Определение № 366 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 211/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на У. А. И. и В. А. Ф., подадена чрез пълномощника им адв. Г, срещу протоколно определение от 01.03.2010 г., постановено по в.гр.д. № 99/2010 г., по описа на Д. окръжен съд, с което производството по гр.д. № 99/2010 г. е прекратено и делото е върнато на Б. районен съд за допълване на решението му, на основание чл. 193 от ГПК (отм.). С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Ответниците по частната жалба – Н. И. Ф. и Я. А. Ф. не са депозирали писмен отговор по чл. 276, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: В мотивите на обжалваното определение Д. окръжен съд е приел, че първоинстанционният съд не е докладвал предявените пред него искове с правно основание чл. 30, ал. 1 и чл. 76 от ЗН, респективно не е посочил тяхната нередовност, поради което е постановил едно непълно съдебно решение, а с подадената въззивна жалба жалбоподателите са направили по същество искане за неговото допълване, поради което производството по делото следва да се прекрати и същото да се върне за произнасяне по чл. 193 от ГПК (отм.) на БРС по предявените искове, след отстраняване нередовоностите по тях, с оглед на което е постановил и обжалваното прекратително определение. С исковата си молба частните жалбоподатели са поискали да се допусне извършването на съдебна делба между тях и ответниците, в качеството им на наследници по закон на общия наследодател А, на описаните недвижими имоти и движими вещи. В хода на производството, ответниците са представили саморъчно завещание от общия наследодател, с което той е завещал в полза на своята съпруга и ответница по делото единия от недвижимите имоти, предмет на делбата. С молба от 20.10.2009 г., преди последното по делото пред първата инстанция с.з., ищците са посочили, че депозираното завещание накърнява запазените им части, поради което на основание чл. 30 от ЗН правят искане за намаляване на завещателното разпореждане, съобразно разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от ЗН – с 2/3. По отношение на евентуалните разпоредителни сделки, извършени от ответниците с наследственото имущество, същите са недействителни на основание чл. 76 от ЗН, в какъвто смисъл те изрично правят възражение. В мотивите на постановеното от първоинстанционния съд решение е прието, че посоченото от ищците в молбата от 20.10.2009 г. не представлява искане или възражение за намаляване на завещанието и възстановяване на запазените им части, поради което искът за делба по отношение на имота предмет на завещателното разпореждане е бил отхвърлен. Във въззивната си жалба ищците са обжалвали решението на районния съд в отхвърлителната му част, като са посочили, че изрично са направили искане за намаляване на завещателното разпореждане по реда на чл. 30, ал. 1 от ЗН с молбата от 20.10.2009 г. На първо място, настоящият съдебен състав намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че искането по чл. 30 от ЗН за намаляване на завещателни или дарствени разпореждания, извършени от наследодателя в полза на друг наследник по закон (каквота е настоящата хипотеза) или друго трето лице, с които се накърнява запазена част на наследника по закон, е самостоятелно субективно преобразуващо право, по което делбеният съд е длъжен да се произнесе с отделен диспозитив, както и че това искане може да се предяви в самостоятелно исково производство, както и е допустимо неговото предявяване чрез възражение по висящ делбен процес. Неправилно и незаконосъобразно обаче, същият е приел, че молбата на ищците от 20.10.2009 г. не представлява искане или възражение за намаляване на завещателното разпореждане и възстановяване на запазените им части. Напротив, от съдържанието на молбата се установява по безспорен начин, че волята на ищците е именно такава – с оглед наведените твърдения за накърняване на запазените им части с процесното завещание на общия наследодател, отправяне към съда на искане за намаляване на завещанието и възстановяване на запазените им части. Както бе посочено вече, искането по чл. 30 от ЗН може да бъде направено както чрез иск, така и под формата на възражение в делбеното производство. Безспорно молбата от 20.10.2009 г. не отговаря на изискванията на чл. 97 и чл. 98 от ГПК (отм.), а и от самото съдържание на същата е видно, че тя не е подадена като искова молба, а с нея ищците са желаели и са въвели в процеса искането по чл. 30 от ЗН във формата на