Определение № 2732 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1825/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. С. Б. и Ц. В. Б., действащи чрез процесуалния си представител адвокат П. А. П., срещу въззивно решение № 14 от 13.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 456/2025 г. по описа на Окръжен съд – Добрич. С постановения съдебен акт въззивният съд е обезсилил решение № 107 от 30.04.2025 г., поправено с решение № 157 от 05.08.2025 г. по гр. д. № 331/2024 г. на Каварненския районен съд, в частта, в която се признава за установено по предявения от Т. С. Б. и Ц. В. Б. срещу С. Г. Н. и „Ю. Б.“ АД иск с правно основание в чл. 440 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищците са единствени собственици на дворно място с идентификатор *** и построените в него постройки, като в така обезсилената част производството по делото е прекратено. Със същото решение състав на Окръжен съд – Добрич е отменил решение № 107 от 30.04.2025 г., поправено с решение № 157 от 05.08.2025 г. по гр. д. № 331/2024 г. на Каварненския районен съд, в останалата му част, като вместо това в така отменената част е отхвърлил предявените от Т. С. Б. и Ц. В. Б. срещу „Ю. Б.“ АД искове на основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответната банка - взискател по изп. дело № 329/2024 г. по описа на ЧСИ Л. Т. с район на действие Добрички окръжен съд да заплати на всеки от двамата ищци обезщетение в размер на по 2 500 лв. /1 278,23 евро/ за претърпени от същите неимуществени вреди /душевни болки и страдания/ вследствие неправомерно наложена възбрана и предприето принудително изпълнение по цитираното изпълнително дело спрямо собствен на ищците недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], ведно със законната лихва върху сумите, считано от 24.06.2024 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано, очевидно неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати нарушения на съществени съдопроизводствени правила. По изложени съображения се моли за неговата отмяна като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със съответните указания. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, след получаване на указания от страна на въззивния съд касаторът да отграничи основанията за допускане на касационно обжалване от касационните основания, касаторите, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване акцентират на задълженията на съда да се произнесе по всички факти и обстоятелства, които страните сочат, имащи значение за решаването на спора – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и очевидна неправилност на въззивното решение съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от страна на ответника „Ю. Б.“ АД, действащ чрез своя процесуален представител юрисконсулт И. Б., със становище за нейната неоснователност. Останалите страни в производството не са депозирали отговор на касационната жалба. При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното: Касационната жалба е частично недопустима. Въззивното решение в частта, в която е отхвърлен искът за неимуществени вреди, е необжалваемо пред ВКС, тъй като цената на иска е под законоустановения праг от 5 000 лева (респ. тяхната равностойност в евро), поради което настоящото касационно производство следва да се прекрати в тази му част. В останалата й част касационната жалба е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото и цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В касационната жалба се съдържа изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното: За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е очертал предмета на спора, а именно: първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Т. С. Б. и Ц. В. Б. срещу С. Г. Н. и „Ю. Б.“ АД субективно и кумулативно обективно съединени при условията на чл. 213 от ГПК искове, както следва: - отрицателни установителни искове по чл. 440, ал. 1 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът С. Г. Н., който е длъжник по изп. д. № 20247370400329 по описа на ЧСИ Л. Т. с район на действие Окръжен съд – Добрич, не е собственик /изцяло или в ид.части/ на недвижим имот, спрямо който е насочено принудително изпълнение за събиране на парични вземания по цитираното изпълнително дело; - искове на основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД само срещу „Ю. Б.“ АД - взискател по посоченото изпълнително дело за осъждане на ответната банка да заплати на всеки от двамата ищци обезщетение в размер на по 2 500 лв. /1 278,23 евро/ за претърпени неимуществени вреди /душевни болки и страдания/ вследствие неправомерно наложена възбрана и предприето принудително изпълнение спрямо процесния недвижим имот по цитираното изпълнително дело, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 24.06.2024 г. до окончателното им изплащане. Въззивният съд е приел, че ищците Т. С. Б. и Ц. В. Б. са наследници по закон на С. Т. Б., б.ж. на [населено място], общ. Ш., починал на 07.08.2010 г., който е закупил приживе недвижим имот в [населено място], състоящ се от дворно място, съставляващо парцел *** в кв.*** по регулационния план на селото с площ от 1 220 кв.м, ведно с построен в него обор със стая за живеене, който е идентичен на поземлен имот с идентификатор *** по сега действащата кадастрална карта на [населено място]; в хода на производството никоя от страните не е оспорила правото на собственост върху имота в полза на ищците; изп. дело № 329/2024 г. по описа на ЧСИ Л. Т. е образувано по молба на взискателя „Ю. Б.“ АД за принудително събиране на дължими от С. Г. Н. парични вземания по договор за кредит; в молбата е обективирано изрично изявление на взискателя за възлагане на ЧСИ на всички действия по чл. 18 от ЗЧСИ; ЧСИ Л.Т. е предприела проучване на имущественото състояние на длъжника Н., при което се е сдобила с копия от кадастралната карта с данни от КРНИ относно поземлен имот с идентификатор *** по к.к. на [населено място] и сградите в него, в които копия погрешно е посочено, че имотът и сградите са съсобствени между наследодателя на ищците С. Т. Б. /1/2 ид.ч./ и наследодателя на длъжника по изпълнението / 1/2 ид.ч./. Въззивният съд е констатирал, че на 20.03.2024 г. е отправено от ЧСИ искане до СВ при РС - Каварна за вписване на възбрана върху 1/4 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] и от трите сгради върху него, визирани като притежавани от длъжника по изпълнението С. Г. Н.; възбраната е вписана на 28.03.2024 г. върху 1/4 ид.ч. от процесния недвижим имот, за който е безспорно установено по делото, че е собственост изцяло на ищците, които са трети на изпълнението лица. Посочено е, че ЧСИ насрочва опис на 1/4 ид.ч. от процесния имот първоначално за 30.04.2024 г., а впоследствие – за 25.06.2024 г.; ищецът Т. С. Б. е уведомен като установен съсобственик на имота с нарочно съобщение на ЧСИ; същият представя препис от нотариалния акт, с който неговият наследодател се е легитимирал като собственик на целия имот; след направени запитвания и отговори от различни институции става ясно, че описаният в нотариален акт № ***/1965 г. имот /парцел ***,кв.***/ съответства на ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта, т.е. от тези писма се изяснява, че се касае за различни поземлени имоти, както и че правата на длъжника С. Г. Н. са върху друг имот, различен от този на ищците. Отбелязано е, че вследствие неяснотата относно правата на длъжника върху процесния имот ЧСИ Л.Т. не е извършила опис на ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта и сградите в него; с молба от 07.10.2024 г. взискателят по изпълнението „Ю. Б.“ АД настоява ЧСИ да вдигне наложената възбрана върху 1/4 ид.ч. от ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта и сградите в него; с искане от 10.10.2024 г. ЧСИ Т. претендира пред СВ-гр.К. да заличи горната възбрана като последната е заличена на 12.11.2024 г. С оглед така установената фактическа обстановка и предвид факта, че първоинстанционният съд е уважил предявения на всеки ищец иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, въззивният съд подробно е изложил своето становище за недопустимост на първоинстанционното решение в частта му на тези искове. Въззивният съд, стъпвайки на постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. №3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, е посочил, че искът по чл. 440, ал. 1 от ГПК е допустим и е налице правен интерес от предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта - предмет на изпълнението; правата на третото лице върху имота не са предмет на исковете, но съществуването им обуславя наличието на правен интерес от търсената защита. Съдът е посочил, че в случая е наложена от ЧСИ единствено възбрана /опис не е извършен/ и то не върху целия процесен недвижим имот, а върху 1/4 ид.ч. от него; че налагането на възбрана е действие, чрез което принудителното изпълнение се насочва върху даден имуществен обект по смисъла на мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но доколкото към датата на предявяване на настоящите искове по чл. 440, ал. 1 ГПК - 17.07.2024 г. ЧСИ вече е насочил изпълнението върху 1/4 ид.ч. от процесния недвижим имот, то за ищците Т. Б. и Ц. Б. е бил налице правен интерес към горната дата от предявяване на исковете, но само досежно отричане правото на собственост на длъжника върху 1/4 ид.ч. от имота. Тъй като с исковата молба се е претендирало отричане правото на собственост на ответника С. Г.Н. върху целия имот, то исковете изначално са били недопустими, според въззивния съд, поради липса на правен интерес в частта за отричане на правата му върху останалите ѕ ид.ч. от имота, защото спрямо тях принудително изпълнение не е било насочено. Въззивният съд е достигнал до генералния си извод, че в хода на развитието на исковото производство е отпаднал правният интерес на ищците от исковете и в частта за отричане правото на собственост на длъжника Н. върху 1/4 ид.ч. от процесния имот, доколкото на 12.11.2024 г. вписаната възбрана върху тази ид.ч. от имота е заличена по искане на ЧСИ от 10.10.2024 г., по повод искане на взискателя „Ю. Б.“АД от 07.10.2024 г. Според въззивния съд така още преди приключване на устните състезания в първата инстанция в открито съдебно заседание на 10.04.2025 г. правният интерес от исковете по чл. 440, ал. 1 от ГПК е отпаднал изцяло поради пълното преустановяване на принудителното изпълнение спрямо процесния имот; липсата на висящо принудително изпълнение спрямо имота към него момент обуславя липсата на правен интерес от търсената защита. Поради изложеното въззивният съд е направил извод, че първоинстанционното решение №107/30.04.2025 г. в частта по исковете по чл. 440, ал. 1 ГПК е постановено по вече изцяло недопустими искове - изначално недопустими в частта за отричане правото на собственост на ответника Н. върху 1/2 ид.ч. от процесния имот и с последваща отпаднала допустимост в частта за отричане правото на собственост на ответника Н. върху 1/4 ид.ч. от имота. С оглед изложените съображения въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение по исковете по чл. 440, ал. 1 ГПК и е прекратил производството по тях. В частта по исковете на основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД срещу „Ю. Б.“ АД въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо, но неправилно, тъй като единственото извършено от съдебния изпълнител действие по насочване на изпълнението върху 1/4 ид. ч. от недвижимия имот на ищците, изразяващо се в налагане на възбрана, не е противоправно - съдебният изпълнител налага възбрана върху имот, за който са налице данни да е собственост на длъжника, без да извършва предварителна задълбочена проверка за собствеността му; за действителния собственик не могат да настъпят вреди, тъй като той разполага с възможността да иска от съдебният изпълнител да вдигне погрешно наложената възбрана или да обжалва действията му; за разлика от действията по налагане на възбрана, чиято цел е бързина с оглед своевременно обезпечаване изпълнението върху имота за събиране вземането на взискателя, която бързина не предпоставя задълбочено проучване на собствеността върху възбранения имот, извършването на опис на чужд имот вече е в нарушение на закона, тъй като би довело до последиците по чл. 499 от ГПК с отражение върху действието на публичната продан. Съдът е достигнал до крайния си извод, че в случая действията по налагане на възбрана са законосъобразни и не е налице противоправно действие като елемент от фактическия състав на непозволено увреждане, поради което исковете по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД са приети за неоснователни. При така установените данни касационната инстанция намира следното: За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело. Посочената от касаторите очевидна неправилност на решението по предявените искове по чл. 440, ал. 1 ГПК се обосновава с необсъждане от страна на съда на изпратено до тях от ЧСИ съобщение по изп. дело № 329/2024 год. с изх. № 19291/30.05.2024 год. Твърдяното от касаторите необсъждане на това съобщение е и в основата на зададения въпрос, касаещ задълженията на въззивната инстанция като такава по съществото на спора. Въпросът за задълженията на въззивната инстанция е процесуален и важим във всяко едно производство, поради което е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение на касационен контрол. По отношение на наличието на специалния критерий по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК касационната инстанция намира следното: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). В настоящия случай въззивният съд самостоятелно е установил фактическата обстановка и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение. Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд категорично е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните. Въпросното съобщение, на което акцентират касаторите, с което те са уведомени за наложената възбрана и е определена дата за извършване на опис, е посочено от въззивния съд и е съобразено от него при преценка на правния интерес на касаторите от предявяване на исковете им по чл. 440, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение е мотивирано и съобразено с отговора на въпроса за задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора да формира и мотивира свой самостоятелен правен извод, поради което не се обосновава наличието на специалния критерий за допускане на решението на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос. Що се отнася до твърдяната очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, същата е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. А именно такава преценка на доказателствата изискват касаторите, обосновавайки това основание с липса на преценка от страна на въззивния съд на посоченото по-горе съобщение от ЧСИ до касаторите. Претендираната от касатора очевидна неправилност на въззивното съдебно решение не отговаря на процесуалния стандарт за достъп до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, приет в съдебната практика на ВКС, поради което соченото основание не се обосновава. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби. Предвид изложеното не са налице съответните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване в частта му относно предявените искове по чл. 440, ал. 1 ГПК. Предвид изхода от настоящото производство, на ответната по касация страна „Ю. Б.“ АД следва да се присъдят направените от нея разноски за претендирано юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение