Определение № 5555 от 02.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1319/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Ц. Д., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат С. Д., срещу въззивно решение № 6332 от 18.11.2024 г. по в.гр.д. № 1731/2024 г. на Софийския градски съд, с което е обезсилено решение № 20258 от 07.12.2023 г. по гр.д. № 27847/2022 г. на Софийския районен съд в частта, с която са уважени отрицателните установителни искове, предявени от касатора и е признато за установено, че ответниците И. А. Т., С. А. Т. и А. И. Т. не са собственици на идеалните части, предмет на договор за учредяване на право на ползване и дарение на идеални части от недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том II, рег. № 4798, дело № 313/2021 г. по описа на В. М., както и в частта за разноските, като производството по делото е прекратено в тази част. С въззивното решение производството е прекратено и по предявените от касатора положителни установителни искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че П. Ц. Д. е собственик на 24,49 % ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № ...., с адрес на имота: [населено място], район „Л.“, [улица].

В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и е необосновано.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от ответниците А. И. Т. и И. А. Т., и двамата със съдебен адрес – [населено място], приподписан от адвокат Д. П., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение, а по същество касационната жалба е неоснователна. Не претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение в обжалваната му част по отношение на установителните искове е недопустимо. Посочил е, че чл. 124, ал. 1 ГПК въвежда като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск наличието на правен интерес, който следва да бъде посочен и обоснован в исковата молба. Въз основа на посоченото в исковата молба, както и в допълнителните уточняващи молби, съдът е приел, че ищецът претендира като главно искането му за прогласяване на нищожност на договор, сключен между ответниците за учредяване на право на ползване и дарение на идеални части от недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том II, рег. № 4798, дело № 313/2021 г. по описа на В. М., а като евентуално искането му да се установи, че ответникът-приобретател не е придобил право на собственост върху идеалните части, предмет на сключената сделка, тъй като праводателите му не са разполагали с него, като при неуважаване на тази претенция, ищецът е поискал установяване на правото му на собственост върху идеалните части от дворното място. Съдът се е позовал на задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 на ОСГТК на ВКС, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В конкретния случай е приел, че нито в исковата молба, нито в последващата уточнителна молба, ищецът е обосновал наличието на правен интерес от предявяване на отрицателни установителни искове за собственост, като изложените от него твърдения са твърде общи и е невъзможно въз основа на същите да се изведе такъв. Направил е извод, че спорният въпрос между страните се концентрира върху статута на дворното място, върху което е изградена процесната сграда, а ищецът чрез предявяване на претенциите си се опитва да установи, че от една страна, дворното място съставлява по своя характер обща част към изградената в имота сграда по смисъла на чл. 38 ЗС, а от друга – какъв е обемът на правата на собствениците, т. е. какъв е размерът на идеалните части от общите части върху земята /дворното място/, което всеки един собственик на самостоятелен обект в сградата притежава. В тази връзка съдът е посочил, че в хипотеза, в която по силата на чл. 38 ЗС дворното място е обща част, действителните права на етажните собственици следва да бъдат установени едновременно за всички в производство по иск по чл. 40 ЗС. Доколкото съществува нарочен ред за защита на претендираните от ищеца права, съдът е приел, че не се обосновава правен интерес от воденето на установителен иск. Допълнително се е аргументирал, че дори в рамките на производството по така предявения установителен иск да се отрекат правата на ответниците, с това няма да се внесе яснота и безспорност във вътрешните отношения между страните и ищецът няма да получи защита на правата, които претендира да има в общата част. В заключение, предвид липсата на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, съдът е приел, че в тази му част на основание чл. 270, ал. 3 ГПК първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено и производството по делото прекратено.

Съдът е разгледал и предявените в условията на евентуалност положителни установителни искове, чиято висящност е възстановена. Посочил е, че наличието на изричен диспозитив в обжалваното решение, с който предявените положителни установителни искове са оставени без разглеждане, поради несбъдването на процесуалното условие за разглеждането им, не следва да се приравнява на прекратяване на делото в тази част, а представлява допусната от съда очевидна фактическа грешка. По същество по аналогични на изложените мотиви във връзка с липсата на интерес от предявяване на отрицателни установителни искове, съдът е приел, че не е налице и правен интерес от предявяване на положителни установителни искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 24, 49 % ид. ч. от дворното място. Предвид недопустимостта и на този иск, съдът е прекратил производството и в тази част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Може ли собственик на идеални части от недвижим имот да води отделен иск за установяване на притежаваните от него права, независимо че има на разположение чл. 40 ЗС?“.

2. „При въведени твърдения за собствени права върху обща част и оспорвване на притежавания размер на идеални части от правото на собственост на ответника върху процесната обща част ищецът има ли правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск?“.

3. „Допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в хипотеза, в която размерът на дяловете от общите части на дадена етажна собственост вече е бил определен по законоустановен съдебен ред в рамките на делбено производство?“.

Поддържа се, че горните три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и задължителната такава, обективирана в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

4. „Допустим ли е отрицателен установителен иск в хипотезата на чл. 40 ЗС?“. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Във връзка с първите три въпроса, постановени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението има общи съображения, поради което ще бъдат разгледани заедно. Чрез въпросите на практика касаторът се опитва да отрече възможността съобразно решаващия извод на съда за защита в рамките на производството по чл. 40 ЗС. Те са относими към правилността на обжалваното решение, която не подлежи на проверка в настоящото производство във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това въззивният съд е съобразил задължителната за него съдебна практика – решение №184 от 01.07.2014 г. по гр. дело №7419/2013 г. на ВКС, I г.о. и решение №59 от 17.07.2019 г. по гр. дело №2214/2018 г. на ВКС, I г.о. Според тези решения спорът дали даден обект е обща част следва да бъде разрешен еднакво спрямо всички етажни собственици. Това налага преценката да бъде извършена при участието на всички етажни собственици. Положителен установителен иск е недопустим и по отношение на дворно място, което е в режим на етажна собственост. В тази хипотеза по силата на чл. 38 ЗС дворното място е обща част, затова действителните права на етажните собственици следва да бъде установени едновременно за всички в производство по чл. 40 ЗС. По отношение на цитираната от касатора в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика, следва да се посочи, че определенията, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не се вземат предвид при преценката за наличие на противоречие по смисъла на посоченото основание за допускане на касационното обжалване. Не е налице и поддържаното противоречие с останалите решения на ВКС, вкл. и тълкувателното решение, на което самият въззивен съд се е позовал при постановяване на обжалвания акт.

Четвъртият въпрос смислово се припокрива с първите три, поради което за него се отнася вече изложеното. Допълнително следва да се посочи, че във връзка с първия въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е посочена изрична съдебна практика, с която се твърди, че е налице противоречие. Това логически изключва едновременно наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на съдебна практика по въпроса, каквито са съображенията на касатора по четвъртия въпрос.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд