Определение № 1354 от 18.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 382/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от М. Х. А. против решение № 280/11.10.2022 г. по в.т.д.№ 309/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 102/21.03.2022г. по т. д. № 198/2021 г. на ВОС в частта, с която е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че касаторът дължи на „Ново Финанс" АД вземанията, за които е издадена заповед № 4757/03.09.2020г. по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 10661/2020г. на ВРС за част от предсрочно изискуемата главница в размер на 16 800лв. от 72 000лв., както и цялата начислена от кредитора договорна лихва до 27.07.20г. в размер на 9040лв по договор № 261-ВН-11.10.2018г. и за част от предсрочно изискуема главница в размер на 700лв от 3000лв, както и цялата лихва от 376.67лв по договор № 258-ВН-10.10.2018г. и в частта на разноските. Касатора поддържа, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Ново Финанс" АД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са били сключени последователно два потребителски кредита, като заемополучателят-касатор издал на 10.10.2018г. разписка за получена в брой главница от 3000лв, съвпадаща с уговорената заемна сума в подписан договор за потребителски ипотечен заем No 258-ВН-10.10.2018г., а на следващия ден договорил и ползване на предоставена по банков път главница от 72 000лв, по сключен договор No 261-ВН-11.10.2018г. и като пълномощник на собственика, учредил ипотека върху жилище с ипотечен акт вписан на 12.10.2018г в СВ. Счел е, че няма спор, че страните са уговорили 60 месечен срок за ползване на заетите суми, които заемателят е следвало да върне в цялост не по-късно от 11.10.2023г. срещу заплащане на фиксирана годишна лихва от 20 %, както и разсрочване само на това възнаграждение на кредитора на месечни вноски с падежи 11 число, считано от 11.11.2018г. Според съда тези уговорки изцяло кореспондират на двата погасителни плана, съдържащи ясно обозначение на размера на еднаквите месечни вноски (определени с фиксиран лихвен процент върху един и същ размер на цялата ползвана главница) и изрично указани нулеви стойности на изискуема главница до последната падежна дата, когато е посочен като дължим целият размер на заема. Представени са и саморъчно и поотделно датирани от представители на насрещните страни на 27.09.2018г. предварителни договори с аналогично съдържание, примерни погасителни планове и формуляри с вписани параметри на тези кредити, като в част четвърта и пета (относими към погасяването на вноски) е посочено, че вноските не погасяват главницата, дължима в края на периода на договора. Действието на двата договора било отложено до внасяне на гаранционна вноска от 20 % от главницата, предназначена да обезпечи изпълнението на заемателя за първите 12 месеца от ползването на кредитите, за която няма спор че е била получена от кредитора и ползвана от него за покритие на вноските за лихви, уговорени по плана до 11.10.2019г. (установено и от назначения по делото експерт). След изчерпването на тези начални вноски, заемателят е направил само две други вноски и е преустановил да обслужва задълженията си, като до получаването на удостоверените в разписки от 27.07.2020г. уведомления от кредитора, други плащания не са установени. ВнАС е разгледал оплакванията по възраженията за опорочаване на договора. Счел е, че не всички норми за поведение на страните, въведени с ЗКНИП са толкова съществени, че нарушенията им да изключат напълно обвързаността на потребителите. Само правилата, посочени в чл. 38 като основания за нищожност опорочават договорите в цялост. Намерил е, че съдържанието на раздела „индивидуални условия“ в процесните договори, подписани от насрещните страни и възпроизведено и в ипотечния акт, съответства на реквизитите по чл. 23, ал. 1(съставени са като писмени документи на хартия), чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 ЗКНИП ( оповестен е срок на ползване; размери на главниците и условията за усвояването им съответно в брой и с банков превод; приложени са погасителни планове с датите на изискуеими плащания, размери на всяка месечно дължима вноска, общия им брой и разпределение на частите за лихви и главници; единствения приложим фиксиран лихвен процент; обща сума, дължима от потребителя по кредита като сбор на главницата и лихвата за целия период). ГПР е оповестен като определен от единствен известен предварително разход за фиксирана лихва. По отношение на гаранционната сума въззивната инстанция е изложила съображения, че тя не следва да се третира като допълнителен разход, предвид уговореното й предназначение да покрива основния разход за лихва, доколкото заемателят не предложи предсрочно изпълнение и се освободи от задължението си занапред. Поради което сделките не са нищожни поради противоречие с нормативно императивно изискване по основното им съдържание. ВнАС е обсъдил и други по-общи норми, ограничаващи принцип на договорна свобода чрез отричане на действителността на уговорки, които не са резултат от добросъвестно информиране на потребителя до сигурно формиране на волята му след запознаване с всички съществени за индивидуалните му интереси права и задължения(чл. 146 и 147 ЗЗП). Счел е, че в случая индивидуално водене на преговори не се установява, респективно не е изключен и контрола за неравноправно съдържание на потребителската сделка. Наличните по делото писмени документи убедително според съда сочат, че доставчикът на финансовата услуга е снабдил клиента си със специфичната информация за предлагания свой финансов продукт и така е осигурил възможност на неподготвения потребител да се запознае с нея, сравнявайки я с други евентуално налични на пазара предложения (кредити с уговорени анюитети или периодично намаляващи месечни вноски). Дори и да не е проучил нужди и възможности на клиента си предварително и да не го е запознал принципно със своите продукти, доставчикът несъмнено е представил предварителен договор с ясен погасителен план, който съответства на стандартизираната информация по съществените клаузи, индивидуализиращи основен предмет на договорите. Изготвените от кредитора документи, макар и да са унифицирани, са били ясни по отношение на съществените елементи на задълженията на кредитополучателя за начина на изплащане на получената главница, начина на олихвяване и размера на прилаганата за целия период лихва, както и общата стойност на сумата, която следва да се върне по заема. Примерният погасителен план, приложен към предварителната информация изцяло съответства на окончателния вариант, приложен от кредитора. Тази информация, предоставена на разположение в рамките на 14 дни преди договаряне на обезпечението и окончателното обвързване с доставчика, е позволило на средно запознат с този тип услуга потребител, който полага поне минимална грижа за запознаване с размерите на задълженията, които поема, да се ориентира в конкретната финансова тежест: месечни вноски в размер, покриващ само лихви и отложено към последваща дата връщане на цялата главница. ВнАС е приел, че целта на уреденото в чл.9 ал.2 ЗКНИП обвързващо предложение е насочена именно към гарантиране на възстановяване на равнопоставеността като основен принцип на договорна автономия в граждански оборот и като е изпълнил това условие на специалния закон кредиторът е осигурил добросъвестно поне по отношение на основния предмет на договора възможност на потребителя да формира свободно своя избор да приеме офертата. Съдът е намерил уговорките в чл.2.1 б. б, е, ж, з, и, м от договорите за достатъчно ясни, тъй като извън илюстрирането им в погасителния план, те не са се нуждаели от друго разясняване. Като съвпадаща воля по тези параметри, очертаващи основния предмет, те остават извън общия контрол за неравноправност(чл.145 ал.2 ЗЗП). Отделно от това, не е приел, че с уговарянето на начина на изплащане на възнаграждението на кредитора като текуща лихва върху цяла ползвана главница, са предоставени права или са въведени задължения само за един от договарящите в отклонение от обществен стандарт за справедливост(чл. 143 ал.1 ЗЗП). Разяснил е, че при ползване на кредит с анюитети, потребителят би понесъл по-малка обща тежест, тъй като лихвата би се начислявала върху постепенно намаляващ общ размер на главницата, но същевременно подобен погасителен план би наложил текущо внасяне на много по-висок размер на месечна вноска, за да включва тя не само лихва, но и част от главницата. Дал е за пример, че в конкретния случай, при същите начални параметри анюитетните вноски биха били 79.48лв. вместо 50 лв. по първия и 1907.56 лв. вместо 1200лв по втория кредит. Затова е счел, че само уговарянето на отлагането на цялата главница към последен падеж не е оскъпило в ущърб на потребителя кредитната услуга, като „необосновано увеличаване“ на възнаградителна лихва. Напротив в погасителния план е бил приложен точно уговерения лихвен процент, а уговорката за отлагане на падеж на главницата в цялост е дала възможност и на заемателя да намали съществено текущите си разходи до момент, в който ще може да осигури нужните за изпълнение на цялото задължение средства. В тази връзка следва да се отчете, че при преценка на основното съдържание сделката, не може да се отчитат допълнителни акцесорни клаузи, пораждащи задължения в случай на неизпълнение на съществените престации, чието действие вече е отречено в отношенията между страните. Извеждането на доводи от сборуването на редовните лихви с наказателна надбавка, неустойка и законна лихва изобщо не може да се съпоставя с обичайна цена на редовен кредит. Без допълнителните клаузи, договорът изпълнява същественото си предназначение на сделка по кредитиране на потребител срещу ясно посочено възнаграждение от 20 % годишна лихва, дължима през целия срок от 5 години. С това съдържание сделката може да бъде съхранена без неравноправната й част. Съдът е заключил, че в тази част на сделката не е опорочена до степен на недобросъвестно формулиране от страна на кредитора на клаузи от същественото съдържание, без което задължението не би било поето. Затова и няма основание да се отрече действителност на тази част от договора и по общите критерии за защита на потребителите по чл. 143 ЗЗП. ВнАС не е установил и опорочаване на волята в противоречие с морални принципи. Посочил е, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице само когато се нарушава неписан правен принцип, като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Изброил е примери, установени от съдебната практика за накърняване на добрите нрави при злепоставяне на чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, които принципно съвпадат с хипотезите на надмощно положение на специализиран на съответен пазар търговец над неинформиран потребител, поради което за да е налице по-общ състав на опорочаване на сделката, се налага да се установи другия обективен критерий на толкова значителна и явна несъразмерност на стойностите на насрещните престации, че полученото от зависимата или фактически подчинената страна да е толкова незначително, че да има практически нулева стойност. Счел е, че в процесния случай такава нееквивалентност липсва. Потребителят е получил право да ползва необезпокояван заети главници за целия пет годишен срок на договора срещу текущо възнаграждение под форма на разсрочена на ежемесечни вноски за лихва. Размерът на тази лихва е бил 20 % годишно, което не е необичайно за пазара на такива услуги. Позоваването на сборуваното възнаграждение за целия срок на договора би имало значение, само ако този срок не беше уговорен в полза на заемателя. При абстрахиране от неравноправната клауза за неустойката, позволяваща на кредитора да получи лихвата до края на петгодишния срок и при предсрочна изискуемост, балансът на престациите на двете страни е възстановен, тъй като размерът на възнаграждението става пряка функция само на фактическото несмущавано ползване. Затова според въззивната инстанция основните престации не са нееквивалентни и сама по себе си уговорката за лихва в чл. 2.2 б.ж не е неморално висока. Заключил е, че страните са договорили редовното ползване на главниците, лихвата, размерите и падежите на вноските. По оплакванията във въззивната жалба относно размерите на остатъчния дълг, е намерил, че при установено валидно задължаване не само за главница, но и за текущата лихва до прекратяването на действието на погасителния план и лишаването на длъжника от ползването на сумите, следва да се приспаднат заплащаните от заемополучателя суми (внесена първоначално гаранционна вноска и допълнително заплатени на 11.09.2019г. и 27.02.2020г. вноски) от текуща ежемесечно падежираща лихва. Не са били посочени други плащания до момента, в който е било отправено и връчено изявлението на кредитора за упражняване на право на предсрочна изискуемост (27.07.2020г.). Въззивният съд изцяло е споделил изводите на първата инстанция за последиците от довършен фактически състав по чл. 60 ал. 2 ЗКИ, пораждащ потестативно право на кредитора при настъпване на обективния елемент (уговорена в договора хипотеза на продължителна забава) и субективния елемент (достигнало до длъжника изявление на кредитора). Оплаквания по тези изводи е нямало във въззивната жалба и ВнАС е препратил към тази част от мотивите, формирани изцяло в съответствие със задължително тълкуване на императивна уредба в т. 18 от ТРОСГТК 4/2013 на ВКС, както и т.2 от ТРОСКГТК 3/2017 на ВКС, приложими изцяло и за сделките на небанковите институции, финансиращи по занятие потребителите на кредитни услуги. Намерил е, че признатите от първоинстанционния съд размери на задълженията изцяло съответстват на установените от вещото лице по наличните счетоводни записвания неплатени лихви след последно погасена вноска с падеж 11.12.2019г до 27.07.2020г и пълния размер на вече предсрочно изискуемите непогасени главници. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при проверката по чл.269 ГПК, в рамките на оплакванията, наведени от страните да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички доказателства, относими към правния спор, доводите и възраженията на страните и в частност длъжен ли е въззивният съд да обсъди възраженията на страните по делото, сочещи на нарушения при обсъждане на доказателствата, довели до неправилно приложение на императивни правни норми?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на спора при проверката по чл.269 ГПК, служебно и извън рамките на оплакванията да подложи на анализ събраните по делото доказателства и да ги съпостави с клаузите на договора, така че да не допусне неустановяване нищожност на договор или клаузи по договора, които са от значение за решаване на правния спор ?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд при направени възражения да подложи на правен анализ клаузи на договора, така че да изведе еднозначно правната същност и приложение на клаузата, която не е индивидуално договорена и е включена в предмета на договора по смисъла на §3, ал.1 от Директива 93/13/ЕИО, в частност длъжен ли е въззивният съд да изясни еднозначно правната същност на клаузата за „гаранционна вноска“, предвидена в договора едновременно с учредената ипотека като обезпечение на заема? По първи и втори въпрос се твърди противоречие на дадените разрешения от въззивния съд със задължителната практика на ВКС по ТР №2/2020г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 177/31.12.2020 г. по гр.д. № 293/2020 г. на ВКС, IV г.о, решение № 37/30.03.2020г. по т.д. № 2206/2018г. на ВКС. По трети въпрос касаторът се позовава на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи противоречие с решения на СЕС по дело С-224/19 и дело С-259/19. Настоящият състав на ВКС намира, че в изложението и трите въпроса са формулирани без обосновка, поради което се налага съобразяване с изложеното в касационната жалба. Оплакванията в нея са свързани с доводи за необсъждане на наведени във въззивната жалба твърдения, че плащането на гаранционните вноски представлява предсрочно погасяване на заемите и то в частта на главницата, както и че клаузата за погасяване с удържаните по гаранционната вноска суми на възнаградителната лихва е нищожна. Необсъдени според касатора са и възраженията му относно механизма на плащане. По така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения /вкл. и правните доводи по тълкуване значението на факт или приложението на норма, при въведени в преклузивния за това срок твърдения за релевантни факти и направени в срок доказателствени искания за установяването им, респективно съобразяването на които не предпоставя необходимост от промяна в защитната позиция на ответната страна, нито събиране на нови доказателства или проверка на събраните/, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Видно от мотивите на въззивния съд, независимо че във въззивната жалба /и в отговора на исковата молба/ не е бил повдиган въпросът за нищожност на клаузата относно гаранционните вноски, в съответствие с постановките на ТР №2/2020г. на ОСГТК на ВКС са били изложени съображения относно съдържанието на същата клауза. Изрично ВнАС е приел, че гаранционната вноска е в размер на уговорената годишна възнаградителна лихва и 1/обезпечава изпълнението за първите 12 месеца от ползването на кредита и 2/служи по волята на страните за погасяване на задължението по вноските за лихви /т.е. за същата тази първа година/. Освен това е счел, че договорената гаранционна вноска покрива основен разход по кредита – за лихва, и не следва да се третира като допълнителен разход /т.е. обсъдил е критериите за отграничаване на основен от допълнителен предмет на договаряне с оглед решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС/. При изчисляване на остатъчния дълг ВнАС е акцентирал, че задължаването по договорите е както за главница, така и за възнаградителни лихви по погасителен план до прекратяване действието на договорите. Отчел е че претенциите за възнаградителни лихви са предявени до датата на обявяване на предсрочна изискуемост – 27.07.2020г. От друга страна е посочил, че според уговореното в договорите внесените първоначално гаранционни вноски и допълнително заплатените още две вноски по погасителен план /след които длъжникът е спрял да плаща и към датата на устните състезания пред въззивния съд е нямало нови погашения/ е следвало да се приспаднат от текущата ежемесечно падежираща лихва. Предвид изложеното и след като клаузата за възнаградителна лихва не е счетена за нищожна, като и с оглед заключението на вещото лице, е заключил, че правилно кредиторът е отнесъл така платеното към падежиралата възнаградителна лихва. Поради което и изцяло дължими се явяват главниците по договорите за кредит. Правен въпрос относно неравноправния характер на клаузите за възнаградителна лихва и начина на погасяване на дълга според погасителния план /каквито основни възражения прави касторът в отговора на исковата молба и във въззивната жалба/ не се поставя в изложението. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на ВнАС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд