Определение № 1348 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3945/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. С. З., със съдебен адрес - [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат М. Г., против решение № 160 от 08.07.2022 год. по в.гр.д. № 100/2022 г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 260185 от 26.11.2021 г. по гр.д. № 64/2021 г. на Районен съд – Козлодуй. С първоинстанционното решение по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено, че ответникът Н. С. З. дължи на ищеца В. С. З. сумата 24 200,00 лв. за извършени от него в периода от 2017 г. до 2020 г. укрепителни и необходими ремонтни дейности в съсобствения им недвижим имот, находящ се в [населено място], ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 в Районен съд – Оряхово до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че решението на въззивния съд е необосновано и постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.

Ответникът по касационната жалба В. С. З. не е взел становище по нея.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че по реда на чл. 422 ГПК е бил сезиран с искове по чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 61, ал. 2 ЗЗД за признаване на установено между страните, че ответникът Н. С. З. дължи на ищеца В. С. З. сумата 24 200,00 лв. за извършени от него в периода от 2017 г. до 2020 г. строително-ремонтни дейности в съсобствения им недвижим имот. Съдът е приел, че част от описаните от ищеца ремонтни дейности са направени за запазване на недвижимия имот, следователно представляват необходими разноски и претенциите за тях следва да бъдат подведени под правната квалификация на чл. 30, ал. 3 ЗС. По отношение на останалите описани дейности въззивният съд е приел, че представляват подобрения, поради което правната квалификация на претенциите за присъждането на стойността им е определена по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Съдът е взел предвид твърденията на ищеца, че подобренията са направени със знанието и без противопоставянето на съсобственика-ответник. Правната квалификация е определена след направено от ответника възражение за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в липса на правна квалификация на исканията и липса на указания относно доказателствената тежест. По отношение на възражението за недопустимост на иска поради просрочие на исковата молба по чл. 415, ал. 4 ГПК, съдът е установил, че съобщението, с което на заявителя /ищец в настоящото производство/ е указано да предяви иск за установяване на вземанията си по заповедта е получено от него на 27.08.2020 г, а исковата молба е депозирана на 25.09.2020 г., т.е. в срок. За неоснователно е приел и възражението на ответника, че не ставало ясно дали ищецът претендира за направените подобрения в качеството си на владелец или като държател. В исковата молба изрично са посочени размерите на собствените идеални части на страните и ищецът не е оспорил правото на собственост на ответника и не е навел доводи за осъществяване на владение на частите от имота, собственост на ответника. По третото възражение за наличие на разминаване на посочения период за извършване на подобренията в заявлението по чл. 410 ГПК и в исковата молба, съдът е направил извод, че с оглед твърденията, че част от подобренията са извършвани през 2016 г., а разходите са направени през 2017 г., възражението е неоснователно и не е налице разминаване. За неоснователно е прието и възражението на ответника, че не били предявени претенции за извършени строително-ремонтни дейности в отделните самостоятелни сгради в имота и за трайните подобрения. В заявлението по чл. 410 ГПК имотът е описан като дворно място с къща, а и в исковата молба е посочено, че ищецът е укрепил стопанските сгради, за да не се разрушат. Безспорно е, че страните са съсобственици на урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], като ищецът притежава 1/4 идеална част, а ответникът – 3/4 от имота. Предвид събраните по делото писмени доказателства, показанията на свидетелите и изявленията на страните в съдебно заседание, съдът е приел за установено, че след наводнението през 2014 г. в [населено място] ищецът действително е извършил описаните ремонтни дейности в периода от 2016 г. до 2020 г. За запазването на недвижимия имот са били извършени необходими ремонтни дейности: подмяна на дограма, подмяна на всички настилки, основен ремонт на банята, изливане на цялостна плоча, нов покрив и подмяна на електрическа инсталация. Изводът се подкрепя и от показанията на разпитаните свидетели, които са извършвали ремонтните работи в имота на страните. Предвид твърденията на ищеца, свидетелските показания и заключението на вещото лице, съдът е приел, че ремонтните дейности извън определените като необходими разноски, представляват подобрения - такива разходи, без които вещта още би била използваема, но които увеличават стойността. Не е установено ответникът да се е противопоставил на извършвания ремонт, за който същият е знаел /което се установява и от свидетелските показания/, поради което е ограничил отговорността му до по-малката от двете суми – извършените разходи за подобренията и увеличената стойност на имота вследствие на подобренията. Относно стойността на извършените строително-ремонтни дейности, необходимите разноски и подобренията, съдът е кредитирал приетите по делото заключения на първоначалната съдебно-техническа експертиза и последващата тройна експертиза, които не се различават съществено една от друга. Установено е, че съобразно експертното заключение размерът на необходимите разноски, направени към момента на реализирането на ремонтните дейности възлиза на 24 758 лв. Определено е, че ответникът дължи стойността им съразмерно със своята квота, така припадащата се част от задължението на ответника възлиза на 18 758, 00 лв. По отношение на подобренията е прието, че увеличената стойност на имота вследствие на направените подобрения е по-малка от реализираните разходи за подобренията, съответно ответникът дължи на ищеца съответна на неговата квота в съсобствеността част от увеличената стойност на имота, а именно 3/4 от 8002, 00 лв. или 6 001, 50 лв. Така общо дължимата от ответника сума възлиза на 24 759, 50 лв., която е по-голяма от претендираната, поради което съдът е направил извод, че искът е доказан по размер. Поради съвпадение на крайните изводи на двете инстанции въззивният състав е потвърдил първоинстанционното решение.

В представеното изложение се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Когато въззивната инстанция приеме, че не е дадена правилна правна квалификация на заявените претенции от първата инстанция и изготви доклад по чл. 146 ГПК с правна квалификация и разпределение на доказателствената тежест, следва ли да посочи за кои факти и обстоятелства са събрани доказателства и за кои – не пред първата инстанция? В случай, че въззивната инстанция изготви доклад по чл. 146 ГПК с посочване на правната квалификация на исковете, допустимо ли е да потвърди първоинстанционното решение като правилно?“.

2. „Допустимо ли е с иск по чл. 422 ГПК да се въвеждат претенции за извършени необходими разноски и подобрения по вид, периоди и сгради, които не са посочени в обстоятелствата, от които произтича вземането в заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК?“.

3. „Следва ли въззивната инстанция да обсъжда всички събрани доказателства едни с други и ако установи, че определени доказателства, които имат значение за разрешаване на спора, но не са представени пред първата инстанция поради неправилна правна квалификация, да допусне представянето на такива доказателства съобразно принципа на служебното начало и установяване на истината?“.

4. „Как се определя размерът на обезщетението за извършени от съсобственик подобрения в съсобствен имот, когато извършилият подобренията съсобственик е действал и в свой интерес като владелец на своята идеална част от вещта и като държател на частта на другия съсобственик без знанието и съгласието му – според пазарната оценка на подобреният, според направените разходи или според увеличената стойност на имота?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Първият въпрос е отчасти относим, тъй като е обусловил процесуалната дейност на въззивния съд като инстанция по същество на материалноправния спор, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Съгласно постановките по т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Тези правомощия на въззивния съд налагат преценка дали са били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти и за ангажиране на доказателства. В случая постановеното въззивно решение е изцяло съобразено с разгледаните по – горе задължителни за съобразяване от съдилищата указания, като съдът е определил правното основание на исковете въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и се е произнесъл по спорното право. Така е изпълнил задълженията си съобразно направената от него преценка в какво се състои допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Втората част от въпроса по същество касае правилността на обжалваното решение, поради което не може да бъде разгледана в производството по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос, поставен от касатора, е неотносим, доколкото въззивният състав изрично е отхвърлил като неоснователно възражението на касатора в същия смисъл, тъй като е счел, че претенциите в заявлението по чл. 410 и тези в исковата молба по чл. 422 ГПК са идентични.

Относно въпроса, свързан със задължението на въззивната инстанция да обсъжда всички събрани доказателства отново не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обуславящо допускането на касационно обжалване. Въззивният съд в рамките на предмета на делото и след обстоен анализ на събраните по делото доказателства е направил извод за основателност на исковете. Обжалваното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, според която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Обсъдени са всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложил мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се.

Последният въпрос е относим, но отново не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Решението на окръжния съд е съобразено изцяло с трайната и непротиворечива практика по въпроса, включително и представената от касатора, че отговорността на съсобственика – ответник по иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за подобренията в съсобствения имот, извършени без съгласието му, се ограничава до по-малката сума между стойността на направените разходи и увеличената вследствие на подобренията стойност на съсобствения имот.

За пълнота следва да се посочи, че не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава без допълнителна аргументация. Както вече бе изяснено, относимите към решаваща воля на въззивният състав въпроси са разрешени и в съответствие с установената практика и няма необходимост от нейното изоставяне, осъвременяване или промяна.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд