Определение № 10759 от 10.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8488/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на министъра на електронното управление, подадена чрез юрк. Илиева, против определение № 7039 от 10.06.2024 г., постановено по адм. дело № 4256/2024 г. по описа на Върховен административен съд, седмо отделение, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ на министъра на финансите да одобри финансова обосновка към проект на решение на Министерски съвет за приемане на Единна политика за информационните ресурси на електронното управление на Република България, обективиран в писмо изх. № 04-28-36/20.03.2024 г. и е прекратено производството по делото. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, тъй като спорът е подведомствен за разглеждане от Върховния административен съд на основание чл. 120, ал. 1 от Конституцията на Република България и с него се цели отмяна на незаконосъобразен акт на административен орган, засягащ пряко министъра на електронното управление, за когото е налице правен интерес от оспорването му. Моли определението да бъде отменено, а делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът – министърът на финансите в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител юрк. М. Цветанова, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Претендира и юрисконсултско възнаграждение. Като взе предвид изложеното в частната жалба и данните по делото Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, констатира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК и от страна, за която оспореният съдебен акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: За да постанови оспореното определение, съставът на Върховния административен съд, седмо отделение, приема, че жалбата на министъра на електронното управление против отказ на министъра на финансите да одобри финансова обосновка към проект на Решение на Министерски съвет за приемане на Единна политика за информационните ресурси на електронното управление на Република България, обективиран в писмо изх. № 04-28-36/20.03.2024 г. е недопустима, тъй като спорът не е подведомствен на Върховния административен съд и не е налице административен акт, подлежащ на съдебен контрол, като излага подробни съображения в този смисъл. Тези изводи на тричленния състав са законосъобразни и се споделят от настоящата инстанция. Правилно е прието, че спорът между министъра на електронното съобщение и министъра на финансите не подлежи на разглеждане от Върховния административен съд съгласно правилата за подведомственост, а следва да се реши от Министерския съвет на Република България на основание чл. 107 от Конституцията на Република България. Цитираната разпоредба овластява Министерския съвет в качеството на колективен централен орган на изпълнителната власт да отмени незаконосъобразните или неправилни актове на министрите. В този смисъл е и нормата на чл. 20, ал. 6 от Закона за администрацията. Следователно повдигнатият с жалбата на министъра на електроните съобщения спор за законосъобразност на акт на министъра на финансите следва да се разреши от Министерския съвет. Това изключва компетентността на съда да се произнесе по подадената жалба съгласно чл. 130, ал. 1 АПК и е основание за оставяне на жалбата без разглеждане и прекратяване на производството по делото. Този извод се подкрепя и от анализа на разпоредбите на чл. 120, ал. 1 и ал. 2 и чл. 125, ал. 2 от Конституцията на Република България във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК. Цитираните текстове очертават компетентността на Върховния административен съд по спорове относно законосъобразността на актове на министрите, издадени при упражняване на конституционните им правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление, образувани по жалби на граждани и организации с правен интерес от оспорване на тези актове. Следователно съдебният контрол е предвиден за защита на правата и интересите на граждани и организации, засегнати от незаконосъобразни административни актове и не е средство за разрешаване на спорове между административни органи. В случая жалбата е подадена от централен орган на изпълнителната власт срещу акт на държавен орган на същото йерархично ниво, което изключва съдебния контрол съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Заключението на тричленния състав за недопустимост на съдебното производство в хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК поради липса на подлежащ на оспорване административен съд, също следва да бъде споделен. Правилно е преценено, че обжалваното писмо на министъра на финансите няма белезите на административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Писмото е със съгласувателен характер и е част от процедурата по подготовка, съгласуване и приемане на решения на Министерския съвет по проекти от компетентността на съответните министри, регламентирана в чл. 31 и сл. от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация. Поради изложеното Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, приема, че не са налице основания за отмяна на обжалвания съдебен акт. Определението е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното, направеното искане, обстоятелството, че ответната страна е представлявана в настоящото производство от юрисконсулт, който представя писмен отговор по частната жалба и на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащането на правната помощ, настоящият съдебен състав приема, че Министерството на електронното управление, следва да бъде осъдено да заплати на Министерство на финансите юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лв. По тези съображения Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,