Определение № 50531 от 31.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 158/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н).

Ответникът Г. Х. оспорва жалбата, ответникът А. П. не изразява становище.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове по чл. 57, ал. 3 ЗБН вр. чл. 45 ЗЗД, евентуално чл. 57, ал. 3 ЗБН вр. чл. 240, ал. 2 ТЗ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответниците в качеството на администратори на банката при сключване на договор за банков кредит с трето лице.

Въззивният съд е потвърдил решението. Изложил е решаващите съображения, че не е доказано при сключването на процесния договор ответниците да не са положили дължимата грижа на добър банкер и да не са упражнили достатъчен контрол при разрешаването на кредита и усвояването на средствата по него. След подробен анализ на събраните по делото доказателства и установените с тях факти е приел, че е била осъществена предвидената в правилника за кредитната дейност процедура по проучване и одобряване на кредита, като на база подготвената от отделните структурни звена на банката ответниците са взели решението за сключване на договора, без да е възможно да им бъде вменена отговорност за предварителните становища на съответните длъжностни лица. Посочил е, че неизпълнение на поетите от ответниците задължения да управляват имуществото на банката би било налице при взето решение за сключване на договора за кредит въпреки дадено от съответните специалисти отрицателно становище или при пренебрегване на управителния или надзорния съвет в случаите по чл. 45, ал. 3 и 4 от правилника. Изложил е също, че не е доказано и да е настъпила вреда за банката, доколкото усвояването на средствата по кредита от кредитополучателя няма за последица намаляване на имуществото на банката, след като усвоените средства са се трансформирали в друг актив – лихвоносно парично вземане, без да е установено същото да е било несъбираемо още към момента на сключване на договора или такава несъбираемост да е настъпила впоследствие предвид осъществяваната от кредитополучателя търговска дейност, липсата на състояние на неплатежоспособност, обслужването на кредита до м. март 2014 г. и обстоятелството, че след тази дата банката не е изчерпила всички възможни правни средства за удовлетворяване на вземането си.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпросите:

• какви са пределите на дължимата от представляващите банка лица грижа в периода на преддоговорното проучване, при оценка на ефективността на предложените по кредитната сделка обезпечения и при вземане на крайното решение за нейното сключване; ограничени ли са представляващите лица от изводите и предложенията на подпомагащите вътрешни отдели;

• следва ли изпълнителните директори/прокуристи, на които е възложено решението за сключване на кредитна сделка, да се уверят, че са спазени въведените в кредитната институция правила и процедури по предварително проучване на кредитоискателя, преди да вземат своето решение;

• представлява ли сключването на банков кредит без учредени валидни и подходящи обезпечения увреждане на интересите на банката, респективно на кредиторите ѝ;

• отпада ли отговорността за вреди на изпълнителните директори на търговска банка, произтекли от предоставяне на необезпечен кредит, който поради неплащане е обявен за предсрочно изискуем/непогасен на падежа, а поради липса на имущество е несъбираем, ако към датата на поставяне на банката под специален надзор и лишаване на изпълнителните директори на заеманите от тях длъжности кредитът е бил обслужван редовно;

• може ли кредитор, разполагащ с вземане от чуждестранно юридическо лице, регистрирано в юрисдикция с преференциален данъчен режим, да се ползва от реда на заповедното производство по ГПК срещу това юридическо лице, обосновавайки местната подсъдност на районния съд по чл. 411, ал. 1, изр. 1 ГПК с данни за наличие на търговски пълномощник по чл. 26 ТЗ.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика.

Вместо това подробно развитите в изложението по чл. 280 ГПК доводи се свеждат до аргументиране на предлаганите от жалбоподателите правни разрешения по поставените въпроси, насочени към обосноваване на краен извод за основателност на предявените искове. Според това си съдържание същите не отговарят на разяснените в т. 4 от посоченото тълкувателно решение изисквания, а представляват в действителност доводи по съществото на спора от значение за правилността на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), чиято проверка обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска, поради което съдът