Определение № 222 от 07.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 146/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „БГ СОД“ ООД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените срещу Технически университет – Варна искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на парични вземания на основание договор за охрана, с оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът оспорва жалбата. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въз основа на приетите за установени обстоятелства (сключването по реда на ЗОП договор от 09.12.2016 г. за охрана, отправянето от страна на ищеца на писмо, връчено на 26.02.2018 г. и съдържащо предложение за прекратяване на договора по взаимно съгласие, и сключването въз основа на него на допълнително споразумение от 01.03.2018 г. с което страните се съгласили да прекратят договора за охрана по взаимно съгласие, считано от 01.05.2018 г.) въззивният съд от правна страна е приел, отричайки поддържаната от ищеца теза, че не е отпаднало действието на споразумението от 01.03.2018 г. за прекратяване на договора, независимо от извършеното от ищеца оттегляне с уведомление от 10.04.2018 г., тъй като, за да отпадне действието на предложението, оттеглянето е следвало да достигне до ответника преди или най-късно заедно със самото предложение (чл. 13, ал. 2 ЗЗД), а в случая предложението на ищеца за прекратяване на договора е било прието със сключването на споразумението за прекратяване на договора по взаимно съгласие, едва след което е било направено и достигнало до ответника изявлението от 10.04.2018 г. за оттегляне на предложението от 23.02.2018 г. Приел е също, че не са били налице и неизпълнени от ответника негови парични задължения по договора с падеж, настъпил до 01.05.2018 г. (с оглед уговореното по чл. 2 от допълнителното споразумение условие същото да влезе в сила при изпълнение на всички финансови задължения, произтичащи от договора за охрана). Във връзка с това съдът е изложил мотиви, че задълженията, на които ищецът се е позовал в тази насока, не са били изискуеми към предвидената дата на прекратяване 01.05.2018 г., а именно задължението за връщане на дадената от ищеца парична гаранция по договора е възникнало едва със самото прекратяване, а задължението за заплащане на възнаграждението за м. април 2018 г. е следвало, съгласно чл. 5 от договора, да бъде заплатено въз основа на издадена от ищеца фактура и в 30-дневен срок от получаването й. Приел е също, че третото задължение, на чието неизпълнение ищецът се е позовал (за заплащане на възнаграждение за охрана на спортно мероприятие през м. октомври 2017 г.), не е свързано с договора, тъй като тази охрана не е била включена в предмета на договора, и не е било допустимо изменението на същия чрез включване на други дейности с оглед сключването му по реда на ЗОП. Накрая съдът е приел, че позоваването на дейности след датата на прекратяване на договора са неотносимо към спора, тъй като евентуалното им заплащане не може да се претендира по процесния договор за охрана от 09.12.2016 г., въведен от ищеца като основание за всяка от претенциите му. Касационно обжалване не следва да се допуска. Първият от поставените въпроси „Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба?“ не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значението на въпроса се обосновава с доводите, че съдът не се е произнесъл по всички оплаквания във въззивната жалба, не е изложил свои мотиви защо приема, че допълнителното споразумение от 01.03.2018 г. е влязло в сила, след като към определената от страните дата 01.05.2018 г. не са уредени финансовите отношения и са извършвани плащания от ответника и след тази дата, защо въпреки установените задължения се приема, че не са налице такива и счита договора за прекратен. Изложеното не съответства на мотивите на въззивния съд, в които всички тези доводи са обсъдени и отхвърлени като неоснователни. Изложени са по-нататък и оплаквания за неправилност на извода на въззивния съд относно съдържанието на клаузата по чл. 2 от допълнителното споразумение, като се поддържа, че погрешно съдът е дал тълкуване на уговорката, въпреки ясно заявеното, че споразумението влиза в сила само в случай, че до 01.05.2018 г. са заплатени всички задължения по договора, а е безспорно, че това не е изпълнено. Цитирана е и практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД. Така изложените аргументи, доколкото представляват оплакване за неправилност на установения от въззивния съд смисъл на уговорката по чл. 2 от споразумението, са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Същото следва и от самия въпрос, формулиран от жалбоподателя в тази насока ( „Правилно ли са изтълкувани клаузите на допълнителното споразумение от 01.03.2018 г., съгл. чл. 20 ЗЗД), без да са изложени никакви аргументи по какъв начин, възприемайки този именно смисъл на уговорката, въззивният съд се е отклонил от разяснените в цитираната практика критерии за тълкуване. Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос „Допуснати ли са процесуални нарушения с липсата на собствени мотиви във въззивното решение и препращането към мотивите на въззивния съд?“. Смисълът на въпроса съвпада с този на първия и не съответства на мотивите на въззивния съд, който, както се посочи по-горе, е изложил собствени мотиви по оплакванията във въззивната жалба, независимо от извършеното препращане по реда на чл. 272 ГПК. По третия въпрос „Произвело ли е действие оттеглянето на предложението на ищеца за прекратяване на договора, може ли да се приеме, предвид отложената дата за прекратяване, че съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЗД оттеглянето е достигнало едновременно с предложението?“ не е обоснована никоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, като не са изложени никакви аргументи в тази насока – доколкото поддържаната от жалбоподателя теза – че изявлението за оттегляне на предложението е произвело действие, независимо че е било направено не само след достигане на предложението до насрещната страна, но и след приемането му със сключването на допълнителното споразумение – е очевидно несъстоятелна с оглед ясния текст на разпоредбата на чл. 13, ал. 2 ЗЗД. Също към правилността на въззивното решение се отнася и въпросът „Допуснал ли е въззивния съд нарушение, като в разрез с доказателствата е приел, че допълнителното споразумение от 01.03.2018 г. за прекратяване на договора е изпълнено, и изпълнени ли са в срок до 01.05.2018 г. всички финансови задължения по договора?“. Въпросът, като свързан с доказателствата по делото и установените въз основа на тях обстоятелства, няма правен характер, поради което не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Накрая, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният въпрос „Дължи ли се заплащане на услугите – охрана, извършени по договора след 01.05.2018 г. и налице ли е забава на кредитора /ответника/, по арг. чл. 95 ЗЗД/ вследствие на създадени от него пречки за изпълнение на задълженията на изпълнителя по договора /ищеца/?“. Въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд, която не е приел да са налице извършени такива услуги, и то въз основа на договора, за които обаче да не се дължи заплащане, а е посочил, че с оглед прекратеното действие на договора извършеното (ако такова е налице) след 01.05.2018 г. няма връзка с това договорно правоотношение. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства ищецът следва да заплати на ответника разноските за касационното производство в размер на 2400 лв. С тези мотиви съдът