Определение № 8068 от 27.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6310/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Г. В. В., понастоящем в Затвора [населено място], против определение № 1506/25.04.2024 г., постановено по вх. № 1818/23.04.2024 г. по адм. дело № 42/2024г. по описа на Административен съд – Велико Търново, с което е отхвърлена молбата му за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното определение, поради което е поискана отмяната му. Върховният административен съд, като обсъди доводите в частната жалба и събраните доказателства, намира частната жалба за допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред Административен съд - Велико Търново е образувано по подадено от Г. В. искане за отмяна на влязъл в сила съдебен акт – определение № 727/29.02.2024 г., с което е оставена без разглеждане частната му жалба против определение №539/14.02.2024 г., постановено по процесното дело, и производството в тази му част е прекратено. Към искането за отмяна е приложена и молба, с която В. е поискал да бъде освободен от заплащане на държавна такса. Приложил е единствено декларация, която е идентична с множеството подобни декларации, подадени във връзка с други искания за освобождавания от държавна такса по процесуални действия на жалбоподателя по същото дело. С обжалваното определение административният съд отхвърлил молбата на В. за освобождаване от заплащане на дължимата държавна такса от 30 лв. по искането за отмяна. За да постанови този резултат съдът се позовал на приложените към преписката по делото налични доказателства, събрани във връзка с идентично бланкeтно по своя характер искане вх. № 477/31.01.2024 г. на В. за освобождаване от държавна такса и разноски за разглеждане на исковата молба, по която е образувано адм. дело № 42/2024 г. Отделно от това по делото е налична и справка вх. № ИЗ-452/09.02.2024 г. от Затвора [населено място] относно справка за получените от В. суми за периода от 01.02.2023 г. до 01.02.2024 г. Административният съд посочил, че Г. В. е на пълна държавна издръжка, поради което получаваните от него средства представляват чисти доходи за него, което изключва кредитирането на представената от него декларация по делото в обратния смисъл. Отделно от това, при направена от съда служебна справка в Търговския регистър е установено, че жалбоподателят е управител и съдружник в множество търговски дружества. Въз основа на горното, първоинстанционният съд приел, че В. не е в невъзможност да заплати дължимата държавна такса в размер на 30 лв., тъй като по делото е установено, че разполага с достатъчно парични средства и имущество, поради което оставил без уважение искането за освобождаване от заплащане на дължимата се държавна такса по искането за отмяна в размер на 30 лева и указал на жалбоподателя, че следва да заплати посочената сума в 7-дневен срок. Определението е валидно, допустимо и правилно. Задължението за внасяне на държавна такса в размер на 30 лв. за подадено искане за отмяна на влязъл в сила съдебен акт произтича от нормата на чл. 242а АПК и е условие за редовност съгласно чл. 213, т. 3 АПК, във вр. с чл. 241 АПК. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК вр. с чл. 144 АПК предвижда, че съдът освобождава от такси и разноски онези физически лица, за които е признато, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. По молбата за освобождаване съдът взема предвид: доходите на лицето и на неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта; други констатирани обстоятелства. При установените по делото обстоятелства изводът на първоинстанционния съд, че за Г. В. не е налице невъзможност да заплати дължимата се държавна такса, е обоснован и законосъобразен. Видно от представените справки частният жалбоподател регулярно получава приходи, позволяващи заплащането на дължимата се в случая държавна такса, която е в размер от 30 лева. Следва да се отбележи, че разходването на средствата е по преценка на притежателя им и не може да основе изведената от закона предпоставка за липса на средства за заплащане на държавна такса. Въз основа на изложеното, определението на административния съд, с което е оставено без уважение искането на Г. В. за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото, е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 236 във връзка чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,