Определение № 498 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3381/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№15674/17.06.2020г., подадена от Д. Д. И., Ц. Д. И., Д. Д. Д., А. В. К., четиримата чрез адв.С. Б., както и от Т. Р. Й., Р. Ц. Й., Я. Ц. А. (тримата наследници на Ц. А. Й.), Д. А. Ц., Ж. А. Ц., Д. Д. В., С. Я. Я., Г. Я. Я., Е. А. С. и Т. И. С. (последните двама наследници на И. Т. С.), десетимата чрез адв.М. Т., срещу решение №529, постановено на 16.04.2020г. от Варненския окръжен съд, Гражданско отделение по в.гр.д.№764/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение №5051/21.11.2019г. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК. Според касаторите в обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (решение №27 от 11.03.2016г. по гр.д.№3502/2015г. на II г.о. на ВКС; определение $266/18.05.2018г. по гр.д.№4556/2017г. на II г.о. на ВКС; решение №55 от 06.07.2009г. по т.д.№541/2009г. на I т.о. на ВКС) по процесуално-правния въпрос допустимо ли е по реда на чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка да се замества липсващата, неизразена външно в диспозитива на съдебния акт воля на съда. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответниците по касационна жалба Ц. Д. Д. и П. Т. И. чрез процесуалния си представител адв.С. К. от АК-В., изразяват становище, че касационната жалба е недопустима, тъй като обжалваното решение е извън предвидените в чл.280, ал.3 ГПК изключения, доколкото касационната жалба е подадена срещу решение за очевидна фактическа грешка по съдебни разноски. Поддържат също така, че не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Неоснователни са доводите на ответниците по жалбата за недопустимостта на производството пред ВКС. Действително постановеното от въззивния съд решение, потвърждаващо решение, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по реда на чл.247 ГПК, не е сред изрично посочените в чл.280, ал.3 ГПК изключения, като не би могло и да съществува спор, че по реда на чл.247 ГПК съдът не се произнася по иск с определена цена. Разпоредбата на чл.247, ал.4 ГПК обаче изрично предвижда, че решението за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване основното решение, т.е. ако основното решение подлежи на въззивно обжалване, а постановеното от въззивния съд решение подлежи на касационно обжалване, то и решението, с което въззивният съд потвърждава, респ. отменя решението, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по реда на чл.247, ал.1 ГПК също подлежи на касационно обжалване. В случая пред съда са предявени искове за прогласяване нищожността на сделка, обективно съединени с установителен иск за собственост – иск за признаване за установено, че П. Т. И. не е собственик на 18/48 идеални части от недвижим имот – дворно място в [населено място], [улица]. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. не подлежат на касационно обжалване с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. В настоящия случай е предявен иск за собственост на недвижим имот и съединен с него иск за прогласяване недействителността на сделка, който има обуславящо значение за иска за собственост, като с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК следва да се приеме, че решението на въззивния съд, постановено по така предявените искове би подлежало на касационно обжалване, откъдето следва изводът, че и решението, на въззивния съд, потвърждаващо постановено по реда на чл.247 ГПК в същото производство първоинстанционно решение, подлежи на касационно обжалване. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: При постановяване на решение №5051/21.11.2019г. по гр.д.№7057/2019г. първоинстанционният Варненски районен съд в мотивите към решението изрично е изложил съображения, че на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответниците по предявените искове следва да бъдат присъдени поисканите и доказано сторени разноски. Посочено е също така, че съгласно представените списъци на разноските всеки от ответниците е направил разноски в размер на 1100 лв. в производството пред първоинстанционния съд и 1050 лв. в производството по в.гр.д.№2726/2018г. по описа на Варненския окръжен съд, които разноски следва да бъдат възложени в тежест на ищците. Диспозитив в този смисъл обаче в решението липсва. Ответниците Ц. Д. Д. и П. Т. И. са сезирали първоинстанционния съд с молба вх.№87367/25.11.2019г. с искане за присъждане на направените от тях разноски чрез допълване на диспозитива на решение №5051/21.11.2019г. по гр.д.№7057/2019г. С оглед на обстоятелството, че в мотивите на решението е посочено, че на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на всеки от ответниците следва да бъдат присъдени поискани и доказано сторени разноски в посочен размер, но диспозитив съгласно така посочените мотиви не е постановен, първоинстанционният съд е приел, че е налице очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК, която е поправил, като е добавил в решение №5051/21.11.2019г. диспозитив, с който е осъдил Д. Д. И., Ц. Д. И., Д. Д. Д., А. В. К., Т. Р. Й., Р. Ц. Й., Я. Ц. А., Д. А. Ц., Ж. А. Ц., Д. Д. В., С. Я. Я., Г. Я. Я., Е. А. С. и Т. И. С. да заплатят на Ц. Д. Д. и П. Т. И. по 1100 лв., представляващи направени по делото разноски, както и по 1050 лв., представляващи разноски, направени в производството по в.гр.д.№2726/2018г. по описа на В., на основание чл.78, ал.3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил така постановения от РС-Варна съдебен акт, като е взел предвид, че действително първоинстанционният съд е бил сезиран с молба за допълване на постановеното решение в частта му за разноските, но е приел, че така отправеното искане не отнема възможността на съда служебно да открие производство за поправка на допуснатите в решението очевидни фактически грешки, каквато му предоставя разпоредбата на чл.247, ал.1 ГПК. Изложени са съображения, че очевидна фактическа грешка в съдебния акт е налице, когато има противоречие между изразената воля на съда в мотивите и нейното изразяване в диспозитива, като в случая в постановеното основно решение първоинстанционният съд е изложил мотиви за присъждане на разноски в полза на ответниците по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК, но така формираната му воля не е намерила отражение в диспозитива на решението. Прието е, че този пропуск представлява очевидна фактическа грешка, която законосъобразно в случая е отстранена служебно от съда. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на практиката на ВКС в подобни хипотези, при които съображения по направено в исков процес искане се съдържат в мотивите към решението, но липсва произнасяне с диспозитив. Както е прието в решение №50/04.06.2018г. по гр.д.№1910/2017г. на II г.о. на ВКС, очевидна фактическа грешка представляват и пропусканията да се отразят в решението на съда, личащи от мотивите (например произнасянето по отхвърлената част от иска, по един от исковете, по солидарния характер на осъждането и т.н.). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като сочените от касаторите решения на тричленни състави не разглеждат подобна хипотеза, поради което и не обосновават наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение