Определение № 1672 от 30.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 561/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по подадена от ищцата В. М. В., чрез адв. С. П., частна касационна жалба срещу определение, инкопрорирано в Решение № 210 от 18.11.2024г., постановено по в.гр.д. № 411/2024г. от Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено Определение № 2053/ 22.07.2024г., постановено по реда на чл.248 ГПК по гр.д. № 2714/2022г. от ОС-Пловдив, в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищцовата страна за допълване на решението в частта за разноските за осъждане на ответника „Юробанк България“АД да заплати на ищцата сторените от нея разноски за първоинстанционното производство за разликата над 691.19лв. до 2 476 лв. и на адв. П. 4 601.46 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА.

Оплакванията на частната касаторка са за неправилност на обжалвания акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при разпределяне отговорността за разноски. Намира за неправилни извършеното от съдилищата служебно прихващане на разноските, сторени от двете насрещни страни, както и отказа да се присъди на процесуалния представител на ищцата възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.

Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с хипотезите на чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК.

Като значими за изхода на спора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са поставени въпросите:

1. „Допустимо ли е въззивната инстанция да признае разноски на една от страните без да е поискано изменение по реда на чл.248 ГПК и да извърши прихващане с разноските на страната, поискала допълване на решението по този ред?“;

2. „При предоставена правна помощ по реда на чл.38, ал.1 от ЗА допустимо ли е съдът да откаже присъждането на адвокатско възнаграждение като овъзмезди труда на адвоката с труда на юрисконсулта?“;

3.„Длъжен ли е съдът да определи адвокатско възнаграждение при направено искане?“;

4.„Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. - на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда?“;

5.„Следва ли при съобразяване на критерия „разумност и пропорционалност“ съдът да съобрази цената на иска, действителната правна и фактическа сложност на делото?“;

6.„Следва ли при съобразяве на критерия „разумност и пропорционалност“ на разноските, като индиция за определянето на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение да служи като ориентир Наредба № 1/09.07.2004г. за МРАВ?“;

7.„Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските, подлежащи на възстановяване, респ. – на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда, и следва ли да се изследва, освен фактическата и правна сложност на делото, то и цената на иска, респ. – материалният интерес по делото?“

Допълнителните критерии на чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК по всички въпроси са обосновани с твърдението, че изводите на въззивния съд противоречат на определения на ВКС по ч.т.д. № 757/2023г. на І т.о.; по ч.т.д. № 961/2023г. на І т.о.; по ч.т.д. № 3460/2014г. на І т.о. и Решение от 21.01.2024г. по дело С – 438/ 22 на СЕС.

Ответникът по частната касационна жалба – „Юробанк България“АД, депозира отговор, с който изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на определението до касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че с решението си от 2.06.2024г., потвърдено след обжалване от „Юробанк България“ АД, първоинстанционният съд се е произнесъл по искането за разноски, като в мотивите изрично е посочил, че предвид изхода на делото и уважаването на исковите претенции и на двете страни по първоначалния и по насрещния иск разноски в полза на никоя от тях не следва да се присъждат; По същите съображения с Определението от 22.07.2024г. първоинстанционният съд е преценил, че няма основание за изменение или допълване на решението в частта за разноските, като е оставил без уважение молбата по чл.248, ал.1 ГПК на ищцата по първоначалния иск В. М. В..

За несъмнено съставът на АС-Пловид е приел, че тъй като съдът е уважил главния иск и насрещния евентуален иск, на ищцата по първоначалния иск поначало се дължи заплащане на разноски от ответника по този иск, както и на ищеца по насрещния иск поначало се дължи заплащане на разноски от ответницата по този иск. В тази връзка е установено, че за платената ДТ и за внесени суми за възнаграждения за вещи лица ищцата е направила разноски в размер на 2 476 лв., а Банката – в размер на 1 784.81лв.; Налице е разлика между двете суми в размер на 691.19лв., която следва да се присъди в полза на ищцата и в тежест на ответната банка, и за която частично е изменено обжалваното определение.

За да остави без уважение частната жалба в останалата част, с която е отказано изменение на първоинстанционното решение чрез присъждане на основание чл.38 ЗА на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата В. – адв. П., въззивният съд е приел, че размерите на адвокатското възнаграждение и на юрисконсултското възнаграждение на насрещната страна са напълно съизмерими. За неоснователно е намерено становището, че адвокатското възнаграждение за адвокат П. по реда на чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде определено от съда съгласно норми на Наредба № 1/9.07.2004г. за МРАВ, като несъобразено с Решение на СЕС от 25.01.2024г., според което посочената наредба е неприложима. За несъмнено е прието, че на банката също се дължи сума за юрисконсултско възнаграждение съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП и чл.25 и 25а от Наредбата за правната помощ в съответствие с посочените в тази Наредба размери. Според въззивния съд, в случая било очевидно, че сумите за адвокатското и за юрисконсултското възнаграждение следва да са еднакви; Било недопустимо да се иска от съда да присъжда адвокатско възнаграждение без да се отчита размера на юрисконсултското възнаграждение, тъй като при разглеждане на настоящото дело било видно, че работата на адвоката и на юрисконсулта е с еднакъв обем и следва да се възнагради по еднакъв начин; Независимо от разликата в организацията на работа на адвокат и юрисконсулт, съответно – на разходите за осъществяването й, следвало да се отчете, че от адвокат П. бил направен изборът да осъществява процесуално представителство по реда на чл.38, ал.1,т.3 от ЗА безплатно на близък, за който избор другата страна не следва да носи отговорност, включително и за размера на възнаграждението; Банката следва да дължи на адвокат П. като възнаграждение точно такава сума, каквато ищцата следва да заплати на банката като юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви въззивният съд е заключил, че няма основание да се изменя определението на окръжния съд в частта му относно адвокатското възнаграждение на адвокат П..

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият въпрос от изложението е включен в предмета на спора с оглед признатите на насрещната страна „Юробанк България“АД разноски за първоинстанционното производство без заявено от същата искане по чл.248 ГПК за изменение на постановеното от окръжния съд решение в частта за разноските, с които е извършена компенсация с признатите на ищцата В. В. деловодни разноски.Следователно въпросът удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Не се установяват обаче допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК поради следното: Посочените в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК определения на ВКС, с които е обоснована хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, са постановени в производства по чл.274, ал.2 ГПК, т.е. не съдържат разрешения на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не се включват в понятието „практика на ВКС“, използвано в текста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (в този смисъл Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС). С обжалвания въззивен акт не е определяно възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА, поради което посоченото решение на СЕС, с което е обоснована хипотезата на чл.280, ал.1,т.2 ГПК, е неотносима към въпроса практика. Неустановяването на допълнителния селективен критерий препятства искания достъп до касацинно обжалване.

Следващите два въпроса от изложението изхождат от несъгласието на частния касатор с отказа на апелативния съд да определи адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Решаващ за изхода на спора мотив на въззивния съд е в по-друг смисъл, а именно, че възнаграждения по чл.38 ЗА и по чл.78, ал.8 ГПК се дължат, но поради еднаквост на размерите им / без да са определени/, е отказано присъждане на адвокатско възнаграждение и изменение на обжалваното определение в тази част. Тоест, съдът е извършил компенсация на двете възнаграждения. В този случай, съответен на тези мотиви би бил въпросът - При предоставена правна помощ по реда на чл.38, ал.1 от ЗА допустимо ли е съдът да откаже присъждането на адвокатско възнаграждение като извърши прихващане с възнаграждението на насрещната страна по чл.78, ал.8 ГПК, какъвто не е формулиран. Освен това, преценката на съда за съизмеримост на двете възнаграждения е по правилността на обжалваното определение, която е извън предмет на преценка в производството по селекция на касационната частна жалба. Съображенията по първия въпрос за неустановяване на допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК са важими и към тези въпроси, тъй като същите са обосновани с една и съща практика на ВКС и СЕС.

Последните въпроси №№ 4,5,6 и 7 са относими към критериите за размера на адвокатското възнаграждение в случаите на определянето му от съда, каквото не е постановявано с обжалваното определение. Следователно въпросите не изхождат от решаващ за изхода на спора мотив на въззивния съд и не удовлетворяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за искания достъп до касационно обжалване.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение