Определение № 149 от 02.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 72/2010 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба на К. Ап. К. и Т. Д. Д., лично и със съгласието на К., от София против определение № 641/19.05.2009 г. по ч.гр.д. № 1002/2009 г. на Софийски АС, с което се оставя без уважение частната им жалба срещу определение от 13.02.2009 г. по гр.д. № 929/2007 г. на СГС, с което не се уважава искането за обезпечение на предявеният иск по чл.135 ЗЗД. ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното: Обжалваното въззивно определение не подлежи на обжалване с частна касационна жалба. Частното касационно обжалване е регламентирано в чл.274,ал.3 ГПК, където са изброени определенията подлежащи на касационен контрол. Определението, с което съдът се произнася по искане за допускане на обезпечение по реда на чл.389 ГПК на предявен иск, не попада в кръга на визираните в т.1 и 2 на текста, тъй като то има привременен, несамостоятелен характер, от което следва, че с него не се прегражда развитието на исковия процес, нито се дава разрешение по същество на друго производство или се прегражда развитието му. Касае се за привременна мярка, която може да бъде изменяна или отменяна в рамките на същото производство от съда, който я е допуснал или да бъде допусната нова обезпечителна мярка от съда, пред който делото е висящо. Следователно, това определение подлежи на двуинстанционно разглеждане, поради което след произнасяне на въззивния съд е изчерпан реда за обжалване. В този смисъл виж опр. № 137/18.03.2009 г. по ч.т.д. № 102/2009 г. на ВКС-І т.о. и др. Касае се за функционална подсъдност, за която съдът следи служебно. След като законът не допуска правото на касационно обжалване, неправилното посочване от въззивния съд не го създава. Инстанционният контрол се урежда от ГПК. По изложените съображения, частната касационна жалба е процесуално недопустима, поради което следва да бъде оставена без разглеждане. Водим от горното, ВКС-І т.о.