Определение № 176 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4001/2021 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 8281/29.04.2021 година, подадена от П. Х. А., срещу определение № 1411/19.04.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІVа състав, постановено по ч. гр. д. № 956/2021 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Варна е оставил без уважение, частната жалба с вх. № 265 065/22.01.2021 година, подадена от П. Х. А., срещу решение № 260 074/11.01.2021 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 10 347/2019 година (по същността си определение с преграждащ развитието на производството характер), с което е отхвърлена подадената от А. молба с вх. № 24 894/25.11.2020 година за допълване на решение № 3838/11.08.2020 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 10 347/2019 година, по реда на чл. 250 от ГПК като съдът се произнесе и по предявените при условията на кумулативно съединяване срещу „Българска изолационна компания“ ООД [населено място] искове с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД. В частната си касационна жалба П. Х. А. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него решение № 260 074/11.01.2021 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 10 347/2019 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за разглеждането на спора по същество. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Варна. Насрещната страна по частната касационна жалба „Българска изолационна компания“ ООД [населено място] е подала отговор, с който е изразила становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 1411/19.04.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІVа състав, постановено по ч. гр. д. № 956/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено. П. Х. А. е бил уведомен за обжалваното определение на 26.04.2021 година, а частната му касационна жалба срещу него е с вх. № 8281/29.04.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на обжалваното определение съставът на Окръжен съд варна е изложил съображения, че п ървоинстанционното производство било образувано по предявени от П. Х. А. срещу „Българска изолационна компания“ ООД [населено място] обективно кумулативно съединени искове по чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди и за имуществени вреди (под формата на претърпени загуби и на пропуснати ползи) от трудова злополука, настъпила на 11.11.2016 година в Република Финландия. Изводът относно правната квалификация на исковете следвал от наведените от А. в исковата и уточняващите я молби твърдения-че е работил по трудов договор в ответното дружество и по време на изпълнение на трудовите си задължения на дата 11.11.2016 година получил травма на лявото око; в резултат на увреждането бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, в продължителен период от време търпял силни болки и страдания, претърпял няколко операции на окото; във връзка с полученото увреждане направил и разходи-за прегледи, лечение, включително и операции, медикаменти, рехабилитация и пътувания,освен това бил лишен от възможността да получава трудово възнаграждение в пълен размер за времето от 11.11.2016 година до 04.09.2019 година–и отправените в съответствие с наведените твърдения искания, а именно: за осъждане на ответника да му заплати следните суми: сумата от 70 000.00 лева-обезщетение за претърпените неимуществени вреди-болки, страдания, неудобства, негативни преживявания-в резултат на трудова злополука, настъпила на 11.11.2016 година в Република Финландия, заедно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на увреждането (11.11.2016 година) до окончателното й изплащане; сумата от 19 812.88 лева-обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат на трудова злополука, настъпила на 11.11.2016 година в Република Финландия, от които: 5 248.00 лева-претърпени загуби, съставляващи направени от ищеца разходи за медицински услуги, пътувания и медикаменти и 14 564.88 лева-пропуснати ползи, представляваща разликата между полученото обезщетение за временна неработоспособност и трудовото възнаграждение, което би получил, за времето от 11.11.2016 година до 04.09.2019 год.; както и сумата от 5657.69 лева, съставляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 19 812.88 лева за периода 11.11.2016година до 04.09.2019 година. С решение № 3838/11.08.2020 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 10 347/2019 година първоинстанционният съд се бил произнесъл по така предявените от ищеца искове, като ги бил отхвърлил. С въззивната си жалба против първоинстанционното решение А. бил направил и искане за допълване на решението, уточнено с молба 24.11.2020 година, като бил изложил твърдения, че съдът не се бил произнесъл по формулираното в исковата му молба искане по чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД. Първоинстанционният съд бил констатирал, че решението му не било непълно, молбата за допълването му била счетена за неоснователна и оставена без уважение. При тези данни въззивният съдебен състав намирал, че частната въззивна жалба била неоснователна. Първоинстанционното решение не било непълно, тъй като Районен съд Варна се бил произнесъл по всички, предявени от П. Х. А. искове, т. е., произнесъл се бил по целия спорен предмет. Оплакванията и доводите на А., че бил предявил и искове по чл. 49, във връзка чл. 45 от ЗЗД, били неоснователни и не се подкрепяли от доказателствата по делото. Правната квалификация на иска/исковете била задължение на съда и същата обективно следвала от изложените твърдения за факти и отправения съобразно тези твърдения петитум. Обстоятелството, че ищецът бил посочил в исковата си молба квалификация на исковете си чл. 200 от КТ, във връзка с чл. 45 и 49 от ЗЗД, било без значение, тъй като страната нямала подобно задължение а и съдът не бил обвързан от дадената от страната правна квалификация на накърненото субективно право, чиято защита се търсела чрез предявения иск. В резултат на това частната въззивна жалба била неоснователна и следвало да се остави без уважение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Х. А. е поискал въззивното определение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това нарушението на общото правило да не се вреди другиму, регламентирано в чл. 45 от ЗЗД представлява ли основание за ангажиране на деликтната отговорност по чл. 45, във връзка с чл. 49 от ЗЗД и противоправно ли е поведението на ответника при нарушаване на това общо правило; за действията и бездействията, за които работодателят отговора при увреждане на работника и невзетите мерки за спазване на нормативните изисквания за безопасност на труда основание ли са ангажиране на деликтната му отговорност; при положение, че злополуката не е призната за трудова по установения за това ред от компетентните органи за трудова злополука инцидентът или дори да е призната за трудова злополука, това лишава ли увредените лица от правото да претендират обезщетение за вредите по реда на чл. 45 от ЗЗД от прекия делинквент и/или по реда на чл. 49 от ЗЗД от възложителя на работата; за това ищецът ли решава кой път за защита да предприеме при реализиране на отговорност на работодателя за причинени на негов работник вреди от трудова злополука; за това нарушава ли се правото на защита на ищеца, когато съдът е възприел само една от предявените правни квалификации на иска и не е дал възможност на страната за ангажиране и представяне на доказателства и за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно и да формира собствени правни изводи. Първите три, от посочените по-горе въпроси, не обуславят допускането на въззивното определение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. Същите са относими към основателността или неоснователността на предявен от П. Х. А. срещу „Българска изолационна компания“ ООД [населено място] иск с правно основание чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, какъвто въззивният съд не е разглеждал, поради което и не е давал отговор на въпросите и те не са обусловили правните му изводи при постановяване на определението. Също така въззивният съд не е разглеждал и не е давал отговор на въпроса за съотношението и връзката между исковете по чл. 200 от КТ, чл. 45 от ЗЗД и чл. 49 от ЗЗД, поради което и не е излагал съображения за това, че признаването на злополуката за трудова е пречка за предявяването на исковете по чл. 45 от ЗЗД или по чл. 49 от ЗЗД, нито пък е отрекъл възможността за предявяването им в случай, че злополуката не бъде призната за трудова. Съставът на Окръжен съд Варна се е ограничил само до това да извърши преценка на изложените от П. Х. А. твърдения, на които той основава иска си и на търсената от него защита за да определи правната квалификация на предявените по делото искове и дали те са с една и съща такава или се касае до обективно съединяване на искове с различна правна квалификация. Във връзка с това въззивният съд не е приемал, че се касае до обективно съединяване на искове с различна правна квалификация, при което ищецът задължително следва да предяви исковете по чл. 200 от КТ, но не може да предявява искове по чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД, поради което и четвъртия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на А. въпроси не обуславя допускането на оспорваното определение до касационно обжалване. При това изхождайки от твърденията на А. и направените от него искания за съдебна защита съставът на Окръжен съд Варна е достигнал до извода, че всички предявени от ищеца, в условията на обективно и кумулативно съединяване, искове са такива по чл. 200 от КТ, като дадената от страната правна квалификация е без значение и не обвързва съда. Без значение е каква правна квалификация е дал ищеца на претендираното от него право и тъй като същата не обвързва съда посочването на различни такива основаващи се на едни и същи факти, без да са изложени фактически твърдения за всяка една от квалификациите, не води до извода че са предявени различни искове спрямо едни и същи страни. Наред с това дадената от ищеца правна квалификация на претендираното право сама по себе си не е основание за оставяне на исковата молба без движение в случай, че не съответства на изложените твърдения и направените от него искания. Предвид на това и петия от поставените от П. Х. А. в изложението му правни въпроси не обуславя допускането на въззивното определение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. Последният от поставените в изложението въпроси също не обуславя допускането на исканото от А. касационно обжалване, тъй като се отнася до обсъждането на доводите и възраженията на страните и преценката на доказателствата, която дейност на съда е свързана с преценката за основателност или неоснователност на иска, а не с определянето на правната квалификация на същия. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Х. А. е поискал въззивното определение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното определение представлява основание за касационно обжалване на въззивното определение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от П. Х. А. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното определение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното определение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Окръжен съд Варна. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 1411/19.04.2021 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, ІVа състав, постановено по ч. гр. д. № 956/2021 година, по подадената против него от П. Х. А., частна касационна жалба с вх. № 8281/29.04.2021 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение