Определение № 10995 от 16.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8497/2024 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. П. А., от гр. Опака, област Търговище, срещу Определение № 8673/11.07.2024 г. на Върховния административен съд (ВАС), по адм. дело № 6039/2024 г., с което е оставена без разглеждане частната жалба на А. срещу Разпореждане № 660/17.05.2024 г. по вх. № 1115/09.05.2024 г., на Административен съд – Търговище по адм. дело № 53/2024 г., и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон. Сочи, че искането пред първоинстанционния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК е било допустимо, а оставянето му без разглеждане е сложило край на производството, което прави частната жалба срещу разпореждането на съда допустима. Намира за неприложима в случая разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК. Частният жалбоподател иска оспореното определение да бъде отменено и делото да се върне на съда за произнасяне по същество със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Ответникът по частна жалба – директора на дирекция „Социално подпомагане“ – Попово към Регионална дирекция - Търговище, не взема отношение. Върховният административен съд, петчленен състав при ІІ-ра колегия намира, че частната жалба е допустима, като подадена от активно легитимирана страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, тричленния състав на ВАС е приел, че частната жалба на А. срещу Разпореждане № 660/17.05.2024 г. по адм. дело № 53/2024 г. на Административен съд – Търговище, с което е оставено без разглеждане, поради липса на правен интерес, искането й с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение в частта за разноските на Решение № 613/08.05.2024 г. по същото дело, е процесуално недопустима, като заведена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт. В мотивите си тричленният състав е посочил, че по силата на чл. 13, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане (ЗСП), съдебното решение не подлежи на инстанционен контрол за законосъобразност, от което следва, че не подлежи на такъв и актът по чл. 248 ГПК, който следва съдбата на решението, чието изменение се претендира. Така постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. С Решение № 613/08.05.2024 г. на Административен съд – Търговище, постановено по адм. дело № 53/2024 г., по жалба на Г. А. е отменена Заповед № ЗСП/Д-Т-П/5275/22.12.2023 г. на директора на дирекция „Социално подпомагане“ – Попово, потвърдена с Решение № 25-РД06-0003/22.01.2024 г. на директора на Регионална дирекция „Социално подпомагане“ – Търговище, с която на А. е отказана еднократна социална помощ по чл. 16 от Правилника за прилагане на Закона за социалното подпомагане, считано от 01.12.2023 г. Съгласно чл. 13, ал. 6 ЗСП решението на административния съд, постановено в производство по обжалване на заповеди за отпускане, респективно за отказ за отпускане на социални помощи, по реда на чл. 13 ЗСП, е окончателно. Отговорността за разноски е субсидиарна и е обусловена от изхода на материалноправния спор. Съдебно-деловодните разноски по принцип се присъждат със самото съдебно решение, но е възможно това да бъде извършено и впоследствие, в рамките на нормативноустановен преклузивен срок. В АПК не е уредена процедура за изменение на постановено съдебно решение в частта за разноските, поради което предвид нормата на чл. 144 АПК, субсидиарно приложими са правилата на ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът, по искане на страните, може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. Разглеждането на подобно искане се извършва от съда, приключил делото в съответната инстанция, т.к. произнасянето по основателността му е съставна част от произнасянето по спора, предмет на делото. По аргумент от разпоредбата на действащия чл. 248, ал. 3 ГПК, определенията за разноските се постановяват в закрито заседание и могат да се обжалват по реда, по който подлежи на обжалване самото решение. След като последното не подлежи на обжалване, поради изчерпване на възможността за инстанционен контрол, не подлежи на оспорване и съдебният акт, с който съдът е процедирал по искане за присъждане на разноски. Когато актът, с който се приключва производството не подлежи на обжалване, правният режим се прилага и за постановеното относно дължимите разноски, тъй като е недопустимо актът по основното производство да е необжалваем по силата на изрична правна норма от специалния закон, а акцесорният акт за разноските да подлежи на инстанционен контрол. В тази връзка неоснователно частният жалбоподател твърди неприложимост на нормата на чл. 248, ал. 3 ГПК. Противно на твърдението, че административният съд е указал възможност за обжалване на постановеното от него разпореждане, в постановения от него съдебен акт изрично е посочено, че същият е окончателен. В горния смисъл е и непротиворечивата практика на Върховния административен съд по сходни казуси (Определение № 13006 от 03.11.2009 г. по адм. дело № 13681/2009 г. по описа на ВАС, 5 чл. с-в; Определение № 13712 от 08.11.2018 г. по адм. дело № 13154/2018 г. по описа на ВАС, 5 чл. с-в; Определение № 5822 от 24.04.2012 г. по адм. дело № 4997/2012 г. по описа на ВАС, 5 чл. с-в; Определение № 8660 от 10.07.2024 г. по адм. дело № 6454/2024 г. по описа на ВАС, 5 чл. с-в; Определение № 4896 от 20.05.2022 г. по адм. дело № 3807/2022 г. по описа на ВАС, 5 чл. с-в; Определение № 3166 от 10.03.2009 г. по адм. дело № 3157/2009 г. по описа на ВАС, 5 чл. с-в; Определение № 6906 от 02.06.2017 г. по адм. дело № 1625/2017 г. по описа на ВАС, 5 чл. с-в). При тази правна регламентация, правилно тричленният състав на ВАС е оставил без разглеждане частната жалба на А., като подадена срещу съдебен акт, който не подлежи на съдебен контрол, и поради това процесуално недопустима. Обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 235 и чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд, петчленен състав на ІІ колегия,