Определение № 5411 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Д., срещу определение № 441 от 11.06.2024 г. по ч. гр. д. № 410/2024 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 199/22.03.2024 г. по гр. д. № 1106/2023 г. на Ихтиманския районен съд за прекратяване като недопустимо на производството по искова молба вх. № 6250/23.11.2023 г., с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Й. С. Я., за признаване за установено, че ответникът не е собственик на недвижим имот с пл. № * в кв. 69 по регулационния план на [населено място]. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и всички искания, доводи и възражения на ищеца?“; 2. „Следва ли съдът да прецени и вземе в предвид всички събрани по делото доказателства, както и дължи ли съдът преценка за начина, по който следва да бъде извършен анализ на събраните доказателства?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с подробно посочената в изложението практика на ВКС (например решение № 22/09.03.2021 г. по гр. д. № 1857/2020 г. на ВКС, второ г. о.); 3. „Може ли с отрицателен установителен иск да се защити правото на собственост?“, за който се смята, че е налице противоречие с ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което формулира следните въпроси: 4. „Повторното изброяване на оплакванията, визирани в дадена жалба срещу първоинстанционно или въззивно решение или определение, в случая в частната касационна жалба, означава ли обсъждане и преценка на всички обстоятелства, искания, доводи и възражения на ищеца?“; 5. „Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за защита правото на собственост при наличие на административни процедури, касаещи имотите, предмет на делото, в които административни процедури участват и двете страни по делото?“; 6. „Отказът на органите на предварителното производство и отказът на общинската администрация да образуват съответно наказателно производство и административно производство срещу ответника за имота, предмет на делото, представляват ли правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за защита правото на собственост срещу същия ответник и за същия имот?“; 7. „Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за защита правото на собственост, ако една от страните по делото, в случая ответникът, се основава на твърдяното от него право на собственост върху спорен имот за иницииране на различни административни производства, в които единствената цел е снабдяване с различни документи, касаещи личността и документите на собственика на съседен имот?“; 8. „Допустим ли е положителен установителен иск, ревандикационен иск, негаторен иск и иск за определяне на граници при завзета, оградена от ответника реална част от съседен урегулиран поземлен имот, при който неоснователното въздействие от страна на ответника по завземането, ограждането на имота е приключило?“; 9. „Може ли една от страните по делото да не се съобрази с дадените от съда примерни указания, ако страната счете, че тези указания са неправилни?“. 10. „При какви случаи е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за защита правото на собственост?“. В заключение излага доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. Производството е образувано по подадена искова молба от А. Н. Д. с петитум да бъде прието за установено, че ответникът Й. С. Я. не е собственик на недвижим имот с пл. № * в кв. 69 по плана на [населено място]. Изложените твърдения в исковата молба са следните: ищецът е съсобственик на имот пл. № *, на основание наследствено правоприемство, присъединено и самостоятелно давностно владение и ново заснемане, като се легитимира с нотариален акт № 186/2007 г. Ответникът е поставил ограда, навлизаща в собствения му имот. Изложени са и обстоятелства, че същият не е собственик на съседния имот пл. № *, както и че ответникът счита, че е негов собственик. С разпореждане № 737 от 04.12.2023 г. са дадени указания на жалбоподателя да конкретизира своето искане, да посочи какво негово защитимо право е засегнато от правния спор с ответника и да уточни от какво произтича правният му интерес от предявения иск. В уточняваща молба вх. № 404/23.01.2024 г. е посочено, че Й. Я., на 11.12.2022 г., е „навлязъл“ в имота на ищеца и е поставил ограда. Твърди се, че по този начин е завладяна част от имота на ищеца и е отделен същия имот от съседния му с пл. № *, в кв. 69. Посочено е, че по този начин е засегнато правото му на собственост върху имот с пл. № *, в кв. 69 по плана на [населено място], като с поставянето на оградата е завзета част от него, с което счита, че е нарушено правото му на собственост. С молбата е формулирано искане до съда единствено да признае за установено, че ответникът не е собственик на имот с пл. № *, в кв. 69, по плана на [населено място], без да е формулирано искане по отношение на частта от имот с пл. № *, в кв. 69 по плана на [населено място], за която част се твърди, че е „завзета“ от ответника. В разпореждане № 110/09.02.2024 г. съдът е посочил, че исковата молба отново не отговаря на изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, тъй като не е налице съответствие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум. Изложени са подробни съображения за това, че в обстоятелствената й част са изложени твърдения, че с поставянето на ограда е завладяна част от собствения на ищеца имот, а формулираното искане е за признаване за установено, че ответникът не е собственик на имот пл. № *, без да е направено искане по отношение на частта от имот пл. № *, за която част се твърди, че е „заета“ от ответника. Дадени са указания ищецът да уточни дали иска да защити и правото си на собственост върху реалната част от имот пл. № *, за която се твърди, че е завзета от ответника с поставянето на ограда. Ако отговорът е положителен, следва да изложи конкретни фактически твърдения, както и по какъв начин иска да бъде защитено това право на собственост, например: като се признае за установено, че той е собственик на реалната част от имот пл. № *, ревандикационен иск за тази реална част, да бъде осъден ответникът да преустанови неоснователно въздействие, което, без да отнема владението на ищеца, ограничава, смущава и пречи на пълноценното използване на имота според предназначението му, да бъде определена границата между двата имота. С молба вх. № 1618/18.03.2024 г. ищецът е изложил идентични с предходните молби фактически твърдения; обосновал е своя интерес от предявения иск с необходимостта от събиране на информация и данни за търсене на наказателна отговорност от лицето, извършило неправомерни действия по заграждане на имот и защита на правото на търсене на административна отговорност от лицето извършило строителни дейности, без спазване на законовите разпоредби, регламентиращи тези дейности, както и защита на правото си на участие или неучастие в административни процедури по промяна плана или по извършване на строителство. В молбата е формулирал единствено искане към съда да приеме за установено, че ответникът Й. Я. не е собственик на недвижим имот с пл. № * в кв. 69 по регулационния план на [населено място]. Първоинстанционният съд е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск съобразно изложените обстоятелства, на които се основава исковата молба. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е изложил съображения, че интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от ищеца способ може да се разреши съществуващ между него и насрещната страна правен спор и то в най-пълна степен, като решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право, засегнато от посоченото действие. С оглед това са споделени изложените от първоинстанционния съд аргументи, че за ищеца не съществува правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост, тъй като дори да бъде уважен от съда и да бъде признато, че ответникът не е собственик на недвижим имот с пл. № * в кв. 69 по регулационния план на [населено място], това не би се отразило в правната сфера на ищеца. Така формулираният петитум не съответства на обстоятелствената част на исковата молба, в която ищецът нито твърди, че притежава права върху имот пл. № *, които да се оспорват от ответника, нито се позовава на фактическо състояние и на възможност да придобие права върху имота, ако отрече правата на ответника. Посочено е още, че исковото производство няма предназначение да създаде предпоставки за иницииране на наказателно или административно производство, каквито са изложените в частната жалба оплаквания. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Поставените въпроси първи, втори и четвърти се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички обстоятелства и доказателства по делото, както и всички направени от страните възражения. Така обобщен, поставеният въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие със съдебната практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, съдът се е съобразил с изложените доводи, обосноваващи правния интерес на жалбоподателя от предявения иск. Съобразени са наведените аргументи, че интереса от предявения иск бил свързан с участието в различни административни производства, образувани по жалби на ответника, като съдът е изложил своите мотиви защо намира същите за неоснователни. В случая, съдът е изложил своите доводи, защо намира, че избраният от ищеца способ за защита, не е в състояние да защити сочените за накърнени права. Образуваното друго дело пред Ихтимански районен съд между същите страни не може да се ползва като аргумент за наличие на интерес от предявения от жалбоподателя отрицателен установителен иск. С оглед на това, не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставените въпроси е налице практика на ВКС, включително такава, цитирана от жалбоподателя, в резултат на което следва да се приеме, че не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените въпроси трети и десети, относно това може ли с отрицателен установителен иск да се защити правото на собственост и при какви случаи е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за защита правото на собственост, са формулирани твърде общо и теоретични, в резултат на което не става ясно как същите са от значение за изхода на спора и са относими към решаващите изводи на въззивния съд, че с избрания от ищеца способ за защита не може да бъде разрешен съществуващият спор с ответника в максимална степен с оглед защитата на неговото право на собственост. Предвид това, поставените въпроси не могат да обосноват допускането на касационно обжалване. Жалбоподателят се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка, с което формулира въпроси от пет до седем. Поставените въпроси от пет до седем са обуславящи за изхода на спора, но не се установява наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се е позовал, така, както е предвидено в т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия. Поставеният осми въпрос относно това, допустим ли е положителен установителен иск, ревандикационен иск, негаторен иск и иск за определяне на граници не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е взел отношение по него при формирането на своите решаващи изводи. Видно от мотивите на обжалвания акт, по делото е прието, че е предявен отрицателен установителен иск за собственост, като съдът е изложил своите доводи, защо не е налице правен интерес от него от страна на ищеца. Предвид това, не е била обсъждана допустимостта на положителен установителен иск, ревандикационен иск, негаторен иск и иск за определяне на граници, в резултат на което, поставения въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Поставеният девети въпрос, касаещ възможността страната да не се съобрази с дадените от съда примерни указания, ако счете, че те са неправилни, не е правен въпрос, а преформулиран довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение. Следва да се посочи, че в случая исковата молба е била нередовна поради несъответствие между нейната обстоятелствена част и формулирания петитум, което е обуславяло и връщането й на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка дали констатираните нередовности на исковата молба съществуват или не, както и за това дали се е налагало да бъдат давани указания за отстраняването им. Преценил е съществуването на конкретни нередовности на исковата молба, които не са били отстранени, въпреки дадените от районния съд указания. Жалбоподателят се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, което е мотивирано с доводи, че неправилно въззивният съд е приел, че предмет на защита е правото на собственост върху реална част от имот, а не върху идеална такава, както е посочено от него в уточняващите молби. От мотивите на съдебния акт не се установява порок, който следва пряко от неговото съдържание, съответно пряко установимо нарушение на процесуално правило. Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,