Определение № 167 от 04.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1079/2010 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решението на Софийския апелативен съд от 08.03.2010 г. по гр.д. № 3115/2009, с което е отменено частично решението на Софийския градски съд от 07.08.2009 г. по гр.д. № 48/2007, като е уважен предявеният частичен иск за неустойка за нарушаване на задълженията по договор за постоянна работа в адвокатско дружество в размер на изплатените от дружеството възнаграждения и е отхвърлен предявеният частичен иск за неустойка за нарушаване на задълженията по договор за постоянна работа в адвокатско дружество в размер на пропуснатите възнаграждения от дружеството по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Недоволен от решението в отхвърлителната част е касаторът Адвокатско дружество “Д., К. и Л.”, София, представляван от адв. Я. Х. от САК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и сравни своите изводи по фактите с тези на първоинстанционния съд, за доказателствената сила на електронните документи и по материалноправния въпрос за тълкуването на чл. 77 ЗАдв., които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по жалбата Р. Х. Х. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че обжалваемият интерес на делото пред въззивната инстанция не е под 1.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в нарушение на сключения договор за постоянна работа в адвокатско дружество, ответникът е извършвал адвокатски услуги извън работата си в дружеството, а след напускането му е извършвал такива услуги на клиенти на дружеството, поради което дължи претендираната част от уговорената неустойка в размер на полученото възнаграждение по договора, но не дължи претендираната част от уговорената неустойка в размер на пропуснатото възнаграждение от дружеството, тъй като не е установено какви са извършените от ответника услуги в нарушение на договора. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатият материалноправен въпрос не обуславя решението по делото и въпреки че повдигнатите процесуалноправни въпроси обуславят решението по делото, но вторият от тях не е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Посоченото ТР № 1/04.01.2001 по гр.д. № 1/2000, т. 19 има отношение към фактическите констатации на първата и въззивната инстанция при пълен въззив, които в случая съвпадат напълно. Различният правен извод на въззивния съд се основава на липсата на доказателства за конкретно извършените услуги и оттам за размера на пропуснатото възнаграждение от дружеството. Останалите въпроси нямат претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, като е преценил всички доказателства по делото и е признал доказателствената сила на електронните документи според правното естество на съдържащите се в тях изявления. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение