Определение № 10154 от 30.09.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8879/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във вр. с чл. 144 АПК. Образувано е по частна жалба, подадена от П. Т. З. и Т. И. Д., чрез упълномощения адв. Б. Бойчев, срещу Определение № 3176 от 31.07.2024 г., постановено по адм. д. № 391 по описа на Административен съд - Хасково (АС - Хасково) за 2024 г. в съответните части – неблагоприятни за всеки от тях двамата. С обжалваното определение исканията на настоящите частни жалбоподатели за изменение на Решение № 2908 от 12.07.2024 г., постановено по същото дело, в частта относно разноските, са оставени без уважение. В частната жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното определение по причина извършената от първоинстанционния съд неправилна и несправедлива преценка на осъществената от адвоката правна защита и съдействие. Изразява се и несъгласие с извода на състава на АС – Хасково относно липсата на фактическа и правна сложност на делото. В подкрепа на оспорването се релевират доводи, основани на цитирана съдебна практика на Административен съд София – град и на аргументи, които се черпят от приетите от Висшия съдебен съвет правила за натовареност. Иска се отмяна на обжалваното определение и постановяване на съдебен акт, с който да бъде изменено решението от 12.07.2024 г. като на З. и Д. бъдат присъдени сторените разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер. Наред с това се претендира присъждането на разноски за настоящото производство. Ответникът – Общински съвет – Димитровград не представя отговор или възражение срещу частната жалба. Частната жалба изхожда от надлежни страни, срещу акт, който подлежи на съдебен контрол и като подадена в срок, е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е съобразил, че при произнасяне по въпроса за разноските е взел предвид направеното от другата страна възражение за прекомерност на сторените разноски за адвокатско възнаграждение, това, че делото няма материален интерес, не разкрива фактическа и правна сложност и се оспорва една разпоредба от подзаконов нормативен акт. При съобразяване на посоченото и решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С – 438/22 г., съдът определил размер на дължимите разноски за платени адвокатски възнаграждения под минимума, определен в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изложил съображения, че размерите на адвокатските възнаграждения, посочени в тази наредба съставляват ориентир при определяне на възнагражденията от съда, но не го обвързват. Приел, че размерите на възнагражденията се подлагат на преценка от съда и следва да бъдат съобразени с фактическата и правна сложност на делото, извършените действия от адвоката – които в случая се свеждат до минимално положени усилия. При тези съображения съдът приел, че не следва да променя изразеното вече становище, че присъденото възнаграждение компенсира разумно адвоката за труда, който е положил в хода на цялото производство. Освен това, съставът на АС - Хасково възприел и становище, че поведението на З. съставлява злоупотреба с права – да води множество дела пред административни съдилища по сходни казуси или пред един и същи административен съд, но срещу различни разпоредби от един и същи подзаконов нормативен акт, при което всъщност спорът се свежда основно до отговорността за разноските. При тези мотиви съдът оставил без уважение двете искания с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК. Определението е валидно, допустимо и правилно. Обоснована на доказателствата по делото и на разгледаното от АС – Хасково оспорване е преценката на първоинстанционния съд относно обстоятелствата, релевантни към искането за изменение на постановеното по първоинстанционното дело съдебно решение в частта за присъдените на З. и Д. разноски – ниска фактическа и правна сложност на делото, осъществена правна защита и съдействие, изразяваща се в минимално вложени усилия, липса на материален интерес на спора, една оспорена разпоредба от подзаконов нормативен акт. Всъщност в частната жалба не се релевират конкретни оплаквания срещу тази преценка, направена от съда. Навеждат се идентични доводи на заявените пред тричленния състав на първоинстанционния съд, с които е мотивирано исканото изменение, като се черпят принципни аргументи от съдебни актове, които са постановени по други правни спорове и не са задължителни за настоящия съдебен състав по смисъла на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт. Правилно също така съдът е намерил за относимо към искането за изменение на постановеното от него решение в частта на разноските и решението на СЕС по дело С – 438/22 г. Съобразявайки приетото в това решение, настоящият съдебен състав намира, че присъждането на адвокатско възнаграждение на З. и на Д. в конкретните размери, които са в по-нисък размер от тези по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е съответно на фактическата и правна сложност на делото, на действията на процесуалния представител на съответната страна и на останалите съобразени от първоинстанционния съд обстоятелства, които се посочиха по – горе. По изложените мотиви обжалваното определение е правилно, поради което, като валидно и допустимо, следва да остане в сила. Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение