Определение № 70 от 19.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3070/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3823/30.05.2016 година, подадена от Г. П. Г., срещу решение № 173/29.03.2016 година на Окръжен съд София, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1069/2015 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд София е потвърдил първоинстанционното решение № 170/01.10.2015 година на Районен съд Костинброд, четвърти състав, постановено по гр. д. № 603/2014 година, с което Г. П. Г. е осъден, на основание чл. 45 от ЗЗД, да заплати на Г. П. Д. сумата от 8000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея вследствие реализирано на 03.09.2012 година непозволено увреждане, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 28.07.2014 година до окончателното плащане. В подадената от Г. П. Г. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което размерът на присъденото в полза на Г. П. Д. обезщетение да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. П. Г. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София по чл. 280, ал. 1, т1 и т. 2 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Г. П. Д. е подала отговор на същата с вх. № 5001/11.07.2016 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Г. П. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.04.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3823/30.05.2016 година, като е подадена по пощата на 27.05.2016 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд София е приел за установено, че вследствие на нанесен и от Г. П. Г. ответницата по касацията Г. П. Д. е претърпяла телесно увреждане изразяващо се в травматична руптура на дясната тъпанчева мембрана, което е наложило оперативна намеса. Изложени са съображения, че в момента на удара и няколко дни след това Д. е търпяла много силни болки, които са били съпроводени с кръвотечение, намаление на слуха и шум. Претърпяната от нея оперативна интервенция е била болезнена, тъй като не е имало възможност за поставяне на упойка на самото тъпанче. Според въззивният съд интензитетът на болките в първите дни след инцидента е бил висок, което е било травмиращо за психиката на Г. П. Д.. Пак според съда увреждането отговаряло на медико-биологичните признаци за средна телесна повреда, макар и да нямало категорично медицинско заключение в тази насока, а воденото срещу Г. досъдебно производство да било прекратено. Това произтичало от факта, че при Г. П. Д. се наблюдавало намаление на слуха, което е продължило повече от тридесет дни, независимо че било възможно децибелите, с които нейният слух е бил намален да не са били високи, а чуваемостта на нараненото ухо да е била компенсирана от здравото такова. Тази квалификация на увреждането обуславяла присъждането на по-висок размер на обезщетението, тъй колкото по-тежка е травмата, толкова справедливото за справедливото за репарирането й обезщетение нараствало. Последиците от увреждането били отзвучали напълно след три до шест месеца, като към сегашния момент не се установявали трайни неблагоприятни последици от него. Последното обаче се дължало единствено на професионалното извършване на оперативната интервенция, на която Д. е била подложена. От съществено значение за определяне на размера на обезщетението било и това, че ответницата по касацията, наред с физическата, е претърпяла и психическа травма. Наред с тези обстоятелства въззивният съд е намерил, че при определяне на размера на обезщетението на Д. следва да бъде отчетена и ниската й, към момента на увреждането, възраст, която я правела неукрепнала и създавала възможност за запечатването на траен спомен за случилото се. Посочените обстоятелства са мотивирали съставът на Окръжен съд София да приеме, че сумата от 8000.00 лева справедливо ще обезщети Г. П. Д. за претърпените от нея неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че направеното от Г. П. Г. възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Г. П. Д. е неоснователно. Този извод на съда е мотивиран с това, че интензитетът на действията, с които е реагирал Г. П. Г., по никакъв начин не съответствали на действията на Г. П. Д., поради което, макар и нейните действия да били допринесли в известна степен за настъпването на вредите, поради което не били налице предвидените в законовата разпоредба предпоставки за намаляване на обезщетението. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. П. Г. сочи, че съставът на Окръжен съд София се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Също така сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, което е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Като доказателство за съществуването на това основание касаторът се позовава на решение № 840/03.11.2009 година, постановено по гр. д. № 1726/2008 година и решение № 873/16.11.2009 година, постановено по гр. д №1935/2008 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о.; решение № 134/01.03.2010 година, постановено по гр. д. № 529/009 година и решение № 246/22.04.2010 година, постановено по гр. д. № 1029/2009 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така на решение № 453/16.05.2009 година, постановено по гр. д. № 198/2008 година по описа на ВКС, ГК, V г. о. в частта им, в която е определян размера на обезщетението за всеки един отделен случай. К. съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по твърдяното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въпросът, по който се твърди съществуване на противоречива практика на съдилищата е този за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Като доказателство за съществуването на това основание са представени съдебни решения на други състави на ВКС по конкретни случаи. Следва да се има предвид, че ППВС № 4/1968 година дава общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за него обстоятелства и установената по делото конкретна фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има едно значение при определяне на размера на обезщетението по първото дело и друго значение по второто дело. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив за конкретния случай, съпоставен с други такива случаи, не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата определени случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това Г. П. Г. не е обосновал твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, поради което и не може да бъде допуснато такова на това основание. Първият от поставените въпроси обаче, а именно този за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното решение, обосновава съществуването на основанието за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с оглед на разминаването между възприетото с него и посочената задължителна съдебна практика- ППВС № 4/1968 година. Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 173/29.03.2016 година на Окръжен съд София, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1069/2015 година по подадената срещу него от Г. П. Г. касационна жалба с вх. № 3823/30.05.2016 година и такова трябва да се допусне. На Г. П. Г. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 160.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение