Определение № 2277 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2655/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Д. Л., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 338 от 26.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2868/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, с което е потвърдено решение № 260895 от 28.06.2023 г., постановено по гр. д. № 14389/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 5 ЗЛС за поставяне на ответницата Р. Д. Д. – негова съпруга - под запрещение.

В касационната жалба се поддържа твърдение, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила, и необосновано. Прави се оплакване, че въззивният съд не е обсъдил наведените от страната доводи и възражения, както и събраните свидетелски показания. Сочат се и нарушения на първоинстанционния съд, свързани с редовността на последното по делото заседание, както и с оглед определения срок за внасяне на депозит за допуснатата съдебно-психологическа експертиза.

Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което е посочено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и са формулирани следните процесуалноправни въпроси:

1. „Трябва ли страната по делото да бъде редовно призована, за да се проведе съдебно заседание?“. Цитирани са решение № 99 от 05.10.2023 г. по гр.д. № 1715/2023 г. на ВКС, III г.о. и решение № 7 от 11.08.2022 г. по гр.д. № 1280/2021 г. на ВКС, I г.о.

2. „Трябва ли съдът да отложи делото, ако страната или пълномощникът ѝ, или само пълномощникът, не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани?“. Цитирано е решение № 198 от 09.07.2010 г. по гр.д. № 253/2010 г. на ВКС, II г.о.

Ответникът по касационната жалба Р. Д. Д. в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния ѝ представител, поддържа, че подадената касационна жалба е неоснователна и не са налице основания за допускането на касационен контрол на въззивното решение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 5, ал. 2 ЗЛС вр. чл. 336 и сл. ГПК.

От фактическа страна въззивният съд е посочил, че в исковата молба ищецът е изложил твърдения, че ответницата страда от слабоумие и психично заболяване, поради което не може да разбира свойството и значението на извършваните от нея действия. Съдът е приел за установено, че ищецът и ответницата, чието поставяне под запрещение се иска, са живели на семейни начала повече от 20 години и са родители на две деца, което обуславяло правния интерес на ищеца от предявяването на иска. Установил е, че след настъпила между страните фактическа раздяла на 14.10.2019 г. по инициатива на ответницата, е било постановено решение в производство по Закона за защита от домашното насилие и е била издадена заповед на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН срещу ищеца, който е бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие както по отношение на ответницата, така и спрямо непълнолетното им дете. Съдът е посочил, че в проведения, съгласно чл. 337, ал. 1 ГПК личен разпит на ответницата в открито съдебно заседание на 29.04.2022 г. пред първа инстанция е било констатирано, че същата е била ориентирана за собствената си личност, добре комуникирала вербално, външно била спокойна, показвала всестранна ориентация за време и място, имала правилен по темп мисловен процес с елементи на обстоятелственост и със съхранена памет и висок интелект. Съдът е отчел и събраните свидетелски показания, като е кредитирал напълно показанията на свидетелката на ответницата като логично обосновани и вътрешно непротиворечиви. Според тях ответницата се справяла отлично със служебните си задължения, работела много добре в екип, грижела се прекрасно за децата си. Съгласно показанията на свидетелката, наблюденията й са придобити лично, тъй като работела заедно с ответницата от три години, включително и до настоящия момент, и двете били приятелки, като лично е виждала децата ѝ по време на събирания след работа. Съдът е коментирал и показанията на свидетелката на ищеца, като е посочил, че същата изрично е заявила, че няма представа какво е здравословното състояние на ответницата, не я познавала лично и не е виждала децата на живо, но считала, че последната не можела да се грижи самостоятелно за семейството и домакинството без да знае и да назовава причината. След като е анализирал събрания доказателствен материал в съвкупност, съдът е приел, че с оглед представените доказателства за проведеното производство по Закон за защита от домашното насилие, както и с оглед данните за висящ между страните спор за упражняването на родителските права по отношение на децата им, предявеният иск е неоснователен и преследва цели, различни от посочените в чл. 5 ЗЛС. Посочил е, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 5 ЗЛС. За да приеме, че от страна на ищеца е осъществена злоупотреба с процесуални права, съдът се е аргументирал с процесуалното му поведение по отношение на направеното от самия него искане за допускане на СПЕ експертиза и съответно оплакване за осъществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд. Позовал се е на приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, че в изпълнение на задължението си да следи служебно за интереса на лицето, чието поставяне под запрещение се иска, въззивният състав повторно е дал възможност на ищеца да внесе определения депозит за исканата от него експертиза, след като не го е направил в производството пред първата инстанция поради твърдения за отсъствие от страната. Жалбоподателят изрично е бил предупреден за последиците от неизпълнението на дадените му указания, като съдът е посочил, че до момента депозитът не е бил внесен, поради което експертизата е била повторно заличена. Приел е, че в процесуалното си бездействие в две съдебни заседания ищецът сам е създал пречки за събирането на доказателства по делото.

При тези мотиви на атакуваното решение настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускането му до касационен контрол, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

По отношение на първия процесуалноправен въпрос съдът намира, че не е налице общата предпоставка за достъп до касация. Поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което и не е от значение за крайния извод за неоснователност на иска. Наведените оплаквания за евентуалното наличие на процесуално нарушение са относими към касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което е различно от основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и не е относимо към производството по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. При липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се разглежда наличието на допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият процесуалноправен въпрос обуславя решението – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, но начинът, по който въззивният съд го е решил, съответства на практиката на Върховния касационен съд. Константно в нея се приема, че когато страна депозира искане за отлагане на делото поради заболяване, и представи съответен документ, съдът има право на преценка дали заболяването е внезапно и дали въпреки наличието му страната би могла да се яви по делото, освен в хипотезата на чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, според която при издадено медицинско удостоверение, в което е отбелязано, че състоянието на страната не й позволява явяването й пред разследващите органи и пред органите на съдебната власт или в документа е посочено, че лицето се намира на лечение в болница, съдът е обвързан от становището на здравните органи и е длъжен да отложи делото на основание чл. 142, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е процедирал по същия начин, като е приел, че първата инстанция не е допуснала процесуално нарушение, приемайки, че и в двата болнични листове, депозирани от страната и нейния пълномощник, липсва медицинско удостоверение, че състоянието на страната и пълномощника й не им позволява да се явят пред органите на съдебната власт. Въпреки това, решаващият съдебен състав е предоставил повторна възможност на въззивника-ищец да внесе депозит за допуснатата пред първата инстанция СПЕ. В решението, на което касаторът се позовава, не се приема нещо различно. Следователно по този въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Поради изложените съображения, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение