Определение № 2808 от 03.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 906/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 184/02.12.2022 г. по гр. д. № 373/2022 г., с което Апелативен съд – Варна, потвърждавайки решение № 260004/16.06.2022 г. по гр.д. № 229/2018 г. на Окръжен съд – Силистра, е отхвърлил исковете по чл. 62, вр. чл. 74 от Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ (отм.)), предявени от КПКОНПИ, процесуален субституент на държавата, срещу Н. Ю. Х. и Ш. И. Х., за отнемане на незаконно придобито имущество на стойност 79 028.88 лв. Решението се обжалва от КПКОНПИ с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните процесуално-правни въпроси: 1. Следва ли в мотивите към своето решение въззивния съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба и да изложи собствени съображения по доводите и възраженията, с които са обосновани? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да назначи допълнителна съдебно-икономическа експертиза при невъзможност да базира фактическите си изводи на заключението на допусната и приета от първоинстанционния съд съдебно-икономическа експертиза за релевантния размер на несъответствието по § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.), когато заключението не съответства на събраните доказателства за нетните доходи на проверяваното лице и на членовете на неговото семейство? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, установена в Решение № 324/22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. IV-то ГО, Решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. IV-то ГО, Решение № 157/ 08.11.2011 г. по гр.д. № 823/2010 г. II-ро ТО, Решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. IV-то ГО и Решение № 136/02.10.2014 г. по т.д. № 4309/2013 г. I-во ТО. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено при съществено процесуално нарушение и е необосновано. Претендира юрисконсултско възнаграждение. От ответниците Н. Ю. Х. и Ш. И. Х., ответници и по касационната жалба, не е постъпил отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. В касационното производство КПКОНПИ прави частичен отказ от исковете за отнемане на активи от имуществото над размер за сумата 77 428.88 лв. до размер на сумата 79 028.88 лв., като исковете срещу двамата ответници се поддържат за лекия автомобил, марка „Ауди“, модел „А4“, рег. [рег.номер на МПС], рама № W., дата на първа регистрация 24.05.1996 г., с пазарна стойност 1 600 лв. Съгласно чл. 233 ГПК, Върховният касационен съд е длъжен да обезсили въззивното и първоинстанционното решение относно частта от спорното право по чл. 62, вр. чл. 74 ЗОПДНПИ (отм.) на отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, до размера с който е десезиран, и да прекрати производството в тази част. Касационното производство следва да продължи по субективно съединените искове за отнемане на лекия автомобил марка „Ауди“, модел „А 4“, рег. № СС 1316 АK, с разглеждането на които остава сезиран, без значение на това, че в резултат на частичния отказ цената на иска по гражданското дело е под прага по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 4/23.11.2022 г. по тълк.д. № 4/2021 г. ОСГТК на ВКС). За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че двамата ответници (съпрузите Х.) са проверяваните лица, защото са привлечени като обвиняеми за престъпление по чл. 308, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 и ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1 НК (в обхвата на чл. 22, ал. 1, т. 22 ЗОПДНПИ (отм.)), а исковете са допустими. Приел е, че материално-правна предпоставка на спорното право, предмет на исковете, е несъответствие между имуществото на ответниците и на членовете на тяхното семейство и нетните им доходи (доходите, приходите и/или източниците на финансиране в началото и в края на проверявания период, намалени с техните обичайни и извънредни разходи - § 1, т. 5 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.)), като несъответствието трябва да е значително, т.е. да надвишава 150 000 лв. (§ 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.), приложимата редакция) и да липсва законоустановен източник за придобитото имущество. Въззивният съд е отхвърлил исковете, включително за които производството е висящо, с мотиви, че според заключението на допуснатата и приета пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза има несъответствие в размер над 150 000 лв., т.е. значително в смисъла по § 1, т. 7 от ДР на ЗОПДНПИ (отм.), но съдът не кредитира заключението като несъобразено с част от установените по делото релевантни факти. Несъобразени са доходите в Германия по трудово правоотношение на първия ответник, доходите на двамата ответници от продажбата на мляко и крави и от дарения на сватбата на сина на ответниците, както и плащанията в погашение на задълженията им към кредитни институции. Въззивният съд е квалифицирал като неоснователно възражението на ищеца/сега касатор, поддържано като оплакване във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което мотивите за отхвърляне на исковете са сходни с развитите в обжалваното, а именно, че по делото са доказани реализирани от ответника доходи от трудово правоотношение в Германия, въпреки че не са декларирани в годишните данъчни декларации и не фигурират в анкетните карти. Достигайки до крайния извод, че заключението не отразява реален размер на несъответствието, така както е било прието и с първоинстанционното решение, въззивният съд също е приложил спрямо ищеца неблагоприятните последици на доказателствената тежест и е отхвърлил исковете. При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос не обуславя решението. Първо, касаторът не го обосновава с друг, изясняващ кои оплаквания във въззивната жалба не са били разгледани. Второ, свързването на въпроса с оплакването във въззивната жалба, поддържано и в касационната, за това, че неправилно съдът е приел за доказани доходите на първия ответник от трудово правоотношение в Германия, не допуска той да бъде преформулиран и/или допълнен в смисъла, изяснен в т. 1 ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Това доказателствено възражение, пренесено пред втората инстанция като оплакване срещу първоинстанционното решение, въззивният съд е разгледал и отхвърлил така както предвижда чл. 269, изр. 2 ГПК. Несъгласието на касатора с доказателствения извод на въззивния съд е годно да изведе касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК, но не и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, която липсва. Настоящият етап е по селектиране на жалбата и в него Върховният касационен съд не се произнася по касационните основания (така тълкувателното решение). На втория повдигнат въпрос отговорът е в т. 3 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Противоречието в съдебната практика, формирано с част от решенията, на които касаторът се позовава, е преодоляно, като бе прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна правна норма. Въззивното решение съответства на така проведеното нормативно тълкуване, задължително за всички органи на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Във въззивната жалба касаторът не се е оплаквал за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение (мотивирана е тезата, че заключение на съдебно-икономическата експертиза, установяващо релевантното несъответствие в смисъла по § 1, т. 7 ДР на ЗОПДНПИ (отм.) въззивният съд може да кредитира), нито за необоснованост на фактическите изводи (мотивирана е тезата, че са несподелими правните изводи на първостепенния съд и неправилно са приложени последиците на доказателствената тежест), нито е обоснована необходимост от събиране на доказателства, които да обезпечат правилното прилагане на чл. 62 ЗОПДНПИ (отм.) – материално-правната норма в публичен интерес. Следователно макар този процесуално-правен въпрос да обуславя решението, отрицателният отговор, даден от въззивния съд, съответства на тълкувателното решение. По втория въпрос е изключена е допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. На основание чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и според изхода на делото КПКОНПИ следва да заплати държавната такса по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При тези мотиви, съдът