възражение, за действителността на което е абсолютно достатъчно ясното формулиране, че дадено завещателно разпореждане накърнява запазената част на страната, която го прави, като в случая ищците, освен това, изрично са посочили че правят искане за намаляване на конкретното завещателно разпореждане, както и това изявление да достигне до съда. Не е необходимо изрично да бъде посочен размера на запазената част, респективно с каква част се иска да бъде намалено съответното завещателно разпореждане (както са направили ищците по делото), което е въпрос по същество и се изследва от съда. По отношение на искането по чл. 76 от ЗН, безспорно е, че правото да се иска прогласяване относителната недействителност по чл. 76 от ЗН може да се упражни както като инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск, така и чрез възражение. В делбения процес, сънаследниците, които не са извършили разпоредителна сделка със сънаследствената вещ, следва да заявят правото си до приключване на устните състезания в първата фаза, което в настоящата хипотеза ищците са направили. Следва да се отбележи изрично, че частните жалбоподатели са упражнили правото си по чл. 76 от ЗС, чрез едно евентуално възражение, което е следвало да се разгледа от съда, ако се установят „евентуални” разпоредителни сделки, извършени от ответницата Ф с наследственото имущество. Следователно от изложеното се установява, че първоинстанционният съд не е бил сезиран с искове по чл. 30, ал. 1 и чл. 76 от ЗН, както неправилно и незаконосъобразно е приел Д. окръжен съд, а с възражение по чл. 30, ал. 1 от ЗН и с евентуално възражение по чл. 76 от ЗН. На второ място, с оглед на гореизложеното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, намира, че не са били налице предпоставките за прекратяване на въззивното производство и връщане на делото на първоинстанционния съд за допълване на решението му, на основание чл. 193 от ГПК (отм.), както неправилно и незаконосъобразно е направила въззивната инстанция. От една страна, вярно е, че съгласно константната практика на ВКС, в случаите когато е направено искане по чл. 30 от ЗН, независимо от начина на сезиране (с искова молба или с възражение) съдът следва да разгледа по същество и да се произнесе по основателността на искането в диспозитива на съдебното решение. В конкретната хипотеза, първоинстанционният съд е обсъдил въпроса за това дали е налице или не искане по чл. 30 от ЗН, като по същество той имплицитно се е произнесъл по него отхвърляйки иска за делба на недвижимия имот, предмет на конкретното завещателно разпореждане. Но дори и да се приеме, че той не се е произнесъл изрично по направеното възражение с диспозитива на съдебното решение, то това не е основание за прекратяване на въззивното производство и връщане на делото за допълване на решението по чл. 193 от ГПК (отм.), предпоставките на който не са налице, а същото следва да бъде обсъдено и разгледано от въззивния съд по същество, още повече, че едно такова възражение може да бъде направено за първи път едва пред въззивната инстанция. От друга страна, по отношение на възражението по чл. 76 от ЗН, както бе посочено вече, същото е направено като евентуално такова, т.е. съдът е следвало да го обсъди и разгледа единствено, ако се е установи по делото, че ответницата Ф е извършила разпоредителни сделки с наследственото имущество. Действително първоинстанционният съд не е обсъдил и не е разгледал направеното възражение, но следва да се отбележи и това, че по делото липсват каквито и да са твърдения или доказателства за това, че ответницата Ф е извършила разпоредителни сделки с наследственото имущество, т.е. за настъпване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на направеното евентуално възражение. Следователно и в тази хипотеза не са налице предпоставките на чл. 193 от ГПК (отм.) за допълване на първоинстанционното решение, което да обосновава прекратяване на въззивното производство, като следва изрично да се отбележи, че такова искане липсва и в подадената от частните жалбоподатели въззивна жалба, както неправилно е тълкувал същата въззивния съд. Ето защо, с оглед на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното прекратително определение на въззивната инстанция е неправилно и незаконосъобразно, поради което същото следва да бъде отменено, а делото върнато на последната за продължаване на съдопроизводствените действия по него, съобразно мотивите на настоящото определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение