Определение № 2355 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 233/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Б. К. Б. – ответник в производството, подадена чрез пълномощника му адв.А. С. от АК-Х., срещу въззивно решение № 320/25.10.2022 г. по в. гр. д. № 426/2022 г. на ОС- Хасково, с оплаквания за неправилност поради нарушение на процесуалните правила, искане да се отмени и предявеният иск срещу него да се отхвърли. Претендира разноски. В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди наличие на основанието по чл.280, ал. 1 т. 3 ГПК за допускане касационното обжалване. Насрещната странa-ищец в производството Е. Р. С., чрез пълномощник адв. Т. В. от АК- Х., оспорва касационната жалба с писмен отговор, претендира разноски в касационното производство по списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 304/ 23.05.2022 г. по гр.д. № 1810/2021 г. на РС – Хасково, с което, по иск на Е. Р. С. срещу Б. К. Б. с основание чл.42, б.“б“ пр.2, вр.чл.25, ал.1 ЗН, е обявено за нищожно завещателно разпореждане в саморъчно завещание от 16.05.1997 г. от Ж. Б., починал на 19.05.1997 г., в полза на Б. К. Б., съгласно съставен протокол от 07.04.2017 г. на нотариус Х. К. с peг. № * по регистъра на НК на РБългария, с район на действие - района на Районен съд Хасково, вписано в Служба по вписванията - Х. на 05.12.2017 г. под № 112 том VI вх. peг. № 8472, вх. № 8448, и е осъден ответникът да плати на ищцата разноски. С въззивното решение съдът също е осъдил ответника да плати на ищцата разноски. Спорът е породен от предявеният от Е. Р. С. срещу Б. К. Б. иск, двамата съответно внуци на починалия Ж. А. Б., с основание чл.42, ал.1, б.“б“ ЗН, вр. чл.25, ал.1 ЗН за обявяване нищожно саморъчно завещание от 16.05.1997 г. от Ж. Ат. Б., починал на 19.05.1997 г., в полза на Б. К. Б., защото завещанието не било написано и подписано от завещателя. Първоинстанционният съд е уважил иска, като от направения анализ на събраните писмени и гласни доказателства и съдебно почеркови експертизи, обсъдени в тяхната съвкупност, е приел за установено, че нито текста, нито подписа на процесното завещание, са изпълнени и положени от сочения завещател Ж. Б., който извод е обоснован с кредитиране изцяло на заключенията на приетите по делото почеркови експертизи-единична, допълнителна и тройна графологични експертизи, изготвени и върху сравнителен материал, представен от двете насрещни страни. Предвид еднопосочните изводи на всички вещи лица по приетите експертизи по делото, не са били кредитирани показанията на свидетелите на ответника - на М. Б. и А. Х., в частта им относно твърдяното от тях, че Ж. Б. сам е написал и подписал процесното завещание. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че постановеното решение на първостепенния съд е валидно и допустимо, а по същество правилно и подлежи на потвърждаване. Релевираното във въззивната жалба възражение за недопустимост на решението на първостепенния съд поради отвод за присъдено нещо е прието за неоснователно, доколкото, макар другото дело да е със същия предмет и искът да е отхвърлен, то липсва субективно тъждество между двете дела, доколкото страни в предходното производство по гр.д. № 964/2018 г. на РС – Хасково са били И. Р. С.-ищец, и Б. К. Б. –ответник, т.е. ищците не съвпадат, при което решението по предходното дело не обвързва настоящата ищца Е. Р. С., по аргумент от чл.298, ал.1 ГПК, според която разпоредба решението влиза в сила само между същите страни. Посочено е, че искът по настоящето дело е допустим и защото ищцата, като наследник по закон на завещателя Ж. Б., е заинтересована страна от установяване истиността на завещанието от него в полза на ответника. Въпреки споделяне на фактическите изводи на първоинстанционния съд и препращане към тях съгласно чл.272 ГПК, въззивният съд е посочил, че въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства- писмени, гласни и заключения на съдебно-графологични експертизи, се установява, че нито ръкописният текст на процесното завещание е изписан от наследодателя на страните, нито положения подпис на завещател под него е положен от него, като се установява текста на завещанието да е написан от дъщеря му Н. Ж. С.. При така установените факти, въззивният съд е приел, че завещанието не е съставено при спазване на разпоредбата на чл. 42,"б."предл. 2 от ЗН, вр. чл.25,ал.1 ЗН, втората разпоредба изискваща саморъчното завещание да е написано изцяло ръкописно и подписано от завещателя, наред с другите изисквания да има дата и подписът да е под завещателното разпореждане. Формиран решаващия краен извод, че процесното завещание е недействително, и искът за прогласяване неговата нищожност е основателен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Б. К. Б., са поставени следните въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1/ При предявен иск с правно основание по чл. 42, б. „б“, предл. 2 вр. чл. 25, ал.1 ЗН, вр. чл. 26, ал.1 и ал.2 ЗЗД следва ли да бъдат конституирани като необходими другари в процеса всички наследници по закон на завещателя, когато заветника е един от кръга на наследниците му по закон, а иска е предявен само от един от тези наследници?; 2/ Допустимо ли е първоинстанционният съд да разгледа повторно предявен иск с правно основание по чл. 42, б. „б“, пред. 2, вр. чл. 25, ал.1 ЗН вр. чл. 26, ал.1 и ал.2 ЗЗД по същество, след като за същото искане и на същото основание, макар и между други страни, които са необходими другари в процеса има влязло в сила съдебно решение? Тези въпроси се твърди да са обусловили решението по делото и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и се сочи (цитирано буквално), че съществува противоречива практика по този институт на правото/съществен елемент на недействителността на договорите/, което трябва да се реши едностранчиво с цел яснота и сигурност при исковете за оспорване на завещателни разпореждания. Не е посочена конкретна съдебна практика, която се твърди да е относима и противоречива. Съдържанието на формираната правораздавателна воля на въззивния съд свидетелства за неотносимостта на формулираните от касатора въпроси. Поставеният с тях въпрос, концентриран върху твърдението на касатора, че наследниците по иск за нищожност на завещание от техния наследодател са необходими другари, не е обсъждан в обжалваното решение – въззивният съд не е правил преценка дали наследниците са необходими другари по такъв иск, поради което същите нямат обуславящо значение за решаващия извод на съда и така не обективират общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК съгласно разясненията с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.4 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно по въпроса, който е обусловил решаващата воля на въззивния съд, а именно субективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебно решение, е налице богата и последователна практика на ВКС, според която, съгласно чл. 297 от ГПК съдът е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по друго дело, но само в рамките на субективните предели, очертани в чл. 298, ал. 1 и, ал. 2 от ГПК. Тези две разпоредби очертават субективният обхват на силата на пресъдено нещо, и сочат, че адресати на силата на пресъдено нещо са насрещните страни в исковото производство и именно те са обвързани от нейното действие, като силата на пресъдено нещо се разпростира и върху наследниците на страните, както и върху техните правоприемници, независимо от това дали са общи или частни такива, когато правоприемството е настъпило след като съдебното решение вече е било влязло в сила и е обвързало техния праводател. Постановеното съдебно решение няма сила на пресъдено нещо по отношение на други лица, които не са участвали в производството, по което то е постановено, с изключение на хипотезата на чл.226, ал.3 от ЗЗД, при която правоприемството настъпва в хода на висящо съдебно производство, и участващата в него страна става процесуален субституент на своя правоприемник (ср. решение № 114/17.09.2018 г. по гр. дело № 1950/2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Приложението на чл. 297 и чл. 298 от ГПК не създават затруднения в правоприложната дейност на съдилищата, въззивният съд се е съобразил с трайната практика на ВКС по тях, която практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. Касаторът само бланкетно твърди наличие на противоречива съдебна практика по поставените от него въпроси, без да посочва конкретни противоречиви решения на ВКС, а и противоречие в практиката на ВКС, ако се констатира такава, се преодолява по друг процесуален ред, а не по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не се установяват и предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски в настоящето производство, като дължи на ответника по касация заплатените разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер на 1000 лв., плащането е удостоверено с представения с отговора на касационната жалба договор с адв.Т. В. от АК – Х.. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК