Определение № 671 от 27.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 135/2011 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма] [населено място] чрез главен юрисконсулт на регионален център [населено място], с вх.№11432 от 08.12.2010 год. на Плевенския окръжен съд срещу решение №492 от 02.11.2010 год. на Плевенския окръжен съд, ГК, с което е потвърдено решение №1122 –І от 10.06.2010 год. по гр.д.№6561/2008 год. на Плевенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от банката- касатор срещу Ю. А. А. и В. В. П., в качеството им на поръчители по договор за банков кредит, установителен иск с правно основание чл.124,ал.1, ГПК, за установяване, че ответниците й дължат солидарно сумата 12 559.39 лв., състояща се от 11 831.60 лв. главница по договора за кредит, 555.60 лв., лихва за забава и 172.19 лв. санкционна лихва. Договорът за кредит е сключен с банката на 25.07.2005 год. от кредитополучателя Г. Д.. С влязла в сила присъда кредитополучателят Г. Д. на основание чл.212 ал.4 във вр. с ал.1 НК е признат за виновен в това, че чрез използване на неистински документ- договор за поръчителство към договора за кредит, е получил без правно основание чуждо имущество- процесната сума по главницата от 13 000 лв. В договора като поръчители фигурират ответниците. Срещу кредитополучателя и поръчителите на 28.01.2008 год. на основание чл.237, б.”в” ГПК, отм. е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство. С определение от 02.10.2009 год. по ч.гр.д.№5033/2009 год. на Плевенския районен съд на основание чл.250, ал.2 ГПК, отм. е спряно производството по делото. Плевенският окръжен съд е възприел изводите на районния съд за задължителната сила на присъдата/чл.300 ГПК/ по отношение на установеното с нея ползване на неистински документ-договор за поръчителство, поради което между банката и поръчителите не са възникнали облигационни отношения. В подкрепа на тези изводи Плевенският окръжен съд е изложил и съображения, че кредитополучателят е получил сумата по кредита без правно основание, поради което и на основание чл.26, ал.2 ЗЗД договорът за кредит е нищожен, а на основание чл.138, ал.2 ЗЗД договорът за поръчителство не поражда правни последици. Банката- касатор твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено в противоречие на чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.212, ал.1 НК. Подържа и нарушение на съществени съдопроизводствени правила- чл.300 ГПК относно задължителната сила на присъда, като твърди, че Плевенският окръжен съд е разширил твърде много приложното му поле. Поставя следните правни въпроси:”1.Може ли да се ангажира отговорността на поръчителите по договор за кредит при наличието на влязла в сила присъда за документна измама по чл.212 НК срещу кредитополучателя и 2. Измамата по чл.212 НК, установена чрез влязла в сила присъда, може ли да доведе до нищожност на договора за кредит”. Подържа допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима. Ответникът по касационната жалба В. П. оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба, претендират разноски. Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол. Вторият поставен правен въпрос във връзка с приетата нищожност на договора за кредит, не представлява общото основание за достъп до касация, защото с това си становище Плевенският окръжен съд само подкрепя извода си за задължителната сила на присъдата/чл.300 ГПК/ по отношение на елементите от фактическия състав на документната измама по чл.212, ал.1 НК, който обхваща ползването на неистински документ- в случая договора за поръчителство. Първият поставен въпрос е от значение за изхода на делото, даже чрез него се цели ВКС в настоящето производство да се произнесе по правилното приложение на чл.300 ГПК във вр. с чл.212, ал.1 НК. Отговорът по него, обаче, се съдържа в Решение №53 на ОСНК от 02.11.1981 год. по н.д.№41/81 год., съобразно което силата на пресъдено нещо на влязлата в сила присъда във връзка с гражданския процес се разпростира досежно всички признаци на престъпния състав и тя може да бъде противопоставена и на лица, които не са участвали в наказателния процес. Направените изводи от двете съдебни инстанции са в унисон с него. Не е налице и допълнително подържаното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Трайно установена е съдебната практика, че влязлата в сила присъда относно елементите от фактическия състав на престъплението, формира сила на пресъдено нещо и е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от престъплението. В този смисъл вж. Решение №22 от 05.05.2011 год. по т.д.№368/2010 год., формиращо задължителна съдебна практика, макар и относно друг елемент от фактическия състав на престъпното деяние. Даденото разрешение не се нуждае от преосмисляне. Нормата на чл.300 ГПК,р.п. чл.222 ГПК, отм. относно задължителната сила на присъдата я ясна и категорична, не се нуждае от изправително тълкуване, поради което не е налице основанията по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. С оглед изхода по делото и на основание чл.81 във вр. с чл.78, ал.4 ГПК в полза на ответника по касационната жалба В. П. ще следва да се присъди сумата 1000 лв., изплатен адвокатски хонорар. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд