Определение № 155 от 04.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 79/2010 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частната жалба на И. С. М. срещу О. № 1* от 02.11.2009 год. по ч.гр.д. № 2721/2009 год. на Софийски апелативен съд VІ с-в с което е прекратено производството по повдигнатия по реда на чл.122 предл.1 ГПК спор за родова подсъдност между С районен съд и Софийски градски съд. Частната жалба на И. С. М. е депозирана в срока по чл.275 ал.1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С. по реда на чл.413 ал.2 ГПК, Софийски градски съд е отменил разпореждане на СРС, с което е оставено без уважение заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 т.2 и чл.418 ГПК. Въззивният съд е приел, че са налице предвидените от закона предпоставки, поради което е допуснал издаването на заповед за незабавно изпълнение по заявлението на "УниКредит Б. ;АД срещу В. Г. М. и И. С. М.. В. е делото на СРС за съставянето на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. След връщане на делото на СРС, същият е повдигнал спор за подсъдност във връзка със задължителните указания на СГС относно компетентността на съда за издаване на заповед за изпълнение пред общия им по-горен по степен съд – Софийски апелативен. Позовал се е на това, че съставянето на документите (заповед и изпълнителен лист) е от компетентност на съда, който е постановил издаването им. За да прекрати производството по образуваното пред него частно производство, съставът на САС се е позовал на това, че не се касае за спор за подсъдност по смисъла на чл.122 ГПК, а СРС всъщност се домогва до ревизирането на указанията на СГС. Срещу това определение, по реда на чл.121 ГПК частна жалба е депозирал длъжникът И. М. Становището на настоящия съдебен състав, че определението на Софийския апелативен съд е правилно, а частната жалба на М. – неоснователна, произтича от следното: Спор за подсъдност по чл.122 ГПК възниква, когато две съдилища откажат да се произнесат по съществото на спора, с който са сезирани – първият съд се мотивира по чл.118 ал.1 ГПК, че започнатото пред него дело не му е подсъдно, а вторият – че не е компетентен да се произнесе по делото, изпратеното му съгласно чл.118 ал.2 ГПК. Спор за подсъдност не е налице в случаите, когато по реда на инстанционния контрол по-горестоящият съд е върнал делото за изпълнение на дадени с отменителния акт указания, дори тези указания да са неправилни. Следва да се отбележи, че в конкретния случай това не е така. Съгласно чл.278 ал.2 ГПК, след отмяна на обжалвано първоинстанционно определение, въззивният съд сам решава въпроса по частната жалба. В случая Софийският градски съд се е произнесъл по същество относно издаването на заповед за незабавно изпълнение и на изпълнителен лист, като делото е върнато на Софийския районен съд за изпълнение на дадените указания. След връщане на делото първоинстанционният съд не осъществява правомощията си по чл.411 ал.2 ГПК, т.е. не се произнася по заявлението, а единствено изготвя заповедта за изпълнение по утвърдения от Министъра на правосъдието образец – чл.425 ал.1 ГПК. Издаването на заповедта за изпълнение от първоинстанционния съд има значение и за извършването на процесуалните действия в заповедното производство – връчване на заповедта на длъжника, изпращане на указания за заявителя за предявяване на иск в случаите на оспорване на заповедта и съответно издаване на изпълнителен лист. Следователно при връщане на делото от въззивния съд за издаване на заповед за изпълнение, районният съд, чиито отказ за издаване на заповедта е отменен, не разполага с правомощие отново да преценява допустимостта и основателността на подаденото заявление, както и да прави отвод за неподсъдност по чл.118 ал.1 ГПК и да повдига спор по чл.122 ГПК. Поради тези съображения определението на Софийския апелативен съд е правилно и следва да бъде потвърдено. Предвид на горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.