Решение № 4876 от 29.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 355/2015 г.

Решение № 4876 от 29.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 355/2015 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на началник отдел "Местни данъци и такси" при община Стара Загора, подадена чрез пълномощника му - юрк. Петров, против решение № 246 от 25.11.2014 г. по адм. дело № 477/2014 г. по описа на Административен съд (АС) - Стара Загора. По поддържаните подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК се иска отмяната му и решаване на спора по същество. Твърди се липса на порок, дисквалифициращ валидността на административния акт. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Ответникът - Кети Георгиева Христова от гр. Стара Загора, не изразява становище по касационното оспорване. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Развива съображения за отмяна на съдебния акт. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата и за основателна, по следните съображения: С атакуваното решение АС - Стара Загора е отменил Акт за установяване на задължение по декларация (АУЗД) № 24882/18.04.2013 г., издаден от орган по приходите при община Стара Загора в частта, с която в тежест на Кети Христова са установени задължения за данък върху недвижим имот в размер на 224.69 лв. и лихва върху тази сума, и в частта за установено задължение за такса битови отпадъци в размер на 54.15 лв. и лихва върху тази сума, за периода от 01.05.2008 г. до 31.12.2012 г. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че жалбоподателката в качеството си на собственик на апартамент в гр. Стара Загора, кв. Казански, бл. 31, вх. 0, ет. 2, ап. 4 (1/2 идеална част) е декларирала същия по реда на чл. 14 ЗМДТ на 20.03.1998 г. По делото няма спор, че собствеността върху недвижимия имот е била прехвърлена на 04.04.2008 г. на друго лице, а впоследствие имотът е възложен на търговско дружество. Липсват данни за подадена декларация пред община Стара Загора относно прехвърлителната сделка. С процесния АУЗД органът по приходите е установил публични задължения на Христова за ДНИ и ТБО за недвижимия имот в размер на 229.51 лв. - главница и лихва, възлизаща на 63.15 лв., или обща сума в размер на 292.66 лв. за периода 2008 г. - 2012 г. Актът е връчен лично на адресата на 25.04.2013 г. и е обжалван по административен ред на 05.06.2014 г. с искане за отмяната му, т. к. считано от 04.04.2008 г. жалбоподателката не се легитимира като собственик на имота. Жалбата е оставена без разглеждане като просрочена с влязло в сила след проведен съдебен контрол по адм. дело № 381/2014 г. по описа на АС - Стара Загора решение от 15.08.2014 г. на началник отдел "МДТ" при община Стара Загора. Христова е пропуснала преклузивния срок за оспорване унищожаемостта на засягащия я административен акт, поради което е поискала при съдебното му обжалване в производството по адм. дело № 381/2014 г. на АС - Стара Загора прогласяване на неговата нищожност. С решение № 24882/03.10.2014 г. на началник отдел "МДТ" при община Стара Загора е отхвърлено препратеното му от съда за произнасяне по подведомственост искане на жалбоподателката за обявяване нищожността на АУЗД с мотиви, че решаващият орган по чл. 155, ал. 2 ДОПК не разполага с такова правомощие. При тези данни административният съд е формирал извод за нищожност на оспорения пред него АУЗД в частта за начислени задължения и лихвите към тях за 2008 г. - за периода след м. април 2008 г., за 2009 г., за 2010 г., за 2011 г. и за 2012 г., т. к. през посочения период Кети Христова не се явява данъчно задължен субект. Счел е, че след като от 04.04.2008 г. Христова вече не е собственик на имота, административният акт е издаден при пълна липса на условията и предпоставките, посочени в чл. 11 и чл. 64 ЗМДТ във вр. с чл. 15, ал. 2 с. з. Приел е, че правото да се иска плащане е в корелативна връзка със задължението, възникващо от правото на собственост. Поради това за община Стара Загора не е съществувало право да възлага в тежест на жалбоподателката плащане на ДНИ и ТБО, т. к. тя не е носител на публичното задължение. Преценил е, че оспорващата дължи единствено сумата от 4.82 лв. за ДНИ и лихва върху нея, както и сумата от 9.00 лв. за ТБО и лихва върху нея, или общо - главница от 13.82 лв. и съответната лихва върху тази сума, за периода от 01.01.2008 г. до 30.04.2008 г., като определянето на задължения в АУЗД за горницата над този размер е нищожно като недължимо. Според мотивите на съдебното решение правомощията на съда по чл. 160, ал. 1 ДОПК не включват обявяване на нищожност на акта, но когато я констатира, както е в случая, съдът следва да го отмени. Решението е неправилно. Предпоставките за възникване на задължението за внасяне на ДНИ и ТБО са регламентирани в чл. 11, чл. 15 и чл. 64 ЗМДТ. Първата от тях е лицето да е собственик на конкретен недвижим имот, ползвател или концесионер. Началният момент на дължимостта на данъка е уреден в чл. 15 ЗМДТ. При прехвърляне на имота приобретателят дължи данъка от началото на месеца, следващ месеца, през който е настъпила промяната в собствеността или ползването, освен ако данъкът е платен от прехвърлителя - чл. 15, ал. 2 ЗМДТ. Нормата на чл. 14, ал. 1 ЗМДТ възлага в задължение на придобилия имота собственик да уведоми за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подаде данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. Видно от чл. 14, ал. 2 ЗМДТ (редакция от ДВ, бр. 117/97 г.), сегашна ал. 3, при промяна на някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задължените лица уведомяват общината по реда и в срока по ал. 1. Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗМДТ в редакцията към датата на осъществяване на разпоредителната сделка, службите по вписванията в 7-дневен срок уведомяват съответната община за прехвърлените, учредените, изменените или прекратените вещни права върху недвижими имоти. В тази връзка е безспорно, че приходният орган при община Стара Загора е издал атакувания акт за установяване на задължения за местни данъци и такси за периода 2008 г. - 2012 г. на Кети Христова, която от 04.04.2008 г. вече не е била собственик на процесния недвижим имот. Същата се легитимира като длъжник на общината за ДНИ и ТБО само за първите 4 месеца на 2008 г. За времето след прехвърляне на имота в собственост на друг субект обаче Христова не дължи местни данъци и такси за продадения апартамент. В контекста на изложеното и по аргумент от разпоредбите на чл. 11 и чл. 64 ЗМДТ, считано от 01.05.2008 г. жалбоподателката няма качеството на данъчно задължено лице, поради което постановената с АУЗД дължимост на публичното общинско вземане за период след м. април 2008 г. е в нарушение на материалните разпоредби на чл. 11, ал. 1, чл. 10 и чл. 64 ЗМДТ. По делото няма спор, че по своето съдържание актът е в противоречие със закона. Нарушената материалноправна разпоредба сочи на основание за унищожаемост, респ. - за отмяната на акта, но подаването на жалбата след преклузивния срок за оспорването му ограничава предмета на съдебния контрол единствено до проверка на неговата действителност. В този смисъл спорът по делото се свежда до въпроса дали констатираното нарушение се отразява на валидността на обективираното в акта волеизявление, т. е. налице ли е опорочаването му до степен нищожност в хипотезата на порока "материална незаконосъобразност". Съгласно правната доктрина незаконосъобразността има две проявни форми - нищожност и унищожаемост, като разграничаването им е с оглед степента на порока, засягащ административния акт, последиците от проявяването му и способите за тяхното преодоляване. Нищожността се отнася до валидността на административното волеизявление. При нищожните актове допуснатата незаконосъобразност предпоставя толкова тежко, радикално и нетърпимо нарушение на законността, че същите са лишени от правно действие и не могат да породят целените правни последици. Поради изначалното наличие на такива сериозни недостатъци, водещи до недействителност на волята на органа, се приема, че нищожният акт никога не е съществувал в правната действителност. Ето защо в административното право е въведен принципът, че всеки може да се позове на нищожността на акта във всеки един момент, а искане за обявяване на един акт за нищожен може да се подава без ограничения във времето (Арг.: чл. 149, ал. 5 АПК). В чл. 146 АПК (респ. - чл. 160, ал. 2 ДОПК) са изброени пороците, които водят до незаконосъобразност на акта, а признаването на акта за валиден или за недействителен, както се посочи по-горе, почива на критерия степен или тежест на незаконосъобразността при издаването му, като нищожният акт страда от толкова непримирима противоправност, която изключва търпимостта му в правния мир. Като критерий за нищожност на административен акт поради материална незаконосъобразност в правната теория и съдебната практика се сочат: пълна липса на условията (предпоставките), визирани в хипотезата на приложимата материалноправна норма; актът е изцяло лишен от законова опора; когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган; актът е основан на друг нищожен административен акт или налага извършването на престъпление, съответно - административно нарушение и т. н. Настоящата инстанция намира, че издаването на АУЗД в нарушение на разпоредбите на чл. 11 и чл. 64 ЗМДТ е основание за квалифициране на същия като материално незаконосъобразен, но порокът не обуславя извод за нищожност. В конкретния случай, не е налице нито една от визираните по-горе хипотези. Видно от данните по делото, органът по приходите е действал в изпълнение на правомощията, предоставени с разпоредбата на чл. 4 ЗМДТ, като е издал процесния АУЗД при условията на чл. 107, ал. 3 ДОПК (задължението не е платено в срок и не е била извършена ревизия), по отношение на лице, което според подадената пред данъчната администрация декларация от 20.03.1998 г. се легитимира като собственик на спорния имот. Обратно на възприетото от първоинстанционния съд, в случая нарушението на материалния закон не компрометира валидността на акта. При отсъствие на данни за уведомяване на общинската администрация за промяната в собствеността не може да се приеме, че приходният орган е упражнил превратно властта си или е постановил лишен от законова опора акт. При издаването му са отчетени декларираните и непроменени от Христова обстоятелства. Задълженото лице за плащане на ДНИ и ТБО е собственикът, като органът по приходите определя задължението въз основа на декларираните обстоятелства за притежавания недвижим имот. Не е налице материална незаконосъобразност, която да се намира в тежка степен на изначална нетърпимост от правния ред и да може да обоснове нищожност на процесния акт за установяване на задължение по декларация. Не се установява административният орган да е бил информиран за настъпилия преобразуващ юридически факт във връзка с прехвърлянето на собствеността върху недвижимия имот, поради което валидността на АУЗД не може да бъде отречена, а липсата на нищожност отрича основателността на жалбата. Като е приел друго АС - Стара Загора е постановил неправилно решение. Отделно от това, противно на застъпената в съдебното решение теза, за разлика от решаващия орган по чл. 155 ДОПК, съдът по силата на чл. 160, ал. 1 и ал. 2 ДОПК и по аргумент от чл. 225, ал. 1, т. 2 и ал. 3, т. 2 ДОПК разполага с правомощие да обяви акта за нищожен, независимо дали последният е обжалван по административен ред или не, в какъвто смисъл е трайната практика на Върховния административен съд. При констатирана нищожност съдът следва да я обяви, а не да отменя акта. По изложените съображения решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено. Спорът следва да бъде решен по същество, като се отхвърли жалбата срещу процесния АУЗД по отношение на определените на Кети Христова задължения за 2008 г. (от 01.05.2008 г.) - 2012 г. и лихвите върху тях. С оглед изхода на спора в касационната му фаза, претенцията на административния орган за присъждане на възнаграждение за юрисконсултска защита за настоящата съдебна инстанция е основателна и следва да бъде уважена, като на основание чл. 143, ал. 3 и ал. 4 във вр. с чл. 228 АПК от АПК, вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, Кети Христова бъде осъдена да заплати в полза на община Стара Загора сумата от 300 (триста) лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение