Определение № 5830 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 750/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АЖД-АГРО“ ЕООД, гр. Летница, срещу въззивно решение № 214 от 12.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 498/2023 г. на Ловешкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 357 от 08.08.2023 г. по гр. д. № 384/2023 г. на Ловешкия районен съд, с което е прието за установено спрямо касатора, че В. И. И., М. И. Д. и М. И. И. са собственици на основание наследствено правоприемство на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 22 385 кв. м, стар № *, и на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 11 999 кв. м, стар № *, и ответното дружество е осъдено да предаде владението на 1/2 ид. част от имотите. По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство В. И. И., М. И. Д. и М. И. И. са собственици на 1/2 ид. част от процесните два имота на основание наследствено правоприемство на И. Д. К.. Останалата 1/2 ид. част от тях е придобита по наследство от В. Д. Д. и З. Е. Д.. На 13.05.2016 г. между В. И. И. и ЕТ „АЖД – Д. М.“ е сключен договор за аренда (акт № 57, том VІ, рег. № 2600, вписан в Служба по вписванията – Ловеч с вх. № 2804/13.05.2016 г.) на процесните имоти за срок от 5 стопански години, при арендно плащане в размер на 30 лв./дка за стопанска година. На 12.09.2016 г. В. Д. Д. е сключила аренден договор с „АЖД – АГРО“ ЕООД, гр. Летница, представлявано от Д. М. за същите имоти за срок от 20 стопански години и арендна цена в размер на 10 лв./дка за стопанска година. С договор за дарение от 13.09.2016 г. (нот. акт № 70/2016 г.), и с договор за покупко-продажба от 13.09.2016 г. (нот. акт № 72/2016 г.) В. Д. Д. и З. Е. Д. са прехвърлили собствеността на притежаваната от тях 1/2 ид. част от процесните имоти на Д. А. М.. Ищцата В. И. И. е получавала арендни плащания с наредител „АЖД – АГРО“ ЕООД в периода от стопанската 2016/2017 г. до стопанската 2021/2022 г., ищците М. И. Д. и М. И. И. – за стопанската 2021/2022 г. Според приложената кореспонденция по е-поща в периода 10.01.2022 г. - 16.01.2022 г. между ответното дружество и ищцата М. И. извършените плащания се отнасят за договора от 13.05.2016 г. за период от 2017 г. - 2022 г. и последващ договор от м. октомври 2021 г. На 03.02.3023 г. ищците са отправили покана за разваляне на договора от 12.09.2016 г. по взаимно съгласие, като са посочили, че не са знаели за сключения втори договор за аренда от другите съсобственици на имота и не желаят неговото действие. С писмен отговор от 10.02.2023 г. управителят на дружеството е изложил съображения, че не са налице предпоставките за разваляне на договора. При тези фактически данни съдът е приел, че съгласно действащата към момента на сключването на двата договора редакция на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ няма пречка договорът за аренда да бъде сключен валидно от някои от съсобствениците, без съгласието на останалите, но той не може да им бъде противопоставен, ако договарящите не притежават повече от 50% от идеалните части. В случай на два сключени договора от отделни съсобственици, притежаващи по-малко от 50 % от собствеността, за един и същи период, действие има първият по вписване договор, т. е. договорът от 13.05.2016 г., който има приоритет пред втория договор. Освен това съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗЗД ползването и управлението на общата вещ става по решение на мнозинството от съсобствениците. Договорът за аренда е договор за управление, поради което ако съсобственикът, отдал имота под аренда, не притежава повече от 50 % от идеалните части, този договор не може да бъде противопоставен на останалите съсобственици, освен ако не са го приели. В настоящия случай от събраните по делото доказателства не е установено ищците да са приели сключването на арендния договор от 12.09.2016 г., тъй като извършените плащания се отнасят до договора от 13.05.2016 г., а и разменената кореспонденция по е-поща, с цел сключване на нов договор за аренда през 2021 г., също не обоснова извода, че те са знаели и са приели втория договор. По тези съображения предявеният иск е приет за основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос, свързан с приемането на договор за аренда, сключен от съсобственик, притежаващ 50 % от правото на собственост, от останалите съсобственици, в противоречие с решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1251/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 519/2023 г., IV г. о. и определение № 1908 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 4928/2022 г. на ВКС, I г. о. Поддържа се наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата В. И. И., М. И. Д. и М. И. И. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК /посоченият по-горе е твърде общо формулиран и не продполага даването на принципен отговор, поради което не представлява такъв въпрос/, което съгласно казаното по-горе е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационен контрол. В стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалваното пред него решение, а селектира жалбите съобразно специфичните за достъпа до касация основания. В допълнение следва да се посочи, че постановеното въззивно решение е в съответствие с установената практика на ВКС, включително и тази, посочена от касатора. В нея се приема, че създаването на режим на специално регулиране на стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете от нея е свързано със съществения елемент на договора за аренда – придобиване собствеността върху добивите от тази земя. С оглед тази специфика не може да се приеме, че нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ изключва приложението на общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. Нормата на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ в редакцията преди изменението в ДВ, бр. 13/2017 г. не изключва възможността договор за аренда, като договор за управление на общата вещ, да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ. Ако обаче съсобственикът, сключил договора, не притежава повече от половината от вещта, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно или поотделно, освен ако не са го приели /решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1251/2017 г., на ВКС, II г. о. и решение № 73 от 8.12.2020 г. по гр. д. № 2929/2019 г. на ВКС, II г. о./. Съобразявайки тази практика на ВКС, въззивният съд е констатирал, че договорът за аренда е сключен между съсобственик, притежаващ 1/2 ид. част от процесните ниви и ответното дружество „АЖД-АГРО“ ЕООД, поради което не може да бъде противопоставен и не обвързва ищците доколкото същите не са го приели. Направените в изложението оплаквания за неправилно възприета фактическа обстановка и неправилност на решението не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация М. И. И. направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1300 лв. Разноски в полза на останалите ответници не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,