Решение № 3545 от 11.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4188/2010 г.

Решение № 3545 от 11.03.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4188/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Диян Иванов Димов, гр. Разград, ул. "Перистър" № 41 срещу решение № 5 от 16.02.2010 г. на Административен съд, гр. Разград, постановено по административно дело № 166/2009 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че на административния орган не е представена част I от свидетелството за регистрация. В това отношение той се доверил на извода на органа, без да анализира доказателствата по делото. Не преценил, че видно от доказателствата първоначално не е бил представен малкия талон, но касаторът направил всичко възможно да се снабди с такъв от държавата по първоначалната регистрация на закупения автомобил - Германия. Касационният жалбоподател моли съда да отмени обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба - началникът на сектор "Пътна полиция" в областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Разград, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно установил фактическата обстановка и с оглед на доказателствата по делото постановил обосновано съдебно решение. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел, че по депозираната на 12.11.2009 г. молба на касатора за регистриране на закупено от него моторно превозно средство в Германия, компетентният орган не се произнесъл в срок. С оглед на това и като отчел, че жалбата срещу мълчаливия отказ е в срок я допуснал за разглеждане. На 11.12.2009 г. последвал изричен отказ за регистрация на процесния автомобил. Съдът приел, че касаторът не представил всички изискуеми за регистрацията на автомобила документи. Не била представена част I на свидетелството за регистрация. Въз основа на това и в съответствие с разпоредбата на чл. 5, § 1 от Директива 1999/37/ЕО на Съвета от 29.04.1999 г. относно документите за регистрация на превозни средства (Директива 1999/37/ЕО) и с разпоредбата на чл. 140, ал. 5 ЗДП приел, че не са налице исканите от закона документи за извършване на регистрацията. Крайният извод на съда е правилен. По делото е безспорно, че на 10.10.2007 г. касаторът закупил лек автомобил "Фиат Пунто" в гр. Дуисбург, Федерална република Германия с номер на шаси ZFA 17600000002446 и последен собственик Гюлай Сахан. Не се спори, че на 3.04.2006 г. моторното превозно средство е снето от отчет, както и че за него е представено извлечение от регистъра, в което е посочено, че на 22.10.2007 г. регистрацията е заличена. Безспорно е, че със заявление № 091075000905 касаторът поискал да бъде извършена регистрация на превозното средство. В срока за произнасяне органът не се произнесъл, но след образуване на съдебното производство и преди уведомяването му за насроченото съдебно заседание органът издал изричен отказ. Спорен по делото е въпроса представени ли са от касатора всички необходими документи за извършване на регистрация и по-конкретно коя част на свидетелството за регистрация е представена и коя - не. Съгласно разпоредбата на чл. 140, ал. 5 ЗДП пътни превозни средства с регистрация извън националния регистър се регистрират в него след предоставяне на оригинални документи за регистрация от страната, в която са регистрирани. Чл. 12а, ал. 1, т. 3 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистрацията, отчета, пускането в движение и спирането от движение на моторните превозни средства и на ремаркетата, теглени от тях (Наредба № I-45) уточнява, че за да се извърши регистрация е необходимо задължително да се представи свидетелство за регистрация - част първа и част втора (ако е издавана) от съответния компетентен орган на държаната-членка на Европейския съюз. По делото няма спор, че регистрацията на процесното пътно превозно средство в държавата-членка - Федерална република Германия, се удостоверява със свидетелство в две части - част първа и част втора по смисъла на Директива 1999/37/ЕО. С оглед на това и поради непредставянето на едната част от свидетелството за регистрация, което не се оспорва от касатора, отказът на административния орган е законосъобразен. Следователно ирелевантно за правилността на обжалваното решение, респективно за законосъобразността на оспорения отказ, е фактът, коя точно част на свидетелството липсва. Релевантното в случая е, че не са изпълнени изискванията на закона за представяне на двете части на свидетелството за регистрация. Вярно е, че съгласно чл. 5, § 2 от Директива 1999/37/ЕО, когато свидетелството за регистрация се състои от две части и част втора липсва, компетентните органи в държавата-членка, където е направено искане за нова регистрация, могат по изключение да пререгистрират превозното средство, но само след получаване на потвърждение от държавата-членка, където превозното средство е било регистрирано, че подалият искането за регистрация има право да пререгистрира превозното средство в друга държава-членка. Тази норма обаче е неприложима на национално ниво при регистрацията на внесени от държави-членки пътни превозни средства, тъй като не е въведена като възможност в българското законодателство. Касаторът не може да се позове пряко на нея, тъй като нормата е диспозитивна - тя дава право на държавата-членка да прецени дали да въведе или да не въведе визираната в нея правна възможност. Безспорно, когато норма на директива не е транспонирана или е транспонирана лошо националният съдия е длъжен да приложи директно нормата на директивата, но само, когато нормата е ясна и безусловна, т. е. когато не оставя възможност на държавата-членка за преценка. В случая точно това изискване не е налице. Нормата дава възможност на държавите-членки сами да преценят дали да въведат или не тази възможност. Българската държава е преценила, с оглед на действащото законодателство, че няма да допуща тази възможност, поради което е ирелевантно, която точно част от свидетелството за регистрация липсва. Достатъчно е, че свидетелството за регистрация на процесния автомобил не е представено в двете си част, както изисква чл. 12а, ал. 1, т. 3 от Наредба № I-45. Видно от изложеното, твърденията на касатора за неправилност на обжалваното решение са неоснователни. Ирелевантни, с оглед на изложеното досежно приложимата правна норма са и твърденията му, че съдът не е преценил правилно, коя част от свидетелството за регистрация липсва. Касаторът би могъл, след снабдяване с липсващата част на свидетелството за регистрация, да сезира отново компетентния административен орган, тъй като ще са налице нови юридически факти, които няма да са преклудирани от съдебното решение. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.