Определение № 223 от 15.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1277/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. З. К. и М. И. К., двамата от [населено място] и по самостоятелна касационна жалба на Н. Й. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Плевенски окръжен съд, постановено на 11.11.2013г. по в.гр.д.№919/2013г.,с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което на основание чл.53, ал.2 З. във вр. с чл.124, ал.1 ГПК е прието за установено по отношение на Б. В. Б., Ж. З. К., М. И. К., Н. Й. П. и Ф. Т. П., при участието на третите лица помагачи на ищеца Е. Х. Н. и В. Б. Н., че към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-58/24.09.2007г. на ИД на АГКК, Б. В. Б. е собственик на 18кв.м. от източната граница на имот с идентификатор №03366.602.69, придадени към имот с идентификатор №03366.602.68 и на 40 кв.м. от източната граница на имот с идентификатор №03366.602.69, придадени към имот с идентификатор №03366.602.67. Ж. З. К. и М. И. К. обжалват решението в частта, касаеща имот с идентификатор №03366.601.68, а Н. Й. П. – в частта, касаеща имот с идентификатор №03366.602.67. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите Ж. З. К. и М. И. К. поддържат,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди и всички искания и възражения на страните, които се основават на установените факти, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на делото в противоречие с решение №331/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на ІV ГО на ВКС, решение №443/25.10.2011г. по гр.д.№166/2011г. на ІV ГО на ВКС и решение №361/14.12.2011г. по гр.д.№771/2010г. на І ГО на ВКС, както и в противоречие с решение №241/17.10.2012г. по гр.д.№850/2011г. на ІІ ГО досежно липсата на мотиви и решение №344/21.09.2012г. по гр.д.№862/2011г. на ІV ГО на ВКС; допустимо ли е ищецът да бъде признат за собственик на имота преди да е придобивал въобще собствеността върху същия вместо съдът да се произнесе за правата на неговия праводател; следва ли първоинстанционния съд да се произнесе съобразно формулирания петитум на иска; допустимо ли е изменение на иска след срока по чл.214 ГПК; може ли съдът да се произнесе по реда на чл.53, ал.2 З. при положение, че не се твърди неправилно заснемане при съответен план и на съответна площ и без да посочи в какво се състоят непълнотите и грешките; следва ли съдът да се произнесе с отхвърлителен диспозитив, ако приеме, че искът следва да бъде уважен само за част от претендираната площ; следва ли първоинстанционният съд да измени доклада по делото след като е допуснал уточнение на иска; може ли съдът да не обсъди събраните по делото гласни доказателства без да изложи защо счита същите за неотносими. Излагат съображения, че в противоречие с ТР №3/2010г. от 28.03.2011г. на ОСГК на ВКС съдът е приел, че са налице неуредени регилационни сметки и неприложен дворищнорегулационен план и поради това е уважил частично претенцията. Поддържат, че съдът не е обсъдил доводите им за допустимата разлика при контролно измерване и определяне на площите, за липсата на идентичност на закупените от праводателя на ищеца стопански постройки със стопанската постройка, закупена от касатора Ж. К., за значението на неуредените отношения по южната граница на имота /обстоятелство, за което посочват, че не е предмет на делото/, откъдето идва според тя несъответствието между придобитото по документи и владяно на място за ищеца, както и за значението на придобитата от тях площ. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът Н. Й. П. поддържа, че първоинстанционното решение е нищожно по причина, че по делото не е установено ищецът да е собственик или правоприемник на собственика на процесния имот към момента на влизане в сила на кадастралната карта, както и поради липса на искане за определяне на грешки или непълноти в кадастралната карта, че съдът не се е съобразил с факта,че с твърдяното изместване на границата между имотите не се нарушава пространствения обхват на правото на собственост на ищеца и реално ощетяване на имота му от кадастралната карта няма; че при липса на доказано основание съдебното решение се явява правопораждащ факт за първично придобиване на права в нарушение на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България; че след като е прието, че Б. е притежавал собствеността към 2007г., то той през 2011г. се явява едновременно продавач и купувач на процесните части, както и че твърдяното от ищеца ощетяване на имота му с кадастралната карта е невъзможно, защото е обективно невъзможно факт, проявил действието си през 2007г. да засегне имот, който съществува като такъв от 2011г.; че решението е недопустимо като постановено при непълен петитум и при липса на активна легитимация за предявяването на иск по чл.53, ал.2 З.. Поддържа, че съдът се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с решение №692/23.03.2011г. по гр.д.№1933/2009г. и решение №407/11 от 25.06.2012г. на ВКС. Излага съображения за неправилност на въззивното решение, основани на същите оплаквания за липса на активна легитимация и на доказателства, установяващи правата на ищеца към 2007г., както и на допуснати от съда процесуални нарушения /липса на произнасяне по доказателствени искания, по допустимостта на исковата молба, по свидетелските показания. Поддържа също така, че решението е и необосновано. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК третите лица-помагачи изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на подадените от Ж. З. К., М. И. К. и Н. Й. П. касационни жалби по изложените в отговора съображения. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Б. В. Б. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. В писмен отговор, подаден от Ф. Т. П., съпруга на касатора Н. Й. П., е изразено становище, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. К. жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. С определение №157/17.04.2014г., постановено по настоящето дело, същото е върнато на Левченския районен съд за извършване на преценка дали е налице очевидна фактическа грешка в решение №97/20.06.2013г., постановено по гр.д.№257/2012г. С решение №59/30.05.2014г., постановено по гр.д.№257/2012г. Левченският районен съд на основание чл.247, ал., ГПК е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение №97/20.06.2013г. по гр.д.№257/2012г., като в същия следва да се чете, че към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-58/24.09.2007г. на ИД на АГКК, собственици на посочените квадратни метри на описаните имоти са праводателиет на Б. В. Б.-третите лица помагачи Е. Х. Н. и В. Б. Н.. С решение №511/30.10.2014г., постановено по в.гр.д.№714/2014г. Плевенският окръжен съд е отменил решение №59/30.05.2014г. на Районен съд-гр.Л., постановено по гр.д.№257/2012г., с което на основание чл.247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение №97/20.06.2013г., постановено по същото дело. Срещу така постановеното въззивно решение са постъпили касационни жалби от Б. В. Б. с вх.№12784/08.12.2014г. и от В. Б. Н. и Е. Х. Н. с вх.№12652/04.12.2014г., които са присъдинени към настоящето дело за общо разглеждане. В изложението към подадената от Б. В. Б. касационна жалба срещу въззивното решение, постановено на 30.10.2014г. по в.гр.д.№714/2014г. се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса налице ли е очевидна фактическа грешка, когато в мотивите на съда и от приложените по делото писмени доказателства по иск, предявен на основание чл.53 З. в мотивите си съдът е обосновал извод и е формирал воля, че към датата на влизане в сила на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], а именно 24.09.2007г. собственици на процесния имот са праводателите на ищеца, но в диспозитива на решението този извод не е намерил отражение и съответно липсва установителна част за принадлежността на правото на собственост въпреки формираната от съда воля по въпроса чия е собствеността на имота към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри, както и по въпроса искът по чл.53 З. съдържа ли установителна част за правото на собственост към един минал момент върху спорния имот и тази част следва ли да намери отражение в диспозитива на решението, за да се преустанови спора за собственост предвид факта, че мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на присъдено нещо. В изложението към подадената от В. Б. Н. и Е. Х. Н. касационна жалба срещу въззивното решение, постановено на 30.10.2014г. по в.гр.д.№714/2014г. се излагат идентични съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение №511/30.10.2014г., постановено по в.гр.д.№714/2014г. по описа на Плевенския окръжен съд. В решението е прието, че съдът е сезиран със субективно съединени искове, с които е повдигнат спор за материално право на основание чл.53, ал.2 З. /преди изменението в ДВ.бр.49/2014г., предявени от Б. В. Б., с искане да бъде признато за установено спрямо ответниците, че към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] е бил собственик на конкретно посочени площи от имот с идентификатор 03366.602.69, които са придадени към съседни имоти с посочени идентификатори. Именно в този смисъл е прието, че е постановен и диспозитив в решение №97/20.06.2013г., като не е установено да е налице несъотвествие между действително формираната воля на съда и нейното писмено изразяване в диспозитива на съдебното решение в частта относно носителя на субективното право на собственост върху части от ПИ №03366.602.69 към релевантния момент на одобряване на К. на [населено място]. Прието е, че съдът е сезиран с искане да бъде признато право на ищеца Б. Б. и със съдебното решение е уважил исковата претенция. Посочено е, че в съобразителната част на решението съдът е посочил, че третите лица помагачи Е. Н. и В. Н. са придобили имота през 1998г., след което през 2011г. са го прехвърлили на ищеца, но е прието, че тези факти са посочени при изследване на въпроса за движението на собствеността и основанието, на което ищецът е придобил вещното право. Съдебният акт обаче е прието, че не съдържа фактически и правни съображения, че към релевантния за иска по чл.53 З. момент на одобряване на К., собственици на процесния имот са били други лица, различни от ищеца и при положение, че в предпоследния абзац на мотивите съдът е приел, че предявените искове са основателни и доказани и трябва да бъдат уважени, е прието, че следва да се признае правото на собственост на ищеца, както е заявена исковата претенция, като промяната в диспозитива на решението относно гражданскоправния субект-носител на правото на собственост, без в мотивите на решението да съществува каквато и да е индиция за това, не е поправка на очевидна фактическа грешка, а съставлява недопустимо изменение на постановеното решение. Тези изводи на въззивния съд обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса налице ли е очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК ако в мотивите към решението при изследване на въпроса за движението на собствеността и основанието, на което ищецът е придобил вещното право съдът е посочил, че към момента на одобряване на К. правото на собственост върху имота е принадлежало на праводателите на предявилото иска лице, но не са изложени правни съображения, че към релевантния за иска по чл.53 З. момент на одобряване на К. собственици на имота са били други лица, различни от лицето, което е предявило иска и в този смисъл е постановения диспозитив. С оглед направените в хода на производството пред първоинстанционния съд уточнения на исковата молба касационното обжалване следва да бъде допуснато с оглед необходимостта в подобна хипотеза да бъде дадено тълкуване на понятието “очевидна фактическа грешка” при съобразяване и на обстоятелството доколко в основното решение съдът се е произнесъл по предявения иск. По същите съображения до касационно обжалване следва да бъде допуснато и въззивното решение, постановено на 11.11.2013г. по в.гр.д.№919/2013г. по описа на Плевенския окръжен съд доколкото основният въпрос по делото е дали е налице произнасяне по предявения иск. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение