Определение № 783 от 11.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5261/2016 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№9867/05.7.2016 г., подадена от адв.В. Г. – процесуален представител на ответницата по исковата молба А. М. П. от [населено място], против въззивно решение №1099/31.5.2016 г., постановено по чл.258 и сл. ГПК, и по касационна жалба, вх.№12775/10.9.2016 г., на въззивно решение №1633/27.7.2016 г. постановено по реда на чл.247 и чл.248 ГПК, и двете по гр.д.№5104/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 7 състав. С първото обжалвано решение въззивната инстанция е отменила решение от 26.6.2015 г. по гр.д.№2409/2013 г. по описа на Софийския градски съд, I-17 състав, само в частта, в която е отхвърлена исковата претенция по чл.61, ал.2 ЗЗД, предявена от М. Д. П. против А. М. П., за сумата 34825,69 лева, представляваща обезщетение за водена работа в свой и чужд интерес без съгласието на заинтересования за извършени разходи по отношение на подробно изброени имоти, и е уважила иска за тази сума, за тези имоти. С второто решение въззивната инстанция е оставила без уважение молба, вх.№9722/01.7.2016 г., подадена от адв. А. Т., като пълномощник на М. Д. П., и молба, вх.№9882/05.7.2016 г. от същото лице, за изменение и поправка на решение №1099/31.5.2016 г. по гр.д.№5104/2015 г. на САС, по реда на чл.247 и чл.248 ГПК. По първото решение въззивната инстанция е приела, че „воденето на чужда работа без пълномощие, уредено в разпоредбите на чл. 60 – 62 ЗЗД, е извъндоговорен източник на облигационни отношения и представлява доброволно извършване на чужда работа без натоварване (възлагане). Определението на този правен институт се извежда от разпоредбите на чл. 60, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, съгласно които “Който предприеме управлението на работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен, длъжен е да се грижи за нея, докато заинтересуваният може да я поеме. Той е длъжен да се грижи за работата, както ако би бил упълномощен.“ Прието е също така, че облигационното правоотношение от воденето на чужда работа без пълномощие се поражда между лицето, което съзнателно предприема извършването на чужда работа (управител или гестор), и лицето, в чиято правна сфера се извършват действията (заинтересовано лице или доминус), като субектите на този правен институт могат да бъдат както физически лица, така и юридически лица, и същите са равнопоставени правни субекти. Сочи се, че управителят (гесторът) съзнателно навлиза в чужда правна сфера, въздейства едностранно върху чуждо имущество и засяга чужд кръг от права и интереси, поради което за него възникват определени задължения и поради това, че работата е извършвана в полза на заинтересованото лице (доминуса) или последният я е одобрил, за доминуса също се пораждат задължения. Въз основа изложеното съдът е стигнал до извод, че в резултат на воденето на чужда работа без поръчка права и задължения възникват за двете страни. Изложени са съображения, че предмет на воденето на чужда работа без пълномощие могат да бъдат както фактически действия, така и правни действия, правни сделки, а мотивите, от които се ръководи гесторът при извършване на чуждата работа, са без значение за възникване на облигационното правоотношение. По нататък в мотивите на решението САС е приел, че гестията представлява юридически факт от категорията на юридическите постъпки а предпоставките за възникване на правоотношение от воденето на чужда работа без пълномощие формират елементите на фактическия състав на този правен институт. Прието е, че гестията възниква при наличие на следните елементи: а/ действие на управление на чужда работа; б/ чужд интерес; в/ намерение да се обслужи чужд интерес; г/ липса на възлагане от доминуса. Досежно конкретния случай е прието, че тези елементи са налице – ищцата е вършила действия по управление на чужда работа /тази на ответницата/, ответницата е имала интерес, налице е намерение да се обслужи чуждия интерес, не е имало възлагане от доминуса /ответницата/. В мотивите на обжалваното решение съдът е стигнал до извод, че работата е предприета и в свой, и в чужд интерес по следните подборно посочени причини, а именно: „До 12.05.2008 г. ищцата е била собственик на ап. 54 в процесната сграда, а ответницата е придобила в резултат на наследяване през 2007 г. собствеността върху ап. 53 и магазин № 17 в същата сграда. От посочените по-горе писмени доказателства, както и от гласните доказателства следва извод, че сградата е останала недовършена по независещи от учредителите на правото на строеж причини и за да се запази построеното, както и за да не се похабят вече вложените средства, се е наложило собствениците на самостоятелни обекти в сградата, да я довършат със свои пари. Касае се не за направени в самите апартаменти и магазини подобрения, а за цялостното довършване на строежа на сградата, т.е. и на общите части, които обслужват всички етажни собственици и са тяхна обща собственост съгласно чл. 37 – 46 ЗС. Съгласно тези правила, етажните собственици са длъжни да участват в разходите, предназначени за общите части съобразно техните идеални части от общите части на сградата, изчислени спрямо притежаваните от тях самостоятелни обекти в съответната постройка. Следователно, както ищцата, така и ответницата е следвало да предоставят средства за довършване на сградата, като не е спорно, че ищцата е предоставяла такива парични средства, а ответницата – не. Естеството на направените СМР е такава, че те обслужват всички собственици на самостоятелни обекти в постройката. Ето защо и с оглед притежаваните самостоятелни обекти от страните в производството, както и поради отсъствието на племенницата си, М. П. е имала и свой, и чужд интерес, който да обслужи при направата на разходите. Следва да се отбележи, че освен липса на договор между ищцата и ответницата относно уреждане на отношенията касателно апартамент № 53 и Магазин № 17, то по делото не се спори и по факта, че ищцата нито е владетел, нито е държател на тези два имота. Когато ищецът е извършил подобрения в чужд имот, без да е негов владелец или държател и без да е в договорни правоотношения със собственика на имота, последният следва да му заплати направените разходи (така Решение № 685/25.10.2010 г. по гр. д. № 1940/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Налице са писмени доказателства за предприетите от ищцата в полза на ответницата действия относно притежаваното от нея имущество /сключване на договори с изпълнители на довършителните СМР на сградата, които са обслужили и апартамента и магазина на ответницата/, както и документи за извършени плащания /платежни нареждания и касови бонове/ за сторени разходи във връзка с притежаваните от ответницата апартамент № 53 и Магазин № 17. Ето защо, тезата на първоинстанционния съд за пълна неоснователност и недоказаност на иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД не може да бъде споделена и не намира опора в закона и в доказателствения материал, събран в производството. При наличието на елементите от фактическия състав на гестията по чл. 61, ал. 2 ЗЗД следва да се прецени за каква сума е основателна претенцията на ищцата.“ Съдът е обосновал изводите си и с данните от изслушаната пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза и е цитирал конкретните й изводи по пера. По второто решение САС е приел, че „За да постанови Решение 1099/31.05.2016 г. по настоящето дело, САС е приел, че исковите претенции на М. П. против А. П. по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД са основателни, както следва: А/ За апартамент № 53 и маг. № 17 – претендирани общо 32 465 лв., съгласно СТЕ претенцията е основателна за 30 914.01 лв, а до 32 465 лв. същата е неоснователна. Б/ За покрива – претендирани 1200 лв. – основателна в пълен размер. В/ За ВиК – претендирани 280 лв. – основателна в пълен размер; Г/ за асансьор – претендирани 776 лв. – основателна в пълен размер; Д/ за ел.захранване – претендирани 3 361 лв. – основателна за 2855.68 лв., а до 3 361 лв. същата е неоснователна; Е/ за площообразуване и изпитване на якост – съответно 50 и 80 лв. – неоснователна изцяло поради недоказването на извършването на тези разходи съобразно заключението на вещото лице. При сборуване на горните суми, за които претенцията на ищцата е приета за основателна, се стига до сумата от 36 025.69 лв., а не до 34 825.69 лв. Тази грешка по пресмятането не може да се отрази по пътя на производството за отстраняване на ЯФГ по чл. 247 ГПК, тъй като не се касае за несъответствие между мотиви и диспозитив или несъответствие между посочените цифри в мотивите и диспозитива. Не е налице очевидна фактическа грешка, а грешка по пресмятането, която се отстранява по пътя на обжалването на самия съдебен акт, а не се коригира по реда на чл. 247 ГПК. Неоснователна е и молбата по чл. 248 ГПК, тъй като разноските са изчислени правилно при приетата от САС основателност на иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД до сумата от 34 825.69 лв.“. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, по касационната жалба на ответницата по исковата молба А. П. се твърди, че е налице материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен от въззивнния съд в противоречие с практиката на съдилищата, а именно: 1.САС се е произнесъл с решение по правен въпрос, решаван в противоречие с практиката на ВКС по гр.д.№1157/2014 г., Второ г.о., както и с ТР №1 от 17.7.2001 г. – т.т.10,11,12 ОСГК. Сочи се, че е налице съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, което „обезпечава истинността на фактическите изводи на решаващия съд, т.е. абсолютна процесуална незаконосъобразност на решението на САС. 2. Сочи се, че САС се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на други съдилища – чл.280, ал.1, т.2 ГПК, за което се сочат четири решения. 3. Сочи се и основание за допускане по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, а именно следва ли въззивният съд, когато изследва фактическия състав на воденето на чужда работа без поръчка, с оглед своето служебно начало, по свой почин и без наведени в жалбата оплаквания, да обсъжда доказателства, както и да прави изводи по заключения на вещи лица, които не е слушал непосредствено и не е събрал по съответния ред пред въззивната инстанция; следва ли въззивният съд да дава указания по доказателствената тежест и доказване предпоставките и фактическия състав на правната норма или това е работа само на първата инстанция; следва ли въззивният съд с оглед на служебното начало, по свой почин да събира доказателства относно обединяването и обогатяването на гестора и относно това, дали работата е свършена уместно или следва да изследва само наведените в жалбата оплаквания, защото в конкретния случай, във въззивната жалба се твърди само неправилност, не се правят доказателствени искания, а съдът по свой почин е анализирал събраните от СРС доказателства и е изчислил т.нар. обедняване на ищцата със сумите, заплатени от нея по договори, сключени от нея самата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, по касационната жалба на ищцата М. П. се иска допускане на допълнителното решение на въззивната инстанция, на основания чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК. Твърди се, че САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса:“Допустимо ли е по реда на чл.247 ГПК да бъдат допуснати от съответната решаваща по същество инстанция математически грешки при пресмятане на суми, до размера на които бива уважавана предявената искова претенция и се сочи практика на ВКС – определение №54/15.01.2013 г. по ч.т.д.№274/2012 г. на I т.о.; определение №350/13.4.2011 г. по гр.д.№865/2010 г., I г.о.; решение №184/19.10.2010 г. по гр.д.№1162/2009 г., II г.о.; решение №1128/20.11.2008 г. по гр.д.№1426/2006 г., III г.о. и определение №627/08.12.2015 г. по гр.д.№4828/2015 г., I г.о. Всяка от страните е депозирала отговор по касационната жалба на другата страна по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационните жалби, изложенията за допускане на касационното обжалване и отговорите на страните намира, че са налице въззивни решения, които подлежат на касационно обжалване, а касационните жалби са подадени в законния срок, поради което са процесуално допустими. Съдът намира, че основното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения: По първите два пункта от изложение не са поставени конкретни въпроси, съгласно изискванията на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което по естеството си представлява липса на въпрос по смисъла на посоченото тълкувателно решение. Относно третият пункт от изложението, поставените в него въпроси не съответстват на т.4 от цитираното тълкувателно решение и разясненията към нея, именно че: „Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.“ Освен това никъде в изложението касационната жалбоподателка не сочи зададените въпроси към кои конкретни изводи на въззивната инстанция са относими. По касационната жалба от ищцата обаче следва да бъде допуснато до касационно обжалване допълнителното въззивно решение, постановено по молба по чл.247 ГПК. Налице е хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед представените съдебни актове. На касационната жалбоподателка следва да бъде указано да внесен по сметката на ВКС държавна такса в размер на 25 лева в седмичен срок от получаване на съобщението е настоящото определение. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,