Определение № 221 от 05.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 2609/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Д.П.” (E. J.P.) от [населено място], Кралство Н., представлявано от управителя Д. П., гражданин на Кралство Н., срещу решение №282 от 19.09.2016г., постановено по в.т.д.№810/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което след отмяна на решение №239/23.05.2013г. по т.д.№187/2012г. на Пловдивски окръжен съд, е осъден ответника „Ю. Д. П.” да заплати на ищеца [фирма] сумата от 50 000 евро, предявена като частичен иск от вземане в общ размер на 1 170 712.68 евро, получена от „Ю. Д. П.” на отпаднало основание след едностранно разваляне на договор за посредничество от 12.03.2008г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила е необоснованост. Сочи се, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е указал на ищеца, че в негова тежест е да установи, че е упражнил надлежно правото на разваляне на договора по чл.87 ал.2 ЗЗД. Излагат се съображения, че съдът е нарушил императивната разпоредба на чл.236 ал.2 ГПК като не е изложил мотиви и не е обсъдил възраженията на дружеството-посредник за причините, поради които не се е достигнало до сключването на окончателни договори за продажба. Твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл.20 ЗЗД въззивният състав погрешно е тълкувал уговорките между страните по процесния договор за посредничество от 12.03.2008г. като по този начин е подменил действителната воля на страните. Касаторът излага доводи за неправилно прилагане на разпоредбата на чл.87 ал.2 ЗЗД във вр. с чл.81 ал.1 ЗЗД и чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД, без съдът да е разгледал въпроса дали са налице предпоставките за упражняване правото на безусловно разваляне на договора. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.

В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя следния въпрос ( определен като процесуалноправен ), за който твърди, че е от значение за изхода на делото и че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК:

1. „Дали, когато претендира връщане на даденото (парично възнаграждение) на основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване надлежно упражненото право на разваляне при направени от ответника възражения за съществуването (неотпадане) на основанието, на което паричната сума е заплатена?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решения: решение №52/1.09.2015г. по т.д.№538/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №203/30.01.2012г. по т.д.№116/2011г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №100/3.07.2012г. по т.д.№307/2011г. на ВКС, ІІ т.о.

В изложението са поставени следните материалноправни въпроси, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС (основание за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК) и за от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото /(чл.280 ал.1 т.3 ГПК):

2. „Дали при твърдения за безусловно разваляне, следва да се установи, че изпълнението е станало безполезно, че е отпаднал интереса или че се е касаело за фикс сделка? Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение №85/3.08.2015г. по т.д.№856/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №178/12.11.2010г. по т.д.№60/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №51/28.07.2015г. по т.д.№279/2014г. на ВКС, ІІ т.о.

3. „Дали при претендираните последици от прекратяване на договорна връзка е нужно да се изследват причините, довели до настъпването на облигационния резултат?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №521/3.01.2013г. по гр.д.№1628/2011г. на ВКС, ІV г.о.

4. „Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №502/26.07.2010г. по гр.д.№222/2009г. на ВКС, ІV г.о.

5. „Може ли съдът при тълкуване на клаузите на договора да подменя извяната от страните воля или при тълкуването на волята на страните съдът е длъжен да запази съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената от страните воля?”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с решение №81/7.07.2009г. по т.д.№761/2008г. на ВКС, І т.о. и решение №482/30.05.2012г. по гр.д.№60/2010г. на ВКС и решение №502/26.07.2010г. по гр.д.№222/2009г. на ВКС, ІV г.о.

6. „Следва ли посредникът да носи отговорност за договорно неизпълнение, респективно да бъде лишен от възнаграждение ако сключените с изключителното негово съдействие предварителни договори са били развалени по желание на възложителя, с което е направил така, че същите никога да не могат да бъдат обявени за окончателни?”. В изложението се твърди, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото?” и

7. „Може ли да се приеме, че посредникът, който за разлика от търговския представител не действа нито като пряк, нито като косвен представител, да се определи, че като част от задълженията му е да осигури не само клиенти, но и да обезпечи точното изпълнение на поетите от тях задължения и във връзка с това да се стигне до прехвърляне на определени имоти в нотариална форма?”. Въпросът е поставен в контекста на решение №502/26.07.2010г. по гр.д.№222/2009г. на ВКС, ІV г.о.

В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор [фирма]– [населено място], в който се поддържа, че липсват основанията по чл.280 ал.1т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване доколкото поставените от касатора въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не е налице въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно се излагат съображения на неоснователността на касационната жалба по съществото на спора като се претендират съдебно деловодни разноски.

Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение е постановено в производство след връщане на делото от ВКС. Въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е изпълнил указанията, дадени в отменителното решение №173/22.12.2015г. по т.д.№1201/2014г. на ВКС, І т.о, за отстраняване неяснотата в предявената от [фирма] искова претенция като е оставил исковата молба без движение, съобщавайки на ищеца на основание чл.129 ал.2 ГПК да отстрани констатираните от ВКС нередовности. С оглед молбата на ищеца [фирма], депозирана на 17.02.2016г., съдът е приел, че исковата претенция за сумата 50 000евро, предявена като частична от вземане в общ размер на 1 170 712.68 евро, е с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД –претенция за връщането на даденото /с извършени плащания по 20 бр. фактури/ по развален договор за посредничество на отпаднало основание.

С решението, предмет на настоящата касационна жалба, въззивният състав е отменил първоинстанционното решение, постановено по т.д.№187/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е бил уважен предявеният като частичен иск за сумата 50 000евро като дължима сума на основание чл.79 ал.1 ЗЗД и вместо него е постановил осъждането на ответника „Ю. Д. П.” да заплати на ищеца [фирма] сумата от 50 000евро, предявена като частичен иск от вземане в общ размер на 1 170 712.68 евро, получена от „Ю. Д. П.” на отпаднало основание след едностранното разваляне на договор за посредничество от 12.03.2008г.

Въззивният съд е приел за установено, че спорното между страните правоотношение е възникнало по силата на договор за посредничество от 12.03.2008г., с който ищецът [фирма] е възложил, а ответникът „Ю. Д. П.” като посредник /агент/ се е съгласил да посредничи при продажбата на недвижими имоти, представляващи апартаменти в масивна жилищна сграда, разположена в туристически комплекс в Слънчев бряг, Община-гр.Н.. Съдът е посочил, че срещу поетото задължение за посредничество от страна на агента, възложителят е поел задължението да заплати на агента възнаграждение, което е уговорено в чл.3 от договора в размер на 12% от стойността на всяка сделка, осъществена с помощта на агента за времето от 01.08.2007г. до 29.02.2008г., 13% от стойността на всяка сделка от първа до петдесета, реализирана след 1.03.2008г, 14% от стойността на всяка сделка от петдесет и първа до стотна, реализирана след 1.03.2008г. и 15% от стойността на всяка сделка от сто и първа до двеста. Прието е, че уговореното възнаграждение ще бъде изплащано при получаване на първата вноска по плащането от страна на купувача в размер на 30%.

Въззивният съд не е възприел тезата на жалбоподателя „Ю. Д. П.”, че дължимостта на възнаграждението по договора за посредничество настъпва в момента, в който купувачът заплати първата вноска по предварителния договор в размер на 30%, по съображение на жалбоподателя, че посредничеството е осъществено чрез „свързването на страните по бъдещата сделка”. В обжалваното решение е посочено, че съгласно чл.1 от договора за посредничество агентът приема да посредничи при продажбата на недвижими имоти, което означава, че целеният резултат не е само свързването на продавача с потенциалните купувачи по предварителните договори. Според съда целеният резултат на договора за посредничество е сключването на окончателния договор, с който се осигурява прехвърляне на собствеността на третите лица- купувачи. Като „най-сериозен” аргумент в подкрепа на това становище съдът е посочил разпоредбата на чл.5.1 от договора за посредничество, съгласно която посредникът е задължен да представя недвижимите имоти по т.1 от договора на всички потенциални купувачи, предоставяйки организационни услуги по сделката „до сключването на договор в нотариална форма”. Според въззивният състав целеният краен резултат от посредничеството е определен в договора пределно ясно – сключването на договорите за продажба в нотариален акт. Аргумент за този извод съдът черпи и от обстоятелството, че в договора за посредничество не се съдържа клауза, че възнаграждението на агента се дължи към момента на сключването на предварителните договори за продажба, както и че думата „ предварителен договор“ въобще не е посочена в предмета на договора и в неговото съдържание.

Въззивният състав е изложил допълнителни съображения в подкрепа на тезата, че дължимостта на възнаграждението е обусловена от сключването на окончателни договори. Посочил е, че за разлика от окончателния договор, сключен в нотариална форма, с който се прехвърля или учредява правото на собственост или други вещни права, предварителният договор има само облигационно действие. Съдът е споделил извода, направен в първоинстанционното решение, че сключването на предварителен договор е само възможен, но не и задължителен етап в отношенията между продавача и купувача като съществува възможност и за директна продажба. По този начин съдът обяснява невключването в договора за посредничество на предварителния договор като предпоставка за заплащане на възнаграждението. Според съда волята на страните по договора се изразява в поемане на задължението за посредника да предоставя посредническите си услуги до постигане на целения резултат – сключването на окончателния договор за продажба в нотариална форма. В решението е направен извода, че уговореният в чл.3 момент на плащане на задължението при получаване на първата вноска от купувача в размер на 30% от цената има значение на клауза, посочваща момента за предварително /авансово/ плащане на посредническо възнаграждение. В заключение и при повторно позоваване на чл.5 т.1 от договора съдът е посочил, че дължимостта на посредническото възнаграждение е свързвано с пълното и точно изпълнение на посредническите задължения, които включват осъществяване на посредничество за постигане на определен резултат - сключването на окончателен договор за прехвърляне на собственост в нотариална форма.

За да уважи исковата претенция на основание чл.55 ал.1 предл.3 ГПК въззивният съд е приел, че е налице пълно неизпълнение на посредническия договор, тъй като по делото не е представен нито един нотариален акт за продажба на недвижим имот, предмет на заплатеното авансово възнаграждение по представените от ищеца 20 бр. фактури. Посочил е (позовавайки се на задължителна практика на ВКС), че договорът е развален с получаване от страна на ответника на копие от исковата молба, съдържаща волеизявление за разваляне на договора. Според съда договорът е развален на основание чл.87 ал.2 ЗЗД поради неизпълнение на задължението на посредника по т.5.1 от договора. В решението е посочено, че представените предварителни договори не могат да променят извода на съда за неизпълнение на договорното задължение на посредника, понеже причините, поради което не се е достигнало до сключване на окончателни договори за продажба са неотносими към предмета на спора.

Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Формулираните от касатора въпроси: №1. „Дали, когато претендира връщане на даденото (парично възнаграждение) на основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване надлежно упражненото право на разваляне при направени от ответника възражения за съществуването (неотпадане) на основанието, на което паричната сума е заплатена?”, №2. „Дали при твърдения за безусловно разваляне, следва да се установи, че изпълнението е станало безполезно, че е отпаднал интереса или че се е касаело за фикс сделка? и №3. „Дали при претендираните последици от прекратяване на договорна връзка е нужно да се изследват причините, довели до настъпването на облигационния резултат?” са относими за основанието на исковата претенция, свързана с правото да се иска разваляне на договора по реда на чл.87 ал.2 ЗЗД като предпоставка за претендиране на даденото по договора без основание по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД - за необходимите предпоставки и условия за разваляне на договора без да бъде даден срок за изпълнение, за доказателствената тежест за установяване на релевантните факти при спор за правомерността на развалянето на договора с едностранно изявление, за значението на причините, които са довели до неизпълнението на задължението по договора. Въпреки принципната относимост на въпросите към приложението на разпоредбите на чл.87 ал.2 ЗЗД и чл.55 ал.1 т.3 ЗЗД в случая въпросите не са значими за конкретни правен спор, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда.

Както прецизно е посочено от касатора в т.5 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, въззивният съд е очертал като основен спорен въпрос по делото „какво точно се разбира под изпълнение от страна на посредника” и на базата на дадения отговор на този въпрос, съдът е решил спора като е приел, че е налице пълно неизпълнение от страна на длъжника, даващо право на кредитора едностранно без предизвестие на развали договора. Тълкувайки клаузите на договора за посредничество въззивният съд е стигнал до извода, че изпълнението на задължението на посредника включва не само намирането на потенциални купувачи, но и съдействието до окончателното сключване на договорите за продажба. В тази връзка, приемайки че причините за несключването на окончателните договори са без значение за дължимостта на посредническото възнаграждение, съдът застава на становището, че в конкретния случай длъжникът е поел риска да не получи възнаграждение ако договорът не бъде изпълнен по независещи от него причини (което е допустимо с оглед възможността за свободно определяне на съдържанието на договора и което е типично за алеаторните договори, включително при т.н. договори за „success fee”). Именно на тази база съдът е приел, че ищецът е доказал наличието на предпоставките по чл.87 ал.2 ЗЗД за разваляне на договора. Същевременно видно от цялостното изложение в мотивите съдът не е счел за спорен въпроса дали бъдещото изпълнение е възможно /нещо, което не се твърди във въззивната жалба/. При това положение настоящият състав намира, че поставените от касатора по-горе три правни въпроса принципно имат отношение към обосноваността и законосъобразността на постановеното решение (които обаче не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК), но нямат характеристиката на въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не са включени в предмета на спора и не са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело съобразно указанията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК.

Въпросите под №4 и №5, а именно: №4. „Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните?” и №5. „Може ли съдът при тълкуване на клаузите на договора да подменя изявената от страните воля или при тълкуването на волята на страните съдът е длъжен да запази съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената от страните воля?” са обуславящи за спора по конкретното дело, тъй като съдът е решил основния спорен въпрос за обема на задълженията на посредника на базата на клаузите на договора. Независимо от това двата въпроса не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не може да се приеме, че същите са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в частност с практиката, обективирана в цитираните от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Това е така, тъй като в мотивите към въззивното решение съдът е тълкувал клаузите на договора в тяхната взаимовръзка като е поставил акцента върху клаузата на чл.5.1 от договора, свързвайки я с направени от съда обяснения за нейната търговска логика. Решаващият въпрос във въззивното решение - дали договорът е „резултатен”, т.е. дали се дължи възнаграждение само при постигнат окончателен резултат или се дължи възнаграждение за положените посреднически услуги, в случая е изследван от съда чрез търсене действителната воля на страните по договора в съответствие с чл.20 ЗЗД и практиката на ВКС, което е основание за недопускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че въпрос №5 е базиран на твърдението на касатора, че съдът е подменил изявената воля на страните, което не може да се приеме за безспорно с оглед изложените от съда мотиви.

Въпрос №6. „Следва ли посредникът да носи отговорност за договорно неизпълнение, респективно да бъде лишен от възнаграждение ако сключените с изключителното негово съдействие предварителни договори са били развалени по желание на възложителя, с което е направил така, че същите никога да не могат да бъдат обявени за окончателни?” е неотносим за конкретния правен спор, тъй като не е бил предмет на разглеждане във въззивното решение. Във въззивната жалба липсва оплакване за неправилност на първоинстанционното решение с оглед възражение на ответника по иска, че окончателните договори не са сключени по вина на кредитора. Не може да обоснове наличието на основанията за допускане на касационно обжалване и въпрос №7:. „Може ли да се приеме, че посредникът, който за разлика от търговския представител не действа нито като пряк, нито като косвен представител, да се определи, че като част от задълженията му е да осигури не само клиенти, но и да обезпечи точното изпълнение на поетите от тях задължения и във връзка с това да се стигне до прехвърляне на определени имоти в нотариална форма?”, който въпрос също не е значим по см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда. Както бе посочено по-горе основният въпрос за обема на задълженията на „Ю. Д. П.” е решен от въззивния съд съобразно конкретните уговорки в договора от 12.03.2008г. и в съответствие с направеното от съда тълкуване на договора. Отделно следва да се има предвид, че така формулираният въпрос, при наличието на свобода за договаряне по см. на чл.9 ЗЗД, не може да бъде въпрос от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като отговорът е обусловен от съдържанието на съответния договор.

Не следва да се присъждат разноски в полза на ответното по касация дружество, тъй като с отговора на касационната жалба не се представят доказателства за направени от [фирма] разноски.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,