Определение № 556 от 13.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 431/2010 г.

Производството е по чл.278, вр.чл.274, ал.2, пр.2, вр.чл.274, ал.1, т.1 от ГПК. С определение №101 от 25.06.2010г. по гр.д.№822/2010г. на ВКС, І ГО са оставени без разглеждане молбите на К. Г. Й. и на Е. И. И. за отмяна на основание чл.303, ал.1, т.4 от ГПК на решение №603 от 01.12.09г. по гр.д.№287/09г. на ВКС, ІІ ГО поради противоречие с решение от 28.12.01г., поправено с решение от 23.05.2002г. по гр.д.№3548/01г. на СРС и на решение №667 от 15.06.07г. по гр.д.№2953/05г. на ВКС, V ГО. Със същото определение са присъдени и разноски на ответниците в размер на 2000лв. Съставът на ВКС е приел, че на отмяна по този ред подлежат само решения, които разрешават спора със сила на пресъдено нещо, докато в случая се твърди противоречие между отменително решение по гр.д.№2953/05г. на ВКС, V ГО, с което в производство по чл.218а, ал.1, б.”а” от ГПК е отменено въззивното решение по искове с правно основание чл.108 от ЗС и чл.33, ал.2 от ЗС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав и окончателното решение по този спор, постановено по гр.д.№287/09г. на ВКС, ІІ ГО. Частна жалба срещу това определение е подадена от К. Г. Й.. Тя счита, че обжалваното определение противоречи на закона и на практиката на ВКС. Освен това присъдените на ответника разноски в размер на 2000лв., при това без проведено съдебно заседание, са прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делото и тя иска намаляването им. Частна жалба срещу определението на ВКС е подадена и от Е. И. И.. Ответникът в производството М. Ц. Ц. оспорва жалбите. Счита, че те са неоснователни. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отзеление, приема следното: Законосъобразен е изводът на предходния тричленен състав на ВКС, че основанието по чл.303, ал.1, т.4 от ГПК възниква само при наличие на две противоречиви съдебни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, постановени по идентични спорове между същите страни, на същото основание и за същото искане. Отмяната е средство за защита срещу неправилното решение – чл.307, ал.4 от ГПК. В настоящия случай не сме изправени пред тази хипотеза. Има само едно решение по съществото на правния спор и това е окончателното решение №603 от 01.12.09г. по гр.д.№287/09г. на ВКС, ІІ ГО. Преди това е постановено отменително решение на ВКС по същия спор, но то не се ползва със сила на пресъдено нещо, с него правният спор не се разрешава по същество и затова то не е от категорията на тези влезли в сила решения, които има предвид чл.303, ал.1, т.4 от ГПК. Частната жалба е основателна в частта за разноските. Предмет на делото са обективно съединени искове по чл.108 от ЗС за 1/8 ид.част от апартамент в гр.София и по чл.33, ал.2 от ЗС за изкупуване на 3/8 ид.части от същия апартамент. Данъчната оценка на апартамента е 41 690лв., а на 1/8 ид.част от него – 5211,25лв. Искът за изкупуване е с материален интерес 6750лв., формиран като 3/8 от продажната цена на ½ ид.част от апартамента, която е в размер на 9000лв. Съгласно чл.7, ал.2, т.4 и чл.9, ал.2 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото възнаграждение по двата иска е общо 690лв., а по молба за отмяна – ¾ от тази сума или 518 лв. Трикратният размер на това възнаграждение, който е от значение в случая, съгласно §2 от ДР на посочената Наредба №1/2004г., е 1554 лв. Следователно заплатеното от ответниците по молбата за отмяна адвокатско възнаграждение от 2000лв. е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК и молбата за намаляването му е основателна до размер на сумата от 1554лв., като за разликата от 446 лв. обжалваното определение следва да бъде отменено. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,