Определение № 10012 от 25.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8493/2024 г.

Образувано е по подадена частна жалба от Р. Б. Г., чрез пълномощника й адвокат Г. Шаркова, срещу определение № 8056 от 10.06.2024 г., постановено по адм. дело № 5539/2024 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което е оставена без разглеждане жалбата й против решение № АСД-18-5/21.05.2024 г. на областния управител на област София и е прекратено производството по делото. Частната жалбоподателка релевира оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушения на материалния закон. Заявява, че е подала до органа заявление за достъп до обществена информация, по което е бил формиран мълчалив отказ. Обжалвала е последния, за което е било образувано адм. дело № 5184/2024 г. на АССГ. В неговия ход административният орган е постановил изричен отказ, обективиран в решение № АСД-18-5/21.05.2024 г. Срещу изричния отказ тя е подала отделна жалба, по която е било образувано настоящото адм. дело № 5539/2024 г., а по адм. дело № 5184/2024 г. е подала молба за прекратяване на производството поради отпаднал интерес. Твърди, че е запозната с т. 8 от Постановление № 4 от 22.09.1976 г. по гр. д. № 3/76 г. на Пленума на Върховния съд, но с оглед диспозитивното начало е предпочела да подаде жалба срещу изричния отказ. Иска отмяна на определението. Претендира разноски. Ответната страна - областен управител на област София, представя писмен отговор в който оспорва частната жалба и моли да бъде оставена без уважение. Не претендира разноски. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като обсъди данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. На 16.04.2024 г. Р. Г. е подала до областния управител на област София заявление по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), с искане да й бъдат предоставени копия от посочени документи и входящите номера на преписки. На 22.05.2024 г. Г. подала в АССГ жалба срещу мълчалив отказ на областния управител да се произнесе по подаденото от нея заявление по ЗДОИ. По тази жалба е образувано адм. дело № 5184/2024 г. Още преди образуването на това дело било издадено решение № АСД-18-5/21.05.2024 г. от областния управител на област София, с което е било отказано предоставянето на поискания достъп до информация. Също на 22.05.2024 г. Г. е подала жалба в АССГ и срещу решение № АСД-18-5/21.05.2024 г., за което е образувано настоящото адм. дело № 5539/2024 г. С разпореждане № 7532 от 05.06.2024 г. по адм. дело № 5184/2024 г., на жалбоподателката Г. е указано да уточни дали поддържа жалбата си срещу решение № АСД-18-5/21.05.2024 г. от областния управител на област София, в което е обективиран изричния отказ за предоставяне на достъп до исканата обществена информация. Във връзка с висящността на предходно образуваното пред АССГ адм. дело № 5184/2024 г. между същите страни и със същия предмет и дадените по него указания на Г., е постановено обжалваното в настоящото производство определение, с което съдът е прекратил производството по делото, като е приел, че е налице хипотезата на чл. 159, т. 7 АПК. Определението е правилно. При жалба, подадена срещу мълчалив отказ, тя следва да се разгледа като жалба и срещу направения по-късно изричен отказ. Това е застъпено в задължителната съдебна практика, съгласно цитираната и от жалбоподателката т. 8 от Постановление № 4 от 22.09.1976 г. по гр. д. № 3/76 г. на Пленума на Върховния съд, както и по аргумент от чл. 172, ал. 3 и чл. 58, ал. 3 АПК. В случая дали е налице формиран мълчалив отказ по заявлението на Г. и дали решение № АСД-18-5/21.05.2024 г. на областния управител на област София има белезите на изричен отказ, респективно на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, е предмет на производството по посоченото дело - адм. дело № 5184/2024 г. на АССГ. Въпрос на личен избор на Г. е подаването на молба за прекратяване на това производството поради отпаднал интерес, още повече, че тя ползва квалифицирана адвокатска помощ. Не могат да бъдат възприети тезите на жалбоподателката за предоставена й диспозитивна възможност да избере кое производството да води, поради императива на правилото на чл. 159, т. 7 АПК за прекратяване на по-късно образуваното дело. Предвид изложеното, обжалваното определение е правилно, не са налице основания за отмяната му, поради което следва да бъде оставено в сила. При този резултат на делото право на разноски има ответната страна, но тя не е поискала присъждането на такива. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, пето отделение