Определение № 2989 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3150/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2303/25.05.2023 г. на С. И. К., [населено място], подадена чрез адвокат Ю. С., срещу въззивно решение № 157/11.04.2023 г. по в. гр. д. № 41/2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. Представлява ли самостоятелен обект на право на собственост вторият жилищен етаж от двуетажната жилищна сграда, построена в съсобствен на ищцата парцел, при положение че същият не може да се обособи като самостоятелно жилище, при спазване на действащите към момента на сключване на договора за прехвърляне на втори етаж нормативни изисквания и съответно ищцата станала ли е собственик на този втори жилищен етаж; 2. Относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях. Ответникът по касация И. Д. А., [населено място], чрез адвокат Г. П., и третото лице-помагач „Юробанк България“ АД, чрез адвокат С. З., са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноските в настоящото производство. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С решение № 50122/18.01.2023 г. по гр. д. № 109/2022 г. на ВКС, I г. о., е отменено решение № 260184/31.08.2021 г. по гр. д. № 523/2019 г. на Окръжен съд - Кюстендил и делото е върнато за ново разглеждане на въззивния съд, с указания да бъде назначена СТЕ, която да даде заключение дали сградата, от която е прехвърлен на ищцата вторият етаж с нот. акт № 23/1997 г., е проектирана като еднофамилна или двуфамилна, дали вторият етаж от сградата отговаря на изискванията за самостоятелно жилище или друг обект на собственост съобразно нормативните правила при сключване на договора, и дали до датата на публичната продан е бил одобрен проект за обособяване на втория етаж като самостоятелен обект на собственост. С обжалваното решение е потвърдено решение № 484/30.07.2019 г. по гр. д. № 192/2019 г. на Районен съд - Дупница, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от С. И. К. срещу И. Д. А. ревандикационен иск за признаване за установено между страните, че 1/2 ид. ч. от УПИ с пл. № *, за който е отреден парцел * в кв.* по регулационния план на [населено място] с площ от 406 кв.м., и вторият жилищен етаж от построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 60 кв.м., са собственост на ищцата и за предаване владението на имота. Въззивният съд е приел за установено, че И. Б. е бил собственик на парцел *-* в кв. * по плана на [населено място], с площ от 440 кв.м., ведно с намиращите се в парцела стопанска постройка и навес, въз основа на договор за дарение от 1977 г. През 1997 г. И. Б. е дарил на дъщеря си С. И. К. 1/2 ид. ч. от дворното място, ведно с втория жилищен етаж от масивната жилищна сграда, построена в парцела. С констативен нотариален акт за собственост от 2005 г. И. К. Б. е признат за собственик на основание дарение и извършено строителство върху УПИ пл. № *, за който е отреден парцел *, в кв. * по регулационния план на [населено място], ведно с построената в имота еднофамилна двуетажна масивна жилищна сграда, цялата с обща застроена площ от 60 кв.м., състояща се от: първи етаж – дневна с трапезария, кухня с бокс, перално помещение и санитарен възел и втори - родителска спалня, две детски спални и баня с тоалетна. На 25.04.2013 г., със съгласието на съпругата си А. Н. Б., И. К. Б. учредил в полза на „Юробанк България“ АД договорна ипотека върху процесния имот като обезпечение на вземанията на банката по договор за потребителски кредит. През 2016 г. е образувано изпълнително дело срещу ответника. Спорният имот е бил изнесен на публична продан и с постановление за възлагане от 23.06.2017 г., влязло в сила на 16.10.2017 г., имотът е бил възложен на И. Д. А.. Последният е въведен във владение на 06.06.2018 г. По делото е представено решение № 580 от 06.12.2018 г., постановено по гр.д. № 1300/2018 г., с което е признато за установено по отношение на И. Б., че С. К. е собственик на 1/2 ид. ч. от УПИ *-* в кв. * по плана на [населено място], ведно с втори етаж от жилищната сграда в него, като констативният нотариален акт за собственост е отменен за 1/2 ид. ч. от парцела и втория жилищен етаж от сградата. От заключението на назначената съгласно указанията на ВКС в отменителното решение СТЕ се установява, че сградата е проектирана като еднофамилна, което е отразено в издаденото за нея разрешение за строеж от 1977 г. Вещото лице е констатирало, че двата етажа на сградата конструктивно са идентични, независимо че помещенията са наименувани по различен начин. Посочено е, че от съществуващите на втория етаж сградата помещения би могло да се обособи самостоятелно жилище при спазване на действащите към момента на сключване на договора за прехвърляне на втория етаж разпоредби. Към онзи момент действаща е била Наредба № 5/1995 г. за правила и норми по териториалното и селищно устройство /отм./. Съгласно чл. 93, ал.3 от Наредба № 5 всяко жилище трябва да има най- малко по едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс, баня-тоалетна и най- малко едно складово помещение във или извън жилището. При извършените справки вещото лице не е установило данни за одобрен проект за обособяване на втория етаж като самостоятелен обект на собственост. С оглед така приетото от фактическа страна, въззивният съд, съобразявайки приетото в отменителното решение на ВКС, е посочил, че обект на правото на собственост и на ограничените вещни права може да бъде само вещ, която отговаря на минималните признаци за самостоятелност според изискванията на съответните устройствени закони и подзаконовите нормативни актове за съответния вид обект, както и че възможността част от една сграда или етаж от сграда да бъде обект на собственост се определя от действащите към момента на построяването ѝ строителни правила и норми, а при прехвърляне на част от сграда, самостоятелността на съответния обект се определя към момента на сделката. Съдът е счел, че прехвърлената реална част от сградата не отговаря на изискванията за самостоятелен обект, доколкото сделката е сключена през 1997 г. при действието на ЗТСУ/отм./. Съгласно чл. 62 ЗТСУ правни сделки за прехвърляне на реално определени части от сгради или жилища могат да се сключват само ако обособените дялове или части отговарят на одобрен за това архитектурен проект. Съдът е приел за безспорно, че вторият етаж няма изградена кухня или кухненски бокс, изискване за което се съдържа в чл. 93, ал. 3 Наредба № 5 /1995 г. Посочил е още, че съгласно ТР №3 от 28.06.2017 г. по т.д. №3/2014 г. на ВКС, ОСГК, не е нищожен договорът, с който в нарушение на забраната на чл. 202 ЗУТ страните уговарят, че прехвърлят собствеността върху обект, който не е обособен като самостоятелен, а представлява реална част от самостоятелен обект, но такъв договор няма вещнотранслативен ефект. Желаното правно действие се постига, ако към сделката се прибави липсващият административен акт, който да уреди предмета на сделката, за да може да възникне като самостоятелен правен обект на собственост. От приетото по делото заключение на вещото лице няма данни да е бил одобрен проект за обособяване на втория етаж като самостоятелен обект на собственост. Следователно към момента на извършване на дарението - 1997г., прехвърлената част от сградата не е представлявала самостоятелен обект, доколкото не е отговаряла на изискванията на чл. 93, ал.3 от Наредба № 5/1995 г. (отм.), тъй като е нямала кухня, респ. кухненски бокс. Съдът е посочил, че по делото не е установено и да е бил изготвен проект за обособяването ѝ като самостоятелен обект, поради което не е настъпил вещнотранслативният ефект на договора за дарение, съответно ищцата С. К. не е станала собственик на процесния втори етаж от жилищната сграда. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първия правен въпрос. Той е свързан с твърдението, че вторият жилищен етаж от процесната жилищна сграда може да бъде обособен като самостоятелен обект на правото на собственост, поради което ищцата е станала негов собственик. В случая въззивният съд, като е съобразил задължителната практика на ВКС /ТР №3 от 28.06.2017 г. по т.д. №3/2014 г., ОСГК/ и заключението на вещото лице по назначената СТЕ, е приел, че ищцата не е станала собственик на имота, доколкото вещнопрехвърлителният ефект от сделката на дарението не е осъществен, поради липса на административния акт, който да уреди възможността процесният етаж да възникне като самостоятелен правен обект на собственост. Посочено е, че съгласно становището на вещото лице няма данни да е бил одобрен архитектурен проект за обособяване на втория етаж като самостоятелен обект на собственост, макар от съществуващите на втория етаж на сградата помещения да може да се обособи самостоятелно жилище. Следователно съдът е приел, че договорът за дарение в полза на ищцата, макар да не е нищожен поради противоречие със закона, не е проявил транслативен ефект. Оттук следва, че С. К. не е станала собственик на процесния етаж. Ето защо този въпрос не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не може да бъде допуснато касационно обжалване във връзка с втория въпрос от изложението. Той не е разрешени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС относно процесуалните задължения на въззивната инстанция като инстанция по същество да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК /ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС и др./. В съответствие с тази практика въззивният съд е извършил преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъдил е в съвкупност събраните по делото доказателства, относими към допустимостта на производството, и е изложил собствени мотиви по приетата фактическа обстановка и по оплакванията на страните. При новото разглеждане на делото той е съобразил дадените му с отменителното решение на ВКС указания по приложение на процесуалния закон. Съобразил е приетото от касационната инстанция относно действителността на договора за дарение и служебно е назначил СТЕ, която е дала заключение отговаря ли на изискванията за самостоятелно жилище вторият етаж от процесната сграда и дали сградата е проектирана като еднофамилна или като двуфамилна. Изложил е съображения, че вещнопрехвърлителен ефект от сделката не е настъпил, тъй липсва одобрен архитектурен проект за обособяване на втория етаж като самостоятелен обект на правото на собственост, а съгласно чл. 62 ЗТСУ/отм./ правни сделки за прехвърляне на реално определени части от сгради или жилища могат да се сключат само ако обособените дялове или части отговарят на одобрен за това архитектурен проект. Приетото от съда не противоречи и на посочената от касатора съдебна практика /решение № 103/22.07.2020 г. по гр. д. 2831/2018 г., ВКС, I г.о./, доколкото от заключението на вещото лице съдът е установил, че за обособяването на втория етаж от сградата като отделен обект на правото на собственост, е необходимо изменение на утвърдения архитектурен проект, предвиждащ сградата като еднофамилна. Въззивният съд е изпълнил дадените с отменителното решение на ВКС указания, съгласно чл.294, ал.1 ГПК,във връзка с приложението на императивна правна норма и извършване на съдопроизводствени действия чрез назначаване на техническа експертиза за за установяване дали вторият етаж от еднофамилната сграда отговаря на изискванията за самостоятелно жилище или друг обект на собственост, съобразно нормативните правила при сключване на договора и дали до датата на публичната продан е бил одобрен проект за обособяване на етажа като самостоятелен обект на собственост. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора с довод за необоснованост на въззивното решение поради липса на мотиви по отношение на предявения иск за собственост на 1/2 ид. ч. от УПИ пл. № *. Това са касационни оплаквания, които не могат да бъдат разгледани в настоящото производство. Въззивният съд се е произнесъл по очертания пред него предмет на спора, съгласно дадените указания на касационната инстанция. С оглед изложеното не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, С. И. К. следва да заплати в полза на И. Д. А. сумата 1000 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.