Определение № 3403 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1983/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Д. енерджи трейд България“ АД чрез законния представител А. С., гражданин на Турция, срещу решение № 257 от 13.05.2025г. по в.т.д. № 599/2024г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по т.д.№ 1784/2022г. на СГС за отхвърляне на иска срещу „Смарт солар“ ЕООД, представлявано от Т. Д. Г., за заплащане на сумата 100 000лв. (част от вземане в общ размер на 1 100 000лв.), претендирана на основание договор за заем от 16.01.2014г. Касационната жалба е насочена и срещу въззивното решение за обезсилване на първоинстанционното в частта, с която в диспозитива е обективирано произнасяне по реда на чл.194,ал.3 във вр. с ал.2 ГПК за недоказано оспорването на авторството на Т. Д. Г. на подписите в договора за паричен заем от 16.01.2024г., сключен между „Д. енерджи трейд България“, представлявано от изпълнителните директори Т. Д. Г. и Ф. К. и „Смарт солар“ ЕООД, представлявано от Т. Д. Г..

В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на изцяло обжалвания въззивен акт на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е за допуснати нарушения на процесуални принципи и правила на чл.7,ал.1, изр.1; чл.10; чл.161; чл.175; чл.182 и чл.183,ал.1, изр. първо; чл.202 и чл.235 ГПК, на правилата за събиране, обсъждане и оценка на доказателствата и за мотивиране на решението. Твърди се, че са нарушени и принципите на житейската, икономическа и правна логика, неправилни са и изводите по приложението на материалния закон - чл.20 и чл.240 ЗЗД. Касаторът излага подробни съображения и доводи по всяко едно от посочените нарушения.

На въведените в касационната жалба оплаквания симетрично съответстват посочените в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси, които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1/„ Относно приложението на чл. 183, ал. 1 и чл. 193 ГПК и доказателствената стойност на ксеро-копие от частен документ, представен от ищеца и оспорен от ответника, чийто оригинал не е представен, и за който е установено, че е унищожен не по вина на страната, която се ползва от него. Следва ли същият да се изключи от доказателствата по делото или съдът може да го ползва при постановяване на решението и формиране на фактическите и правни изводи?".

2/„ По въпроса, свързан с приложението на чл. 165, ал.1 и ал. 2 ГПК относно доказателствените средства за установяване съдържанието на загубен или унищожен не по вина на страната документ“.

По първите два въпроса се сочи противоречие с цитирана практика на ВКС - решенията по гр.д.№ 5960/14 и 824/11 на 4 г.о.; по гр.д.№ 5349/07 и решение № 651 от 23.07.85г. и двете на 2 г.о., както и решението по гр.д.№ 391/95 на 5-членен състав на ВС.

3/„ По въпроса за произнасянето по реда на чл. 161 ГПК при наличие на основанията за такова произнасяне - ответникът е създал пречки за събирането на доказателства, като не е изпълнил указанията на първоинстанционния съд за тяхното представяне. Твърди се произнасяне от въззивната инстанция по въпроса в отклонение от решенията на ВКС по т.д.№1919/18 и 1892/17 и двете на 1 т.о. и по гр.д.№ 2732/16 на 4 г.о.

4/„ По въпроса за приложението на чл. 175 ГПК и как следва да се цени направеното от ответника в отговора на въззивната жалба признание на неизгодни за нея факти“.

Касаторът твърди противоречие на въззивното решение с цитирана практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.175 ГПК (признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Признанието в процеса на релевантен за спора факт се преценява от съда, съобразно правилото на чл. 175 ГПК, с оглед всички обстоятелства по делото). 5/„ По въпроса за процесуалната преклузия на доказателствени искания, формулирани с исковата молба по реда на чл. 192 ГПК, депозирани преди даването на ход на делото в първото по ред съдебно заседание, както и на такива, направени във връзка с дадени от съда указания за представяне на доказателства“, който отново се твърди, че е разрешен в противоречие с цитирана практика на касационната инстанция.

6/„ За доказателствената стойност на счетоводните записвания, когато редовността на воденото счетоводство не е доказана при твърдение за произнасяне от въззивната инстанция по този въпрос в отклонение от цитирана практика на ВКС.

7/ „Относно реалния характер на договора за заем и възможността предаването в собственост на заемната сума с основание договор за заем и поемането на задължение за връщането й да бъдат извършени преди материализиране на волеизявленията на страните по договора в писмен документ, както и по материално-правния въпрос за приложението на института на чл. 107 ЗЗД“ при аналогично въведена допълнителна предпоствка чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК - твърдяно противоречие с практика по чл.290 ГПК - решенията по гр.д. № 172/12 на 4 г.о.; гр.д.№ 2670/13 на 4г.о, т.д.№ 650/2008г. на 2 т.о., т.д. 3433/13 на 1т.о., т.д.№ 27/12 на 2 т.о.

8/„ По въпроса за тълкуването на договора според действителната воля на страните и в контекста на конкретните обстоятелства при сключване на договора, съобразно целта на договора и съобразно принципите на добросъвестността и добрите нрави - чл. 20 ЗЗД“.

Наред с посочените основания за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл последно ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение, за който твърдян порок съображения не са изложени.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

В исковата молба е посочено, че на 16.01.2014г. „Д. енерджи трейд България“, като заемодател и „Смарт Солар“, като заемател, са сключили договор за паричен заем, по силата на който първото дружество се е задължило да предаде в собственост на заемателя сумата от 1 100 000 лева. В подкрепа на твърдението е цитиран договор за паричен заем - доказателство № 1 към исковата молба.

Видно от представения към исковата молба в заверен препис (чл.183, ал.1, предл. първо ГПК) договор, наименован Договор за паричен заем, той е сключен на дата 16.01.2014г., в [населено място] между „Д. енерджи трейд България“, представлявано от Т. Д. Г. и от Ф. К. - изпълнителни директори, като заемодател, и „Смарт солар“ ЕООД, представлявано от управителя Т. Д. Г., като заемател. Съгласно чл.1, заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя сумата до 1 100 000 лева, наричана заемна сума, а заемателят се задължава да върне заемната сума и да плати възнаграждение на заемодателя. Съгласно чл.2, заемната сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя на части до 31.12.2017 година по посочена от заемателя преди плащането на сумата банкова сметка или заемодателят ще извършва плащания към доставчици на заемателя от негово име; договорът за заем се счита за сключен на датата на първата предадена от заемодателя на заемателя сума или на датата на първото плащане на заемателя. Видно от чл.3, предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя ще се извърши по сметка; съгласно чл.4 заемателят дължи възнаграждение на заемодателя под формата на годишна лихва в размер пазарен лихвен процент към момента на плащане на лихвата за периоди след 01.01.2018 г.

В отговора на исковата молба ответникът е възразил, че представеният с исковата молба договор за заем е неистински документ, тъй като подписите за заемодателя и за заемополучателя не са нито на Т. Г., нито на Ф. К.. Оспорено е и получаване от „Д. енерджи трейд" АД на сума от 1 100 000 лева по такъв договор. Поискано е основание чл. 183 ГПК да бъде задължен ищецът да представи оригинала на договора за заем, като при непредставянето му, да бъде изключен като доказателство по делото.

В допълнителната искова молба е въведено, че към датата на сключване на договора, ищцовото и ответното дружество са били представлявани от лицето Т. Д. Г.. След промяна в управлението на „Д. енерджи трейд България“ АД през м. март 2022г. и отстраняването на Т. Д. Г. от Съвета на директорите, той укрил и не предал документи, свързани с дейността на дружеството, включително и процесния договор за заем от 16.01.2014г. Поддържано е, че с процесното копие от договора за заем от 16.01.2014г. ищецът се сдобил от ,Д. Б. - финансов одит“ ООД, след като при извършена справка в счетоводните документи на дружеството и годишните финансови отчети било установено вземане към „Смарт солар“ ЕООД в размер на 1 100 000 лева. Копието на процесния договор било предоставено на ищеца от представляващия „К. Б. - финансов одит“, който пък го получил от Т. Г. за целите на финансов одит. Ищецът е изяснил, че в края на м август 2022г. пред представляващите дружеството „Д. енерджи трейд България“ АД, след отстраняването му от длъжността изпълнителен директор Т. Г. заявил, че е унищожил процесния договор, тъй катопо него няма задължение за „Смарт солар“ в полза на „Д. Енерджи“. По тези съображения ищецът е посочил, че не може по обективни причини да представи по делото оригинала на договора на заем, тъй като не е в негово държане поради евентуално укриване, респ. евентуалното му унищожаване не по негова вина. Във връзка с насрещното оспорване на истинността на представения с исковата молба договор за заем от 16.01.2014г., и искането за представянето на документа в оригинал, ищецът е заявил, че ще се ползва от документа. Предвид изложените твърдения за укриване/унищожаването му от Т. Д. Г. и по повод заявеното от ответника за представяне на оригинала, ищецът е поискал на основание чл. 192 ГПК да бъде задължен Т. Г. да представи намирищия се у него оригинал, съответно, на основание чл. 190 ГПК, това задължение за бъде вменено на ответното дружеството, което да представи своя оригинален екземпляр от договора, както и по реда на чл.192 ГПК представянето на оригинала да бъде изискано от „К. Б.- финансов одит“ като последното представи и други посочени документи, проверявани при провеждането на финансов одид на ищцовото дружество.

В съдебно заседание на 12.06.2023г. първоинстанционният съд по искане на ищеца е допуснал уточнение и е докладвал делото с оглед твърденията, че през месец юни 2012 г. ищецът е предоставил сумата 1 100 000 лева на ответника при задължение да бъде върната, тя е била преведена по банков път и осчетоводена от ответника през месец юли 2012 г. и това правоотношение е документирано в договор, съставен на 16.01.2014 г. по инициатива на Т. Д. Г., представлявал дружеството ищец и дружеството ответник към датата на предоставяне на сумата и съставяне на договора.

Ответникът е изразил становището, че в същност ищецът твърди, че заемът е отпуснат през 2012г., а през 2014г. „така нареченият договор за заем“ е само уредил това отношение, но това твърдение е невярно, недоказано, а тежестта за това пада върху „Д. енерджи“. Посочил е, че представеният договор е ксерокопие, ищецът не може да представи оригинал по делото, независимо, че би трябвало да разполага с такъв, поради което е поддържал искането си на основание чл.183, ал.1 ГПК за изключване договора от доказателствения материал.

Въззивната инстанция е била сезирана с две жалби - от ищеца срещу отхвърлянето на иска с правно основание чл.240 ЗЗД.

С насрещна въззивна жалба „Смарт солар“ ЕООД е обжалвал частта от първоинстанционното решение, с което в диспозитива на основание чл.194,ал.3 във вр. с ал.2 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че не е доказано оспорването на авторството на Т. Д. Г., досежно истинността на подписи под договор за паричен заем от 16.01.2014г. Въззивникът-ответник е посочил, че правният му интерес от обжалване произтича от това, че съдът се е произнесъл в този смисъл в диспозитива на решението си, но установителен иск за признаване на правоотношение между страните по силата на договор за заем не е предявен, а съдът може да се произнесе по оспорването на документа в мотивите на решението си, но не и в диспозитива. Твърдял е, че в тази част постановеното решение е извън предявения петитум. Становище от ищеца по насрещната жалба не е изразено.

Въззивната инстанция е възпроизвела съдържанието на договора за паричен заем от 16.01.2014г. Посочила е, че свидетелят Н. С. Д., служител в ищцовото дружество, е дал показания, че през месец март или април на 2018г. е проведена среща между представители на „Д. енерджи“ и „Смарт солар“, на която са коментирали осчетоводената сума от 1 100 000 лева. Представителите на „Д. енерджи“ се запознали с договора от 16.01.2014г., който им бил предаден от счетоводителя Р. и попитали Т. Г. за този договор. Отговорът бил, че този договор няма никакво значение, не е реален, задължението по него е приключило, след което го скъсал и изхвърлил. Г. пояснил, че този договор касае парите дадени през 2012г. и през 2018г. С копие от скъсания договор ищцовото дружество се снабдило през 2022г. от независимия одитор фирма „К.“.

Обсъдени са събраните във въззивното производство свидетелски показания на Ереджеп М. /Р./, който притежава счетоводна къща „Темп Консулт“ и е обслужвал като счетоводител „Д. енерджи“ и „Смарт солар“ в периода 2014г.-2018г.; При предявения му в съдебно заседание договор за заем от 16.01.2014г., е отговорил, че не е запознат с такъв документ.

Анализирано е и заключението на в.л. А. И. по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което, на 28.06.2012г. ищецът е осчетоводил по партидата на ответника извършено плащане в размер на 1 825 000 и на 28.06.2012 г. още 250 000 евро, с посочено основание - аванс към доставчик. На 31.07.2012 г. е отразено вписване на ново основание „договор за заем“ в общ размер от 2 075 000 евро. В счетоводството на ищеца продължава да се води вземане към ответника в размер на 566 742,10 евро. Вещото лице е установило, че същите по размер посочени суми са осчетоводени и от ответното дружество като задължения. Експертът не е получил първични счетоводни документи от ответника, но при изследваните финансови отчети от 01.01.2013г., е установил, че дружеството продължава да отчита задължение към ищеца в размер на 566 742,10 евро, с равностойност 1 108 451,20 лв., класифицирано като нетекущи търговски и други задължения. За периода от 31.12.2016 г. до 31.12.2020 г. по главницата както при ищеца, така и при ответника, са осчетоводени вземания и задължения за лихви. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че вписаното при ответника основание на задължението кореспондира на първоначално отразеното от ищеца и не е класифицирано като подлежащ на самостоятелно отчитане финансов актив и съответно пасив. Според вещото лице, при дадена класификация „ друг източник“, не може да се приеме че в основата на това задължение стои договор за заем, а класифицирането „към доставчик“, предполага поемане на ангажимент за изпълнение на услуга. Според вещото лице няма данни процесният договор за заем да е осчетоводяван.

Въззивната инстанция е кредитирала групата експертни заключения на съдебно почерковата експертиза, които са приели, че подписите за „заемодател“ и „заемател“ под договора за паричен заем от 16.01.2014г., са положени от Т. Г..

Въз основа на свидетелските показания на свидетеля Н. Д., въззивната инстанция е обосновала извод, че ищецът е доказал съществуването и унищожаването на договора като оригинален документ, поради което копието може да бъде годно доказателствено средство, тъй като по делото е установено унищожаването на оригинала на ищеца от процесния договор за паричен заем от 16.01.2014г. Този извод е подкрепен със съображението, че в процесния период законен представител и на ищеца и на ответника е бил Т. Г., който единствено е притежавал двата екземпляра от договора, а същевременно Г. има интерес да го укрие, тъй като с него се уговаря възникване на парично задължение за заемателя - дружеството, на което едноличен собственик на капитала и законен представител е той.

За неоснователни са счетени твърденията във въззивната жалба на ищеца, че първоинстанционният съд неправилно е приел за недоказан един от елементите на фактическия състав на договора за заем - предаване на сумата, който факт се установявал от двустранното осчетоводяване на дължимата сума по договор за заем в размер на 566 742,10 евро и с левова равностойност 1 108 451,20 лева.

Даден е отговор, че:

• всяка една уговорка в чл. 1, 2, 3 от договора за паричен заем от 16.01.2014г. е ясна, недвусмислена и не се нуждае от тълкуване - страните са договорили предоставяне на уговорената сума от 1 100 000 лв. след неговото сключване, нейното предаване на части и превеждането й по сметка, а не преди и не като новиране на вече получена такава сума, както неоснователно твърди ищецът;

-съществуването на задължение на ответника към ищеца в размер на 566 742,10 евро и с левова равностойност 1 108 451,20 лева, което видно от показанията на свидетеля Д., е за доставка на материали и изграждане на фотоволтаични централи през 2012г., не може да установи заемно правоотношение между страните, уговорено година и половина по-късно и при липса на постигнато съгласие между страните за неговото обективно новиране.

-от заключението на вещото лице се установява, че процесният договор за заем не е осчетоводен от нито една от страните по делото, а констатираното двустранно осчетоводяване на сумата от 1 108 451,20 лева не се отнася за договора за заем от 16.01.2014г., тъй като няма как да е осчетоводен една година и половина преди неговото съставяне.

-начисляването на лихва по съществуващо парично задължение в размер на 566 742,10 евро, е по друго правоотношение и е неотносимо към предмета на делото в това производство.

С тези съображения е изведено, че ищецът не е доказал, че е предоставил или предал уговорената сума от 1 100 000 лева на ответника, които да предхождат сключване на договора за паричен заем от 16.01.2014г.; че по делото отсъстват доказателства след сключване на договора за паричен заем от 16.01.2014г., да са извършени плащания от ищеца към доставчици на ответника от негово име; че не е налице вторият кумулативно изискуем елемент от фактическия състав на чл. 240, ал. 1 ЗЗД и между страните няма възникнало валидно правоотношение по договора за паричен заем от 16.01.2014г., поради което ищецът следва да понесе последиците от недоказването на този релевантен факт с правно значение и предявеният иск като неоснователен правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.

При изразено становище, че няма предявен установителен иск за признаване на правоотношение между страните по договор за заем, е изведено, че обжалваното решение е постановено извън постановения петитум и насрещната жалба на ответника е основателна. Възприета е съдебната практика, че оспорването на писмен документ по чл.193 ГПК и становището на съда по чл.194,ал.2 ГПК, намира отражение единствено в мотивите на съдебния акт по чл.235 ГПК, но не намира отражение в диспозитива.

По искането за допускане на касационното обжалване:

Не са налице предпоставките за осъществяване на факултативния касационен контрол с основния решаващ аргумент, че посредством част от въпросите касаторът цели игнорирането на представения от него с исковата молба в заверено копие договор за заем от 16.01.2014 (въпрос 1), а чрез останалите - той да бъде зачетен, но със съдържанието в контекста на свидетелските показания на Н. С. Д., които според касатора установяват заемно правоотношение, реален договор за заем, обективиран в превод на парични суми от банковата сметка на ищеца по банкова сметка на ответника именно с основание „заем“. Именно това вътрешно противоречие и взаимно изключване на защитаваната посредством поставените въпроси позиция на обжалващата страна изключва възможността за допускане на касационната проверка.

Касаторът аргументира поставянето на първия въпрос със съображенията, че предвид изявлението на ищеца, че оригиналът е унищожен „от ответника“, съответно „Д. енерджи“ е в обективна невъзможност да го представи, и при неизпълнение от ответника на указанието по чл.190 ГПК, първоинстанционният съд правилно е допуснал свидетелски показания по реда на чл.165,ал.1 ГПК за доказване на твърдяното от ищеца правоотношение. В мотивировката към първия въпрос заявява, че правилно първоинстанционният съд приел за доказано унищожаването на оригинала на договора, но неправилно не е изключил на основание чл.183,ал.1, изр. второ ГПК представеното копие, след като оригиналът не е представен нито от ищеца, нито от ответника. Касаторът твърди, че в нарушение на цитираната практика на ВКС, първоинстанционният съд е приел за недоказано оспорването на договора досежно авторството на Т. Г. - към онзи момент, представляващ и двете дружества, а понастоящем представляващ ответника, а въззивният съд обезсилил решението в тази част и отново в нарушение на цитираната практика, вместо да изключи оспореното и непредставено в оригинал копие, приема, че то е годно доказателствено средство и въз основа на клаузи от него, а не въз основа на показанията на свидетеля, допуснати по реда на чл.165 ГПК, възприел неправилния извод за недоказано предаване на суми през 2012г. и съответно поето задължение за връщането им. Възразява, че съдът в нарушение на разпоредбата чл. 165 ГПК, не е обсъдил установеното от свидетеля сключване на договора от 16.01.2014г. именно във връзка с предадени през 2012г. парични суми от „Д. Енерджи Т. България“ АД на „Смарт солар“ ЕООД, с основание договор за заем, с цел инвестиция във фотоволтаична централа, с поето от „Смарт солар“ ЕООД задължение за връщане на предадената сума, която, според показанията на свидетеля, по данни на Т. Г., след извършени прихващания, към датата на сключване на договора (16.01.2014г.) била редуцирана на сумата 1 100 000 лева, поради което именно за този размер било материализирано писмено волеизявление на страните под формата на писмен договор за заем от 16.01.2014г. Твърди, че в конкретния случай, освен потвърждаващите предаването на сумата през 2012г. с основание договор за заем свидетелски показания, са и представените по делото вторични счетоводни документи - счетоводни записвания и годишни финансови отчети на двете дружество и изготвените въз основа на тях основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, които касаторът подробно коментира.

От тази аргументацията е видно, че едва пред касационната инстанция касаторът - ищец въвежда и поддържа теза за изключване по реда на чл.183,изр. второ ГПК на представения по делото от самия него договор за заем от 16.01.2014г. Както се посочи и искането по чл.183, изр. първо ГПК и прилагането на последиците по чл.183, изр. второ ГПК изхождат от ответната страна. Срещу приложението на разпоредбата на чл.183, изр. второ ГПК ищецът се е противопоставял в процеса и се е защитавал в допълнителната искова молба. Очевидно е искането на касатора „да се освободи“, да елиминира в процеса този договор, чието съдържание пряко опровергава тезата му, че той обективира/доказва сключването на реалния договор за заем.

Във вързка с втория въпрос следва да се посочи, че действително в хипотезата на чл.165,ал.1 ГПК - в случай на изгубен или унищожен документ са допустими свидетелски показания за сключването и съдържанието на липсващия документ, но показанията на свидетеля при некореспондиращи на твърденията му констатации и анализи, черпени от заключението на счетоводната експертиза, няма как да установят реалното предаване на сумата, след като документът не съдържа такава информация. Целта на изключението от недопустимостта на свидетелските показания - чл.165,ал.1 ГПК, е да се даде възможност на страната да установи съдържанието на изгубения/унищожения не по нейна вина документ, а не да опровергава съдържанието му, каквато цел касаторът преследва чрез своята интерпретация на свидетелските показания. Сключването на договора от 16.01.2014г. е прието от въззивната инстанция за установено по делото, и то със съдържанието, което е обективирано в представеното от самия ищец заверено копие. Показанията на свидетеля за предадени в заем парични средства през 2012г., каквато е и тезата на ищеца, са нелогични, предвид факта, че представеният от ищеца документ - „договор за паричен заем“, който е от по-късна дата не обективира предадени преди сключването му в заем суми, а съставлява договор по чл.241 ЗЗД - обещание за заем, поемане на задължение за предоставяне на заемни средства, чието изпълнение може да се търси с осъдителен иск за реално изпълнение по чл. 79 ЗЗД - за реалното предаване на обещаната сума или вещи.

Поставянето на третия въпрос е аргументирано с виждането, че в конкретния случай по реда на чл. 190 ГПК ответникът е задължен от първоинстанционния съд да представи намиращия се у него оригинален екземпляр от договора за заем от 16.01.2014г., като му е разяснено, че твърдяната от него невъзможност да представи документа, ще бъде изследвана с оглед на всички доказателства по делото, но в нарушение на цитирана към въпроса практика на ВКС, нито първоинстанционният съд, нито въззивният съд - сезиран за допуснатото нарушение, не са подложили на обсъждане процесуалното поведение на ответника в светлината на нормата на чл. 161 ГПК и с оглед на всички доказателства по делото.

Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по третия въпрос пряко произтича от обстоятелството, че невярно е твърдението на касатора, че в пределите и предмета на спора пред въззивната инстанция - чл.269, изр. второ ГПК е бил включен въпросът за приложението на разпоредбата на чл.161 ГПК. Отсъствие на такова оплакване във въззивната жалба няма как да задължи въззивната инстанция да извърши проверка и да изложи съображенията си по него. Следователно, третият въпрос е хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора и допускането на касационна проверка по него не може да обуслови друг резултат на спора.

Във връзка с четвъртия въпрос касаторът счита, че апелативният съд е следвало да вземе предвид при постановяване на решението си изричното изявление на представителя на ответника, направено в отговора на въззивната жалба на стр. 3, в т.2.3., гласящо: Никой не спори, че осчетоводяването на плащането от 2012г. е по договор за заем, а спорът е съсредоточен единствено в това дали осчетоводеният договор е процесният от 16.01.2014г.

Искането за допускане на обжалването по този въпрос е неоснователно. Буквално в отговора на въззивната жалба е изложено: „Цитираната в жалбата на ищеца съдебна практика относно значението на осчетоводяването на стр.5 от въззивната жалба, е ирелевантна към случая, тъй като никой не спори, че осчетоводяването на плащането от 2012г. е по „договор за заем”, а спорът е съсредоточен единствено в това дали осчетоводеният договор за заем е процесният от 16.01.2014г. Считаме, че е безсмислено да се разсъждава върху възможността през 2012г. да се осчетоводи вземане по все още несъществуващ договор за заем от 2014г.“ Именно с оглед на последното изречение от изразеното становище, отсъства каквото и да е основание за преценка това изявление да представлява „признание“ на релевантния факт, че осчетоводеният договор е въведеният от ищеца като процесен - договорът за заем от 16.01.2014г. От съществено значение за недопускане на касационното обжалване е, че довод че ответникът е признал неизгодния факт за осчетоводяване на плащането от 2012г. като такова с основание договор за заем, не е заявен във въззивната жалба, а е нововъден в касационното производство. Следователно и този въпрос е изцяло хипотетичен, подвеждащ и некоректен и като такъв е негоден да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Поставянето на петия въпрос е аргументирано с доводите, че неправилно в случая първостепенният съд е намерил, че доказателствените искания на ищеца за задължаване по реда на чл. 192 ГПК на трети неучастващи по делото лица да представят намиращи се у тях документи са преклудирани, тъй като искането по отношение на „К. Б. финансов одит“ е формулирано още с исковата молба, т.е. преди започването на каквито и да било процесуални срокове, а искането по отношение на „Тем консулт“ ООД е във връзка с дадени от съда указания. Като аргументация към искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос е въведено и, че въззивният съд, на свой ред и в нарушение на цитираната практика на ВКС, е приел доказателствените искания по реда на чл. 192 ГПК за преклудирани, въпреки липсата на каквато и да било преклузия към момента на тяхното формулиране.

Не следва касационно обжалване да бъде допуснато и по този въпрос: Той касае процесуални действия на първата инстанция, които са извън предмета на касационното производство, а мотивировката към въпроса относно процесуалните действия на въззивната инстанция, която според касатора е приела тези заявени отново във въззивната жалба доказателствени искания „за преклудирани“, е невярна. Съображенията на състава на САС в определението от подготвителното заседание по чл.267,ал.1, предл. първо ГПК са: „Неоснователно е доказателственото искане на ищеца да се задължат „К. Бул мар - финансов одит“ и „Тем консулт“ ООД да представят оригинал от договор за заем от 16.01.2014г., за който самата страна твърди, че е унищожен от Т. Д. Г.. Неоснователно е доказателственото искане на ищеца да се задължат „К. Бул мар - финансов одит“ и „Тем консулт“ ООД да представят собствените му финансови одити за периода 2014 -2018г., както и всички негови проверени документи и първични счетоводни документи. Същите документи са в държание на ищеца и самият той е можел да ги предостави своевременно“. Неточното и некоректно интерпретиране от касатора на изложените мотиви на САС е негодно основание за допускане на обжалването.

Неясна и нелогична е тезата на касатора по този въпрос, която е в пълно противоречие с преследваната с първия, тъй като вече се посочи, че разпоредбите на представения от него в копие договор за „заем“ от 16.01.2014г. кореспондират на договор по чл.241 ЗЗД - обещание за заем, поемане на задължение за предоставяне на заемни средства, чието изпълнение може да се търси с осъдителен иск за реално изпълнение.

Искането за допускане на касационното обжалване по поставения в изложението шести въпрос е нелогично и отново несъответно на поддържаната в процеса теза на касатора. След като обжалващата страна сама посочва, че съгласно общото правило на чл.154 ал.1 ГПК, при оспорване вписванията в счетоводните (търговските) книги, тежестта за доказване редовността им, съгласно изискванията на ЗСч. и ТЗ, носи ползващата се от оспорените вписвания страна, това означава, че при оспорени от ответника счетоводни записи (в отговора на исковата молба становището на „Смарт солар“ е, че доказателствата за счетоводното отразяване на вземане в счетоводството на ищеца не са годни да установят спорни факти по делото, тъй като не съответстват на съществуващи първични счетоводни документи, а приложените към исковата молба ГФО не са редовно приети през съответните години на съставянето им, каквото е и поддържаното в допълнителния отговор на исковата молба становище), доказателствената тежест за редовността им е на ищеца. Същевременно във въпроса изрично е заложено, че редовността на воденото счетоводство не е доказана, т.е. счетоводните записвания нямат самостоятелна доказателствена стойност.

Неоснователността на искането за допускане на обжалването по този въпрос пряко произтича и от правните аргументи на въззивната инстанция, която е отрекла счетоводните записвания да установяват реалното предаване на паричната сума от ищеца и постъпването й при ответника. Несъгласието на касатора с изводите в обжалвания акт, че по делото не е установено осчетоводяването на договора за заем от нито една от страните по делото, а констатираното от вещото лице двустранно осчетоводяване на сумата от 1 108 451.20 лв. не е по договора и не касае договора за заем от 16.10.2014г., тъй като няма как този договор да е осчетоводен година и половина преди съставянето му, не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване

По отношение на наведените от касатора доводи като аргументация за поставянето на въпроса - необсъждане на заключението на счетоводната експертиза в контекста на свидетелските показания на свидетеля Н. Д., следва да се посочи, че този свидетел дава сведения за възмездно предадени през 2012г. суми с „инвестиционна цел“ в енергийния сектор. Посочва, че сумата е кредит от банка в Турция, преведена от банковата сметка на „Д. енерджи“ в Турция по сметката на „Смарт солар“ с цел инвестиция в слънчева енергия - за инвестиция в панели за слънчева енергия, с цел, очакване срещу тези пари, да се получи централа за слънчева енергия, като парите са дадени, но централа не е била изградена.

Квалификацията на свидетеля, че тези договорености обективират договор за заем не може да бъде обвързваща съда, а и разбирането на свидетеля за характера на правоотношението се опровергава от посочените при разпита му обстоятелства за характера на насрещната престация на „Смарт солар“ - да изгради централа за слънчева енергия, а не да върне предоставените пари, заетата сума, т.е. очакваната според свидетеля от ответника - „заемател“ насрещна престация е различна от „заетата сума“ по смисъла на чл.240 ЗЗД.

Чрез поставянето на седмия въпрос касаторът изразява несъгласието си с мотивите на въззивния съд, че съществуването на задължение на ответника към ищеца в размер на 566 742,10 евро с левова равностойност 1 108 451,20 лева, което е за доставка на материали и изграждане на фотоволтаични централи през 2012г., не може да установи заемно правоотношение между страните, уговорено година и половина по-късно и при липса на постигнато съгласие между страните за неговото обективно новиране. Възразява, че този извод не държи сметка за въведеното в предмета на спора фактическо твърдение, че предаването в собственост на заемната сума с основание договор за заем и поемането на задължението за връщането й са осъществени преди материализиране на волеизявленията на страните в писмен документ.

При така изразеното несъгласие с мотивировката на обжалвания акт, касаторът не държи сметка за решаващия логичен правен аргумент на въззивния състав, че: видно от материализирания „по-късно, след предаване на сумата“ писмен договор, предоставянето на уговорената сума отново е предстоящо, бъдещо събитие, което ще се осъществи след писменото материализиране на съглашението, а не е заварен от последното, вече осъществил се факт. Следва да се посочи, че в чл. 2,изр.второ на договора изрично е посочено, че договорът за заем се счита за сключен на датата на първата предадена от заемодателя на заемателя сума или на датата на първото плащане на заемателя.

Въззивната инстанция единствено е констатирала, че не е налице обективна новация а касаторът сега отрича да се е позовал на новиране на съглашението, без да осмисля, че квалифицирането от САС на твърденията му за предшестващи съставянето на договора от 16.01.2014г. правоотношения, са изследвани в аспекта дали старото правоотношение, за което свидетелства доведеният от ищеца свидетел (предоставяне на суми на ответника с инвестиционна цел), не е новирано като заемно. Този анализ по никакъв начин не може да съставлява процесуално нарушение и „произнасяне извън очертания с исковата молба предмет на спора“, каквато теза е развита към седмия въпрос. Разсъжденията на въззивната инстанция в този акспект са в синхрон със съдебната практика, която е изследвала възможността договор, с който старите валидно възникнали задължения се погасяват, и страните уговорят дължимите от длъжника на кредитора суми или заместими вещи по старите дългове, да се считат дадени в заем, да представлява новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, в която хипотеза новацията - новосъздаденият дълг по заемното правоотношение, ще възникне без предаване на суми от заемодателя на заемателя. (решенията по т.д№. 2285/2015г. на 1 т.о. на ВКС, по гр.д.№ 930/2024г. на 3 г.о. и цитираната в него съдебна практика).

Неоснователно е искането за допускане на обжалването по последния въпрос относно приложението на чл.20 ЗЗД. Между страните не е имало никакъв спор относно тълкуването на съдържанието на представения в заверено копие договор за заем от 16.01.2014г. Изразената в него воля е несъмнено ясна, както е констатирала и въззивната инстанция. Касаторът дори не посочва каква грешка е допусната при тълкуването му, не излага и своята теза как би могло да бъде изтълкувано волеизявлението на страните с уговорки в бъдеще време: „заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя... заемната сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя на части до 31.12.2017 година.... Договорът за заем се счита за сключен на датата на първата предадена от заемодателя на заемателя сума или на датата на...“ Видна е безпредметността на осмия въпрос - допускането на касационното обжалване по него не може да доведе до друг изход на делото.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че независимо от негодността на поставените въпроси да обуславят допускане на обжалването, въззивното решение не е в противоречие с цитираната към въпросите практика по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, а съображенията на въззивната инстанция са в синхрон с разрешенията, че по дефиницията на чл.240, ал.1 ЗЗД предаването на сумата не е изпълнение на задължението по договор за заем, а е действие по сключването му; че с оглед реалния характер на договора за заем предоставянето на заемната сума от заемодателя на заемателя е съществен елемент на договора, който подлежи на доказване по общите правила на ГПК. По повод приложното поле на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, кумулативно посочено с предпоставката по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, не е изложена никаква обосновка, т.е. предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не е надлежно въведена.

Като е съобразил обстоятелството, че в представения договор е уговорено задължение за заемодателя да предостави парични суми в заем в рамките на определени лимити, на части, чрез предаване на съответни суми в по-късен момент или чрез погасяване на задължения на заемополучателя към трети лица, без да е направено изявление за получаване на заемните суми, без да са представени доказателства предаването/получаването да е осъществено в последващ момент, въззивният съд е формирал решаващия извод, че ищецът не е доказал сключването на договора за заем и възникването на претендираното вземане на заемател. Тези изводи няма как да са очевидно неправилни, а същевременно искането на касатора за допускане на касационното обжалване на основанието по чл.280,ал.2, предл. последно ГПК не е подкрепено нито с един надлежен правен аргумент. Обосноваването на приложното поле на директната предпоставка е задължение на страната. Порокът очевидна неправилност не подлежи на служебно изследване от касационната инстанция, поради което е изключено допускането на касационното обжалване на въведеното основание чл.280,ал.2, предл. последно ГПК.

Ответникът в касационното производство не доказва и не претендира разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба.

По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.