Решение № 4982 от 5.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 11347/2011 г.

Решение № 4982 от 5.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 11347/2011 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството по делото е по реда на чл. 185 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Валери Стоянов Стоянов против Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с Постановление на Министерския съвет на Република България (ПМС) № 4 от 6.01.2006 г., в сила от 1.01.2006 г. Жалбоподателят поддържа, че с приеманото на този нормативен акт правителството се намесва в отношения, които следва да бъдат предоставени за уреждане на Висшия адвокатски съвет като орган на независимата и самоуправляваща се адвокатура. Това е направено в противоречие с принципите за съразмерност, справедливост и добросъвестност, въведени с чл. 4 и 6 от АПК, както и в противоречие с чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз и с чл. 6, 8 и 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Минималните и максимални размери на възнагражденията, определени с наредбата са в противоречие с тези, предвидени в Наредбата № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която не предвижда горна граница на възнагражденията. По този начин е допуснато неравенство в заплащането по двата акта, тъй като за едни и същи адвокатски услуги, положени добросъвестно, се заплащат различно. Според жалбоподателя тази уредба е дискриминационна и нарушава принципа на справедливост. Поради това моли съда да постанови решение, с което да отмени Наредбата за заплащането на правната помощ изцяло. Ответникът - Министерският съвет на Република България оспорва жалбата като излага съображения за нейната неоснователност. Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Като взе предвид изложеното в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства, настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение констатира следното: По предложение на министъра на правосъдието е разгледан проект постановление за приемане на Наредба за заплащане на правната помощ. Предложението е придружено с доклад на вносителя относно включената в наредбата регламентация, както и с финансова обосновка на проекта. Проектът е изпратен за съгласуване на останалите министри, които депозират писмени становища (писмени становища, справка за становищата, получени по проекта за постановление на Министерския съвет за приемане на Наредба за заплащането на правната помощ). Проектът е разгледан на заседание на Министерския съвет, проведено на 5.01.2006 г. в присъствието на 16 членове на кабинета и е приет на същото заседание с направените изменения и уточнения (протокол № 1 от 5.01.2006 г.). Протоколът от заседанието е подписан от министър - председателя и от главния секретар на правителството. На 17.01.2006 г. е обнародвано (ДВ бр. 5) Постановление на Министерския съвет на Република България (ПМС) № 4 от 06.01.2006 г., с което е приета оспорената Наредба за заплащане на правната помощ (чл. 2 от постановлението), която влиза в сила от 1.01.2006 г. С наредбата са определени реда и начина на заплащане на правната помощ (чл. 1 - 4 от акта), принципите, реда и условията за заплащане на адвокатското възнаграждение (чл. 5 - 12 от наредбата), както и размерите на възнагражденията за конкретните услуги, определени в минимални и максимални граници (чл. 13 - 29 от наредбата). При тези данни настоящият състав на Върховния административен съд стигна до следните изводи: Жалбата е допустима, тъй като е депозирана от адвокат, вписан в националния регистър за правна помощ (уведомително писмо), който съгласно чл. 186, ал. 1 от АПК има правен интерес от оспорването. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Оспорената наредба е издадена от компетентния орган. Съгласно нормата на чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ (ЗПП) Министерският съвет е овластен да постанови акт с характера на обжалвания, в който да определи заплащането на правната помощ, съобразно вида и количеството на извършената дейност. Наредбата е издадена при спазване на формалните и процедурни изисквания. Същата е приета с постановление на Министерския съвет, подписано от министър-председателя и от главния секретар на кабинета. Представеният за разглеждане в Министерския съвет проект за постановление за приемане на Наредба за заплащането на правната помощ е придружен от доклад на министъра на правосъдието като вносител и с финансова обосновка със становище на министъра на финансите. Представени са и получените от министрите становища по проведеното съгласуване на проекта и справка за отразяването им. С това са изпълнени изискванията на чл. 57, ал. 1, чл. 58 и чл. 59, ал. 1 (в ред. ДВ, бр. 84/2005 г.) от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация . Оспореният подзаконов нормативен акт е приет на редовно заседание на Министерския съвет, проведено при наличие на необходимия кворум (на заседанието присъстват 16 от всички 19 членове на кабинета), по общо съгласие на органа, в съответствие с регламентацията на чл. 68, ал. 1 и чл. 73, ал. 1 от Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация и е обнародван в Държавен вестник бр. 5 от 17.01.2006 г. съгласно чл. 38 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Приетата наредбата не противоречи на нормативен акт от по-висока степен. Като нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен (чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове), наредбата има за цел да регламентира по-подробно отношения, които не са основни и подлежащи на трайна уредба и поради това не са предмет на приетия вече закон. В случая оспорената наредба е приета на основание чл. 37, ал. 1 от ЗПП и детайлизира реда и начина на заплащане на правната помощ, принципите, реда и условията за заплащане на адвокатското възнаграждение при предоставяне на правна помощ, както и размерите на възнагражденията за конкретни дейности, определени в минимални и максимални граници. С нормативния акт са регламентирани конкретни правила за заплащане на правната помощ, които детайлизират обществените отношения, предмет на уреждане в ЗПП. Възприетата с наредбата регламентация кореспондира с условията, предвидени в закона. Чл. 1 и чл. 4 от наредбата, предвиждащи заплащането на правната помощ да се определя от вида и количеството на извършената дейност, а за недобросъвестно или некомпетентно предоставена правна помощ адвокатът да не получава възнаграждение, изцяло съответстват на установеното в чл. 37, ал. 1 и ал. 2 от закона. Редът и условията за заплащане на адвокатското възнаграждение и правомощията на Националното бюро за правна помощ в тази насока, уредени в чл. 5 - 7 от наредбата, кореспондират с нормите на чл. 38 и чл. 35 от ЗПП. Принципите на заплащане, регламентирани в чл. 8 - 12 от наредбата, уреждат различни хипотези на увеличение на възнаграждението по молба на адвоката, изплащане на възнаграждението при прекратяване на производството, загубване на правоспособност или изключване от Националния регистър на адвоката, както и при изменение на обвинението и по този начин детайлизират предвиденото в чл. 37 и сл. от закона. Разпоредбата на чл. 8 от наредбата, която предвижда, че възнагражденията, посочени в наредбата са съобразно вида правна помощ и имат определен минимален и максимален размер, както и нормите на чл. 13 - 29 от наредбата, регламентиращи конкретните минимални и максимални размери на възнаграждението, съобразно вида и характера на извършената дейност, също не противоречат на нормативен акт от по-висока степен. Тези норми кореспондират с целта на ЗПП да гарантира равен достъп на лицата до правосъдие чрез осигуряване на ефективна правна защита, със средства, осигурени от републиканския бюджет (чл. 3 и чл. 4 от закона). Смисълът на нормите е да създадат възможности за всички граждани, независимо от имущественото състояние да получат квалифицирана адвокатска помощ и защита пред всички съдебни инстанции. Това съответства и на изискванията на чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз, който регламентира правото на ефективни правни средства за защита пред съд и на справедлив съдебен процес, като изрично предвижда на лицата, които не разполагат с достатъчно средства, да се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие (чл. 47, ал. 3 от Хартата). С приемането на оспорената наредба и на конкретно посочените разпоредби е спазен и принципа на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), предвиждащ право на всяко лице на справедлив съдебен процес, с право да ползва адвокатска защита, а ако не разполага със средства - да му бъде предоставена безплатно служебна защита (чл. 6, ал. 3, б. "с" от конвенцията), както и с принципа на чл. 14 от конвенцията, забраняващ дискриминацията по признак имущество, който тълкуван в светлината на първата норма следва да се разбира като гарантиращ равни възможности на лицата за защита пред съд, независимо от имущественото състояние. Ето защо доводите на жалбоподателя за противоречие на наредбата с цитираните текстове от международни документи не могат да бъдат споделени. Разпоредбите на чл. 41 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл. 8 от конвенцията, също цитирани от жалбоподателя, засягат съответно правото на добра администрация и правото на зачитане на личния и семейния живот и нямат връзка с разглеждания спор, поради което не следва да бъдат обсъждани. Обстоятелството, че уредената в ЗПП и в Наредбата правна помощ се финансира от държавата, със средства от републиканския бюджет (чл. 2 и чл. 4 от ЗПП), налага извода, че страни по правоотношението не са адвокатът и неговият клиент, а адвокатът и държавата. По тази причина в прерогативите на Министерския съвет като орган на изпълнителната власт, който ръководи изпълнението на държавния бюджет и стопанисването на държавното имущество (чл. 106 от Конституцията на Република България), е да приеме конкретни правила относно реда, условия на предоставяне на правна помощ и размера на адвокатските възнаграждения в тези случаи. Ето защо възраженията на жалбоподателя за недопустима намеса на този орган в работата на адвокатурата, като свободна, независима и самоуправляваща се структура (чл. 134, ал. 1 от Конституцията на Република България), са неоснователни. Приемането на наредбата е в резултат на изрична законова делегация (чл. 37, ал. 1 от ЗПП), като действията на правителството по издаване на акта са в рамките на установените със закон правомощия, които са упражнени добросъвестно и справедливо в съответствие с целите на ЗПП. С това са спазени принципите на чл. 4 и чл. 6 от АПК, а доводите на жалбоподателя в обратния смисъл са неоснователни. Характерът на регулираните правоотношения, налагат възприетата в закона и в наредбата регламентация, която заменя свободното договаряне между адвоката и неговия клиент, с административна регулация от страна на органи с административни правомощия (адвокатски съвет, Национално бюро за правна помощ), като предоставя определянето на възнаграждението на адвоката на съответния адвокатски съвет, съобразно вида на извършената дейност и представения отчет (чл. 38 от ЗПП, чл. 6 от наредбата). Начинът на финансиране на правната помощ и процедурата по определяне на възнаграждението, предпоставят необходимостта от определяне на граници на тези възнаграждения. Ето защо такива са определени за конкретните дейности в нормите на чл. 13 - 29 от наредбата. Доводите на жалбоподателя за противоречие на последния нормативен акт с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не следва да бъдат обсъждани, тъй като последният акт не е такъв от по-висока степен. Принципно следва да се посочи, че Наредбата за заплащането на правната помощ урежда отношения с различен характер, свързани с гарантиране на достъп до правосъдие за всички граждани, независимо от техния имуществен ценз и финансови възможности. Обратно на застъпеното от жалбоподателя становище наредбата цели преодоляване на имуществения фактор, водещ до невъзможност гражданите да ползват ефективна и квалифицирана адвокатска защита, подход, който изключва дискриминация по признак имуществено състояние. Доводите за дискриминационен характер на нормите от наредбата, свързани с размера на адвокатските възнаграждения, също са неоснователни. Както вече се посочи смисълът на акта е да осигури на гражданите равен достъп до квалифицирана адвокатска помощ, независимо от тяхното имуществено състояние, а не осигуряване на удобство на адвокатите, вписани в Националния регистър за правна помощ, чрез гарантиране на участието им в съдебни процеси с възможности за получаване на възнаграждение при условията на свободно договаряне. В изпълнение на тази цел е регламентирането на правила за предоставяне, заплащане и определение на възнагражденията за адвокати, които са вписани в Националния регистър за правна помощ и са определени и назначени за защитник, повереник или особен представител по реда на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗПП, т. е. по различен начин е уредена правната защита, а не възнагражденията за определена категория адвокати. Освен това вписването в Националния регистър за правна помощ се извършва по подадено заявление на адвоката (чл. 33, ал. 1 от ЗПП). Поради това следва да се приеме, че адвокатът съзнателно и доброволно се съгласява да осъществява своята дейност при посочените в закона условия, включително да получава възнаграждение по реда и начина, установен в закона, в размери, определени с Наредбата за заплащането на правната помощ. Това е още едно основание да се приеме, че посочените разпоредби не са израз на дискриминационно отношение, а регламентират правото на избор, както на гражданите, така и на адвокатите. Всичко изложено мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че не са налице основания за отмяна на оспорената наредба. Същата е издадена от компетентния орган, в съответната форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с нормативните актове от по-висока степен. Жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли.