Определение № 668 от 02.12.2009 г. на ВКС по д. № 634/2009 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Н. срещу въззивното определение на Градски съд – София / ГС/, с което е потвърдено първоинстанционното за прекратяване на производството по заведените от касатора срещу В. Д., А. Х. и В. М. – Р. / в качеството им на магистрати – съдии/ искове по чл.45 от ЗЗД, поради недопустимостта им. Касационната жалба е подадена в срока по чл.275 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение и е допустима. Не са налице обаче основания за допускане на касационнното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК – касаторът се позовава на т.2 /обжалваното определение противоречи на влезли в сила решения и определения на ВКС и съдилищата, по въпроса дали функционалният имунитет на магистрата по чл.132 от Конституцията, изключващ гражданската му отговорност за служебни действия и актове, е определящ за процесуалната, както е приел въззивният съд в случая, или за материалноправната легитимация на ответниците по иска, както според касатора е прието в приложените определения и решения/. За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по исковете срещу посочените ответници, въззивният съд е приел, че от тях – в качеството им на съдии в ОС – Разград, се търси гражданска отговорност за техни служебни действия. Това е недопустимо на осн. чл.132 от Конституцията, според която при осъществяване на съдебната власт съдиите не носят гражданска и наказателна отговорност за техните служебни действия и постановени актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Последното се установява с влязла в сила присъда, каквато не е постановена срещу ответниците, за сочените в исковата молба техни служебни действия. Изводите на въззивния съд за недопустимосттта на исковете са съответни на закона и практиката по прилагането му, вкл. приложената към жалбата. В случая в самата искова молба е посочено, че отговорност от ответниците – физ. лица се търси в качеството им на съдии, които са умишлено подбрани за разглеждането на заведеното от ищеца нчх дело и по циничен начин злоупотребяват със служебното си положение, като тенденциозно протакат делото, така че наказателната отговорност на подсъдимата се е погасила по давност. В приложеното Р №539/05 г. на ВКС и определение на СГС №1738/08 г. е посочено, че не е установено в какво качество се претендира отговорността на подсъдимия – дали в служебно, когато би се ползвал от функционалния имунитет или в лично при битови и междусъседски отношения, които имунитетът не обхваща. Приложените Р №660/07 г. на ВКС и опр. №1320/05 г. на СГС не са по аналогични с процесните въпроси – разрешени с тях са такива за отговорността на държавата чрез нейни органи по ЗОДОВ и за разграничението на тази специална отговорност от общата по ЗЗД. В р №152/85 г., р№2196/56 г. и определение по гр.д. №4152/03 г. на СГС е посочено, че материалноправната легитимация се обуславя от принадлежността на субективното право, респ. на корелиращото задължение, и за нея въззивният съд се произнася с решение по съществото на спора. В случая при ясно назованото в исковата молба качество на ответниците- физ. лица и служебния характер на действията, за които се търси гражданската им отговорност е очевидно, че последната е изключена от Конституцията, а с това и правото на иск за нейното реализиране /по общия принцип за недопустимост на иска срещу неотговорни за деликт лица, ППВС №7/59 г./, както са приели РС и ГС. Не е налице соченото основание за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето гр. о.