Определение № 183 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1299/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Р. Я. от [населено място] срещу въззивно решение № 216 от 24.11.2022 г. по в. гр. д. № 189/2022 г. на Кърджалийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 121 от 29.04.2022 г., поправено с решение № 228 от 23.06.2022 г., постановени по гр. д. № 1518/2021 г. на Кърджалийския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против К. М. А. и В. А. А. – А. искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на реална част от 200 кв. м от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ 533 кв. м, която реална част е индивидуализирана в геодезическо заснемане под площ, обозначена в червен цвят и с № 1, на л. 40 от делото, неразделна част от решението, и за осъждане на ответниците да му предадат владението върху имота, както и иска му по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 7200 лв., представляваща паричната равностойност на съборена от тях, собствена на ищеца част от масивна жилищна сграда (жилище) на един етаж от две стаи и салон, с площ от 40 кв. м, находяща в се посочения поземлен имот. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Г. Р. Я. е единствен наследник по закон - син на С. Г. К. /Я./, починала на 28.03.2005 г. Ответникът К. М. А. е наследник по закон на М. Г. А. /К./, починал на 13.09.1989 г., който е оставил за свои наследници още преживялата го съпруга Н. К. А., починала на 23.06.2019 г., и Д. М. В. - дъщеря. М. Г. К. и С. Г. Я. са брат и сестра. С договор за покупко-продажба /нот. акт № 171/1955 г./ М. Г. К. е закупил нива с площ от 360 кв. м, находяща се в землището на [населено място], общ. К., в м. „Е. “, при граници: К. Г., път и Я. С.. С нот. акт № 20/1969 г. С. Г. К. е призната за собственик по давностно владение на дворно място от 200 кв. м, находящо се в [населено място], извън регулационния план на града, при граници: път, Я. Ст. К., М. Г. и държавно място, ведно с масивно жилище на един етаж от две стаи и салон. С решение от 29.08.1969 г. по гр. д. № 247/1969 г. на Кърджалийския окръжен съд е потвърдено решение на Кърджалийския районен съд, с което е отхвърлен иск за делба на място с построена къща, като е прието, че имотът няма наследствен характер, а е собственост на единия от наследниците, който е собственик на мястото, върху което е построена къщата, като жалбоподателката Т. К. е осъдена да заплати на С. Г. разноските по делото. С одобрен архитектурен проект и разрешение за строеж № 253/01.08.1979г., издадени на името на М. А., е позволено да се построи пристройка към жилищната сграда върху 38 кв. м от дворното място в кв. 159, собствеността на което е констатирана в нот. акт № 171/1955 г. С решение от 08.11.1988 г. по гр. д. № 358/1988 г. на Кърджалийския районен съд, оставено в сила с решение № 25/24.03.1989 г. по в. гр. д. № 23/1989 г. на Кърджалийския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от С. Г. Я. срещу М. Г. А. иск с правна квалификация чл. 108 ЗС по отношение на една стая със северно изложение на къщата, находяща се в процесния имот. От удостоверение изх. № 2851/15.12.1997 г., издадено от [община], и скица от 15.03.2005 г. е установено, че имот с пл. № * в кв. 121 е с площ 524 кв. м. Построената в имота едноетажна масивна жилищна сграда е със застроена площ 112 кв. м, състояща се от три стаи, дневна, кухня, баня с тоалетна и коридор със самостоятелен вход от изток и една стая с коридор в северозападната част на сградата със самостоятелен вход от север, като 80 кв. м от сградата са декларирани с декларация № 1555/189 от 1963 г. на името на М. А., а съгласно одобрени архитектурен проект и разрешение за строеж № 253/01.08.1979 г., издадени на негово име, жилищната сграда е пристроена с 32 кв. м. Имот с пл. № * в кв. 121 е идентичен с нивата по нот. акт № 171/1955 г. С нот. акт № 145/2016 г. Н. К. А. дарила на сина си К. М. А. 1/3 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ 531 кв. м по кадастрална скица и 360 кв. м по документ за собственост, ведно с 4/6 ид. части от едноетажна масивна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 112 кв. м, състояща се от три стаи, кухня, дневна, баня с тоалетна и коридор със самостоятелен вход от изток и една стая и коридор - северозападната част на сградата със самостоятелен вход от север. С нотариален акт за продажба на недвижим имот по Закона за уреждане правата на граждани с многогодишни жилищно-спестовни влогове № 144/29.11.2016 г. Д. М. В. е продала на К. М. А. 1/3 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с 1/6 ид. части от изградената в него жилищна сграда с идентификатор ****. С нот. акт № 193/2021 г., поправен с нот акт № 59/2021 г., ответниците са признати за собственици по давностно владение на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ 531 кв. м, с номер по предходен план - 50, а с нот. акт № 191/2021г., издаден на основание приложени писмени доказателства, те са признати за собственици на едноетажна масивна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 112 кв. м, построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. В показанията на свидетелите Н. Ц. Т. и А. З. С. е посочено, че ищецът е притежавал къща в процесния имот, състояща от две стаи, като едната стая била заключена от ответника, а другата стая и коридорът се ползвали от него. Къщата е била с общ покрив и е била измазана само от страната на ответниците. В двора имало ограда от дървен плет, която разделяла имота и сградата. Свидетелят Е. А. Г. също е посочил, че в имота е имало построена една къща от две части с общ покрив, едната от които измазана, но не е сигурен дали в имота е имало ограда. Свидетелите С. Г. К., Г. Н. К. и С. Я. К. са посочили, че процесният имот е закупен през 1955 г., като през 1958 г. е построена къща, състояща се от три стаи, едната от които недовършена. В къщата живеели бащата на ответника и неговите родители. През 1962 г. в къщата дошла да живее майката на ищеца, която била бременна. За целта недовършената стая била измазана и тя била настанена в тази стая заедно със своя съпруг, докато получат ведомствено жилище. След раждането на ищеца същата останала да живее в стаята. Според тези свидетели в двора на къщата не е имало ограда, която да разделя имота, като свидетелката С. К. е посочила, че съпругът на С. Я. се опитал да изгради ограда в дворното място, но М. К. не му позволил. Според приетата по делото съдебно-техническа експертиза към 10.11.1955 г. по КРП на [населено място], одобрен със заповед № 5304/01.08.1956 г., за квартал IV има предвиждане „за стопански двор на градското благоустрояване при ГОНС“, като недвижимият имот е отразен с № * и е с площ 540 кв. м. В имота има нанесена сграда с квадратура 80 кв. м и външно стълбище с квадратура 6 кв. м. Имотът е урегулиран след 01.08.1956 г., като с плана са определени граници, достъп от улица, път или алея, конкретно предназначение. Постройка в имота е заснета след 01.08.1956 г. - едноетажна масивна жилищна сграда с площ от 80 кв. м и външно стълбище с площ от 6 кв. м. Към месец август 2021 г. пазарната стойност на 40 кв. м РЗП на едноетажна масивна сграда, състояща се от две стаи и салон, неизмазана, с покрив от керемиди, изградена през 1958 г., като част от цялата едноетажна масивна жилищна сграда, е 700 лв. При така установените по делото факти, въззивният съд е приел, че ищецът не е придобил правото на собственост върху претендираните имоти на основание наследство от неговата майка С. Г. Я., тъй като същата не е придобила собствеността по давностно владение. Имотът е закупен от М. Г. през 1955 г., а процесната къща е построена от него през 1958 г., където същият живеел със семейството си и своите родители. С. Я. е дошла да живее в къщата в началото на 1962 г. и не е установила свое владение в продължение на 10 години върху процесните имоти до 1969 г., когато е съставен нот. акт № 20/1969 г. В подкрепа на този си извод съдът се е позовал и на посочените по-горе съдебни решения, с които същата не е призната за собственик на процесните имоти, а напротив - нейните права са били отречени. Изложени са и съображения, че по делото не е установено дали и коя точно реална част от поземления имот е владяла наследодателката на ищеца, както и че тя не би могла да придобие собствеността върху процесното жилище по давност, тъй като то не представлява самостоятелен обект на правото на собственост. Наред с това е посочено, че тя е била допусната със съгласието на наследодателя на ответника да живее в една стая в северната част на къщата, предвид роднинските й връзки с него, което обстоятелство не представлява установяване на фактическа власт с намерение за своене. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК мотивите на съдебното решение на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо приема едните и не приема другите, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои - не, кои възприема и кои - не; 2. При оспорване на признатото с нотариален акт, съставен по реда на чл. 587 ГПК, право на собственост, от кого се носи тежестта за доказване и кой следва да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право; 3. Когато заявилото възражение за придобивна давност лице е упражнявало фактическа власт върху имота, без да е налице основание за това, в тежест на другата страна ли е да установи наличието на основание за упражняване на фактическа власт, с оглед на което фактическата власт би била квалифицирана като държане; 4. При наличието на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право, от кой момент се зачитат; 5. По приложението на чл. 79 ЗС и чл. 69 ЗС и предпоставките на придобивната давност като придобивен способ - владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, в частност относно субективната страна на владението, изразяваща се в намерението да се свои вещта, за което законът е предвидил и презумпцията по чл. 69 ЗС; 6. Кое е релевантно за спора - дали е налице десетгодишно явно, спокойно и непрекъснато владение към момента на предявяване на иска, или дали е изтекъл давностният срок към момента, в който владелецът се е позовал на придобивна давност, снабдявайки се с констативен нотариален акт за собственост, като в този случай в тежест на насрещната страна по спора ли е да опровергае презумпцията на чл. 69 ЗС, или да установи прекъсване на придобивната давност; 7. При завладяването на чужд имот изисква ли се уведомяване на собственика за намерението за своене на имота или следва единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата К. М. А. и В. А. А. – А. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Липсва противоречие на въззивното решение с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС по този въпрос, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По втория въпрос не се констатира соченото в изложението противоречие с практиката на ВКС, а същият е решен в съответствие с дадените с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения. В случая както ищецът, така и ответниците се легитимират като собственици на спорния имот с нотариални актове и в тази хипотеза (независимо дали актовете са констативни или такива за правна сделка) според тълкувателното решение разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Именно по този начин е процедирал и въззивният съд по настоящото дело, но е приел, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС по отношение наследодателката на касатора не е доказано да е осъществен както към момента на снабдяването й с констативния нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка през 1969 г., от който касаторът черпи права, така и впоследствие. Останалите поставени въпроси не могат предпоставят допустимостта на касационната обжалване, тъй като по отношение на тях не е осъществена общата предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третия и седмият въпрос са формулирани според твърденията на касатора, че неговата наследодателка е завладяла процесния имот без основание, което не кореспондира на приетото от съда въз основа на доказателствата по делото, а именно че тя е била допусната да живее там със съгласието на неговия собственик, т. е. че фактическата власт е установена като държане, а четвъртият, петият и шестият въпрос не са обусловили решаващата воля на съда в обжалвания акт. За пълнота на изложението във връзка с тези въпроси следва да се отбележи, че в случая въззивният съд е приел, че след снабдяването на наследодателката на касатора с констативен нотариален акт за собственост през 1969 г. на основание давностно владение, нейните права върху имота са били отречени с влязло в сила съдебно решение, поради което в този случай тя е могла да се позове на изтекла впоследствие придобивна давност. В хипотезата, при която едно лице е владяло един имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност чрез иск, възражение или снабдяване с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, неговите наследници могат да се позоват на изтеклата давност, но само ако са продължили владението /ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, т. 3/. Практиката на ВКС е константна в смисъл, че когато фактическата власт върху един имот се упражнява от едно лице по силата на облигационно отношение с неговия собственик, това придава на лицето качеството на негов държател, а не на владелец, респ. че в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана и независимо от продължителността на времето, през което лицето е упражнявало фактическа власт върху имота, то не може да придобие правото на собственост. Това е възможно само ако държателят предприеме действия, с които по явен и недвусмислен начин да манифестира намерението си да владее имота за себе си и придобие собствеността, каквито действия в случая съдът не е приел да са налице. Наред с това изводът на въззивния съд, че наследодателката на касатора не би могла да придобие правото на собственост върху процесното жилище по давност, тъй като то не представлява самостоятелен обект на правото на собственост /във връзка с този извод правен въпрос не е формулиран от касатора/, е в съответствие с практиката на ВКС. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците сумата 1200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,