Определение № 2185 от 28.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 730/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от юрисконсулт Г. С., срещу въззивно решение № 565/12.11.2025 г. по възз. гр. д. № 785/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград. С обжалваното решение е потвърдено решение № 381/13.05.2025 г. по гр. д. №1573/2024 г. на Районен съд – Благоевград, с което касаторът е осъден на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на М. Д. Д. сумата от 15 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки, страдания, дискомфорт и стрес от ухапване от безстопанствено куче на 09.04.2024 г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], със законната лихва върху главницата, считано от 09.04.2024 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) при иск срещу общината по чл. 49 ЗЗД, основан на твърдения за неупражнен от нея надзор съгласно задълженията й по Закона за защита на животните (ЗЗЖ) по отношение на безстопанствено куче с твърдяно агресивно поведение, носи ли ищцата тежестта да докаже, при условията на пълно и главно доказване, спорните факти за твърдяното поведение на кучето спрямо пострадалия и че животното е безстопанствено; може ли да бъде ангажирана отговорността на общината, ако не са доказани по несъмнен начин нито твърдяната безстопанственост на кучето, нито твърдяното му поведение, нито причинната връзка между настъпилия инцидент и бездействието на служители на общината; 2) длъжен ли е въззивният съд при наведени във въззивната жалба оплаквания, че по делото не са установени спорните факти - безстопанственост на кучето и негово агресивно поведение, причинната връзка между нападението, причинените травми и бездействието на служители на [община], да изложи собствени мотиви въз основа на анализ на доказателствата и обсъждане на доводите на страната за наличието на всички елементи от фактическия състав на приложимата норма по чл. 49 ЗЗД; 3) следва ли съдът да приложи теорията за адекватната причинна връзка, като извърши преценка дали настъпилите травми от падане от собствен ръст на пострадалия са закономерна, типична, адекватна последица, която би настъпила при нормално стечение на обстоятелствата, от твърдяното поведение на куче - захапване в областта между петата и глезена на единия крак; 4) при положение, че общината е ангажирала доказателства за изпълнение на предвидените в ЗЗЖ задължения за ограничаване и управление на популацията на безстопанствени кучета, може ли съдът да приеме автоматично, че не е положена дължимата грижа при изпълнението им и конкретно на това по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ; необходимо и достатъчно ли е да има нараняване на човек от животно, за да бъде ангажирана отговорността на общината за вреди от ухапване. По тези въпроси жалбоподателят сочи практика на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Ответната страна по жалбата – М. Д. Д., представлявана от адв. Г. Ч., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е прието за установено, че на 09.04.2024 г. ищцата М. Д. е претърпяла инцидент – около 7.45 часа сутринта, докато вървяла по [улица]в [населено място], в посока църквата „Успение Богородично“ в кв. В., на кръстовището на [улица]с [улица], е била нападната от черно куче, което я захапало за левия крак между глезена и петата. Д. се опитала да го отблъсне, но кучето продължило да я дърпа за крака, в резултат на което ищцата загубила равновесие и паднала на дясната си страна и назад по гръб, върху дясната си тазобедрена става и дясната седалищна половина. При опита да се предпази от падането по гръб и да не удари главата си, паднала със сгънат лакът върху терена. Според свидетелските показания (на свидетеля А.В. - очевидец на инцидента; и на св. Г.А. и св. Д.Д.), ищцата била захапана от черно куче, а други две кучета (бяло и кафяво) я били наобиколили. Трите кучета били безстопанствени и обитавали района, в който се случил индицентът, от около година преди това. Кучетата и друг път са проявявали агресия и са нападали хора, за което били подавани сигнали до общината. От представената по делото медицинска документация и медицинската експертиза се установява, че Д. е получила разкъсно-контузна рана в зоната на левия глезен, контузия на меки тъкани на дясното седалище и дясната тазобедрена става, и счупване на дясната лакътна става. На 10.04.2025 г. е проведено оперативно лечение на счупването на десния лакът за открито наместване на костните фрагменти и фиксиране чрез поставяне на метална остеосинтеза. Според медицинската експертиза, причинените травматичните увреждания отговарят на това да са получени при падане от височина от собствен ръст на дясната си страна и назад по гръб, при опит на пострадалата да се предпази от падането по гръб - и със сгънат лакът върху терена, вследствие нарушаване на равновесието й при ухапване от куче в областта на петата на лявото ходило. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивният съд е приел, че процесното куче е било безстопанствено (след като и компетентните органи на общината не са установили собственика); че въпреки подаваните за кучетата сигнали, общината не е предприела нужните действия. Съгласно чл. 40, ал. 2 и ал. 3 ЗЗЖ общинските съвети приемат програми за овладяване популацията на безстопанствените кучета и предвиждат средства за изпълнението им, като кметовете на общини организират изпълнението на тези програми и ежегодно внасят отчет за тяхното изпълнение пред изпълнителния директор на БАБХ. В ЗЗЖ са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като несъмнено целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. Общинските власти са задължени да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти (чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ). Основната мярка за надзор е настаняването на кучетата в приюти (чл.41, ал. 1 ЗЗЖ), като се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети - чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Когато е проявено агресивно поведение от безстопанствени кучета, очевидно се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети. Надзорът и грижите по отношение на безстопанствените кучета са възложени на общините чрез техния изпълнителен орган – кмета. Макар в случая общината да е изработила система от мерки за надзор върху безстопанствените кучета, намиращи се на нейна територия, те не са приложени адекватно към популацията от бездомни кучета, след като в случая ищцата е пострадала от агресивно поведение на безстопанствено куче. Прието е, че е доказано виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение на общината, чрез своите служители, да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, респ. – осъществен е фактическият състав по чл.49 ЗЗД. Предвид характера и степента на увреждането на ищцата (счупване на лявата ръка, болничен престой от 4 дни и извършване на операция с поставяне на метална остеосинтеза; трайно затруднение в движението на ръката за около 4-5 месеца; контузия в областта на дясното седалище и дясната тазобедрена става, довела до затруднено движение на десния долен крайник и необходимост от ползване на чужда помощ и проходилка; получените рани по тялото; изпитаните физически и психически болки, страдания, стрес, уплаха и др.), като е отчел възрастта на пострадалата (на 78 г. към момента на инцидента) и социално - икономическите условия в страната съдът е приел, че сумата от 15 000 лв. представлява справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Поставените в изложението въпроси в едната си част са фактически (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС) и не могат да обусловят селектирането на жалбата, а в другата си част - във формулировките им се съдържат условия и обстоятелства, които не са приети за установени по делото. Доколкото от отделни части от въпросите може да се уточни, че същите касаят – тежестта на доказване в процеса и с какви доказателства се установява, че кучето е безстопанствено; както и задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, по тези въпроси въззивното решение не противоречи на установената съдебна практика, в т. ч. и сочената от касатора. Изяснено е, че фактите, от които произтича обстоятелството, че кучето има собственик, и фактите, от които произтича, че то е безстопанствено, са положителни и подлежат на доказване, както всеки положителен факт – с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в т. ч. свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано - преди, по време и/или след инцидента (вж. - решение № 308/03.01.2018 г. по гр. д. № 1068/2017 г., IV г. о. и др.). В случая, изводите на съда по въпроса за безстопанствеността на кучето и агресивното му поведение спрямо ищцата са формирани след обсъждане и анализ на изслушаните свидетелски показания и приетите писмени доказателства, при съблюдаване на правилото по чл. 154, ал. 1 ГПК. Във връзка с процесуалния въпрос за дейността на въззивната инстанция, в задължителната и трайно установената практика на ВКС безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, за да уважи иска въззивният съд е посочил, че исковете за обезщетения на вреди, причинени от ухапване на бездомни кучета, са с правно основание чл. 49 ЗЗД и пасивно отговорна по тях е общината, на територията на която е настъпило увреждането. Съобразил е, че отговорността на съответната община следва от възложените й със закон задължения по чл. 50, т. 2 ЗЗЖ за предприемане на мерки за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствени кучета, вкл. настаняването им в приют – чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, кастрирането, обезпаразитяването и ваксинирането им – чл. 47, ал.1 ЗЗЖ. Възложените на общината със закон действия са фактически и при доказано бездействие на нейните органи и длъжностни лица във връзка с предотвратяване на агресията на бездомните животни, общината носи отговорност за претърпените от пострадалите граждани вреди. Съответно, тя трябва да докаже възраженията си за изпълнение на нормативните задължения по ограничаване и контрол на популацията на безстопанствените кучета. Когато общината не предприеме предписаното от закона действие или го предприеме без полагане на дължимата грижа и от това настъпят вреди, общината дължи обезщетение. В решаващите си мотиви, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че са установени предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника. Несъгласието на касатора с приетото за установено и с крайния резултат по спора, развитите в тази връзка доводи за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт съставляват касационния основания по чл.281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. При този изход на спора, на ответната страна по жалбата се дължат направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 000 лв., която превалутирана, съгласно чл. 11 – чл. 13 ЗВЕРБ, възлиза на сумата 1 022,58 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение