Определение № 413 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4528/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. В. Д. и И. А. Д., чрез адвокат Л. К., срещу въззивно решение № 260086/09.07.2021 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по въззивно гр.д. № 18/2021 г. Касаторите излагат доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Т. Х. З., чрез адвокат С. Д., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията по реда на чл. 38 ЗАдв. Отговор е постъпил от другата насрещна страна – Н. Д. К., чрез адвокат Р. Г.. Поддържа липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Развива доводи и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за инстанцията. С допълнителна молба представя списък по чл. 80 ГПК и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от касаторите. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски апелативен съд като обезсилил частично решението на първостепенния Пазарджишки окръжен съд, прекратил производството в частта, в която е прогласена нищожност на допълнително споразумение от 16.03.2009 г. към договор за паричен заем от 01.03.2004 г. и допълнително споразумение към този договор от 01.03.2007 г., което споразумение от 16.03.2009 г. представлява съглашение за подновяване на дълг (новация), сключено между Н. Д. К., Т. Х. З., Я. К. З.; отхвърлил е предявения от Д. В. Д. и И. А. Д. против Н. Д. К., Т. Х. З. и Я. К. З. установителен иск за прогласяване на нищожност на влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 929/2013 по описа на ОС – Пазарджик, като постановено в симулативен процес. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че ищците (понастоящем касатори) Д. и И. Д. са кредитори на ответника Т. З. с парични вземания за обезщетения за репариране на неимуществени вреди от смъртта на сина им, причинена на 04.11.2010 г., в резултат от престъпление, за което ответникът З. е бил признат за виновен и осъден с влязла в сила на 14.05.2013 г. присъда по нохд № 175/2012 г. по описа на ОС – Пазарджик. З. е осъден да заплати по 150 000 лева на Д. и И. Д.. Установява се, че на 25.04.2012 г., в хода на първоинстанционното наказателно производство, няколко дни след конституирането на Д. като граждански ищци (19.04.2012 г.) подсъдимият Т. З., заедно със съпругата си Я. З. са дарили на синовете си Х. и И. З. притежаван от родителите – съпрузи, недвижим имот, представляващ дворно място, заедно с изградената в него четириетажна жилищна сграда. На 14.10.2013 г., въз основа на издадените им на 27.05.2013 г. по нохд № 175/2012 г. изпълнителни листове, Д. и И. Д. са образували изпълнителни дела за събиране на присъдените им с решението по наказателното дело парични вземания, дължими от осъдения Т. З.. По молба на взискателката И. Д. по изп. № 450/2013 г., с постановление на ДСИ, вписано на 24.10.2013 г., е наложена възбрана върху недвижимия имот, собственост на длъжника Т. З., представляващ първи и втори етаж от къща със застроена площ от 92 кв.м, построена в дворно място, находящо се във [населено място], заедно с дворното място и правото на строеж за пристройка и надстройка към съществуващата жилищна сграда. Вписаната на 24.10.2013 г. възбрана върху имота впоследствие е вдигната, тъй като последният бил отчужден от длъжника преди налагане на възбраната. На 04.11.2013 г. ищците Д. подали искова молба срещу ответници Т. и Я. З., както и срещу синовете им – Х. и И. З.. Предявеният иск е по чл. 135 ЗЗД, като Д. поискали да бъде обявен за относително недействителен спрямо тях сключеният между родителите З. и синовете им договор за дарение на недвижим имот от 25.04.2012 г. Исковата молба по павловия иск е вписана на 12.11.2013 г. С влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 255/2014 г. по описа на ОС - Пазарджик предявеният иск срещу Т. З. е уважен за притежаваната от него идеална част от дарения имот, а първоинстанционното решение е обезсилено и производството е прекратено по предявения иск срещу Я. З., предвид постановките на т. 1 от ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Установява се още, че на 06.11.2013 г. (една седмица преди вписването на исковата молба на Д.) е била подадена искова молба от другия ответник по настоящото делото - Н. К., с която той на свой ред е предявил иск по чл. 135 ЗЗД срещу Т. и Я. З. (като дарители), както и срещу Х. и И. З. (като надарени). Образувано е производство по гр. д. № 929/2013 г. по описа на ОС – Пазарджик по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, за обявяване за относително недействителен по отношение на К. на сключения между ответниците З. (родители и синове) договор за дарение на недвижим имот, както и иск срещу прехвърлителите Т. и Я. З. с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на сключения между Т. и Я. З. (като обещатели) и Н. К. (като приобретател) предварителен договор за покупко-продажба на този недвижим имот, който предварителен договор е обективиран в сключеното между ищеца по гр. д. № 929/2013 г. Н. К. и двама от ответниците Т. и Я. З. допълнително споразумение към договор за заем. Подадената от К. искова молба, по която е образувано гр. д. № 929/2013 г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, е вписана в Службата по вписванията на 08.11.2013 г. Предявените от К. искове са уважени с влязло в сила на 08.05.2014 г. съдебно решение, което е отбелязано в Службата по вписванията на 15.05.2014 г. От приложеното гр. д. № 929/2013 г. по описа на Пазарджишки окръжен съд въззивният съд в настоящото производство установил, към подадената от К. искова молба са приложени следните частни документи: договор за паричен заем от 01.03.2004 г., сключен между Н. К. (като заемодател) и Т. З. (като заемател) с предмет парична сума в размер на 50 000лв., със срок за връщане 01.03.2007 г., заедно с възнаградителна месечна лихва в размер на 1%; допълнително споразумение от 01.03.2007 г. към договора за заем между същите страни, с което срокът за връщане на заемната сума се продължава до 01.03.2009 г. и заемателят са задължава да обезпечи изпълнението на задълженията си с издаване на запис на заповед в полза на заемодателя с падеж 01.03.2009 г. за сумата 95 000лв., представляваща сбор от главницата по договора за заем в размер на 50 000 лв. и възнаградителна лихва за периода на ползването й в размер на 45 000лв.; допълнително споразумение към договора за заем, датирано от 16.03.2009 г., сключено между страните по договора за заем – Н. К. и Т. З., със съгласието на съпругата на заемателя – Я. З., с което споразумение задължението по договора за заем се “подновява“, като вместо паричното задължение в размер на 95 000лв., заемателят и съпругата му се задължават да прехвърлят на заемодателя собствения си недвижим имот - дворно място от 242 кв.м, заедно с построената в него четириетажна жилищна сграда в [населено място]. В подадения по обсъжданото делото писмен отговор от ответниците Т. и Я. З. формално исковете са оспорени, но са признати всички твърдения на ищеца К., като е оспорено единствено твърдението, че дарението е извършено за увреждане на ищеца. Освен приложените към исковата молба писмени доказателства, други доказателства не са събирани, по делото е проведено едно съдебно заседание на 26.02.2014 г., на което делото е обявено за решаване. Постановеното по делото Решение № 147/03.04.2014 г., с което исковете са уважени, като необжалвано, е влязло в сила на 08.05.2014 г. При така установените фактически обстоятелства въззивният съд приел в обжалваното решение, че допълнителното споразумение от 16.03.2009 г. с характер на предварителен договор за прехвърляне на правото на собственост върху имота от Т. и Я. З. в полза на ответника Н. К., който е обявен за окончателен с решението по гр. д. № 929/2013 г. има характер на новационен договор за трансформиране на паричното задължение Т. З. за връщане на заемната дума в размер на 95 000лв. в задължение на ответниците Т. и Я. З. за прехвърляне на правото на собственост върху притежавания от тях недвижим имот. Съдът посочил, че наличието на действително старо/предшестващо задължение на Т. З. по отношение на Н. К. с посочените в допълнителното споразумение основание, страни и размер, което да бъде новирано, е първата предпоставка за действителност на новационния договор от 16.03.2009 г., а при липсата й е налице нищожност на новационния договор поради невъзможен предмет и липса на основание. Приел още, че по делото не е доказано предаването на заемната сума от К. на З.. Договорът за заем е реален и щом сумата не е предадена от заемодателя на заемателя, последният няма задължения да я връща. Приел, че допълнителното споразумение, датирано от 16.03.2009 г., за новиране на задължението по договор за заем е нищожно поради липса на валиден стар дълг. Макар да приел споразумение за нищожно, съдът посочил, че нищожността на материално-правната сделка не може да обоснове симулативност на процеса, тъй като предявеният иск за нищожност на съдебното решение не е основан на твърдения, идентични с твърденията са нищожност на сделката, а е основан на твърдения за създаване и ползване от участниците в процеса на антидатирани и неистински частни документи. Посочил още, че докато за ответниците Т. и Я. З. (първият от които е длъжник на ищците-касатори) би било обяснимо твърдяното участие в симулативен процес с цел възползване от постановимия в него съдебен акт, по отношение на ответника К. това не е така, като ответникът З. действително може да е имал и други кредитори, един от които да е и К.. Посочил, че и договора за заем и споразуменията към него са частни документи и имат спрямо касаторите само формална доказателствена сила. От друга страна – това че тези документи не са оспорени по делото между З. и К. само по себе си, при липса на ангажирани доказателства за въведените твърдения от ищците-касатори за съзнателна целена симулативност от двете страни по делото, не може да обоснове симулативност на процеса. Приел, че в настоящото производство не са ангажирани от Д. (при тяхна доказателствена тежест) никакви доказателства за установяване на конкретно въведените от тях твърдения, че двете насрещни страни по гр. д. № 929/2013 г., съзнателно и по взаимно съгласие, са съставили и представили по делото договора за заем и допълнителни споразумения към него, които не са отговаряли на действителните им правоотношения като не са целели прехвърлянето на имота. Не е установено по делото и двете насрещни страни, в частност К., с инициирането и участието си в процеса да е целял да се възползва от постановимото по делото решение. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени в исковата молба и допълнителните молби към нея основания и доводи за наличието на правен интерес, както и да изложи мотиви, когато отхвърля довод, имащ значение за извода за наличие или не на правен интерес за водене на делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост; налице ли е правен интерес за кредитор от иск за установяване на нищожност на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в новационно споразумение, при наличието на конкурентно право за предпочтително удовлетворяване в полза на ищците от продажбата на същия този имот – единствен на длъжника при условията на чл. 445, ал. 2, т. 1 ГПК; за да се приеме един граждански процес за симулативен, това предпоставено ли е от едновременно на двете насрещни страни преследване на определена цел – възползване и на двете страни от постигнатия симулиран резултат по делото, или атакуването на чужд съдебен процес като симулативен е допустимо, когато с този процес се увреждат интересите на кредитора, чието вземане спрямо ответника се осуетява от резултата по симулирания процес между длъжника-ответник и третото лице; допустимо ли е прогласяване на нищожността на новация отделно от съдебното производство по един симулиран граждански процес, в който тази новация е използвана като правно основание на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – т.е. налице ли задължителната връзка на преюдициалност. От така поставените правни въпроси, обобщени и уточнени от настоящата инстанция, от значение за постановения резултат, са следните: длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, относими към правния спор, и то съвкупно; трябва ли насрещните страни в съдебен процес, за който се твърди, че е симулативен, да са се възползвали от постигнатия симулиран резултат. Въпросът относно тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, което обуславя наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По другия въпрос във връзка със симулативността на съдебния процес, се твърди противоречие със задължителна съдебна практика, но в посочената от касатора не се разглежда поставения правен проблем. Съставът на Върховния касационен съд намира, че разрешението на този въпрос е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, поради което спрямо него е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (съдът може да преквалифицира основанията за допускане на касационно обжалване). При така изложеното, следва да се допусне касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът