Определение № 142 от 10.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 2114/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] против Решение № 1391 от 04.07.2016г. по в.гр.д.№ 1859/2016г. на САС, ГО, 10 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 13608/2014г. на СГС. Първоинстанционният съд е осъдил дружеството да заплати на основание чл.403,ал.1 ГПК на Я. Т. Д. сумата 65 581.08лв. - обезщетение за вреди от неоснователно наложено по реда на чл.390 ГПК обезпечение на бъдещ иск чрез обезпечителна мярка „спиране изпълнението на всички изпълнителни действия по изп.дело № 449/2009г. на ЧСИ рег.№ 780 на КЧСИ”, който иск е отхвърлен с влязло в сила решение по гр.д.№ 758/2010г. на СГС, потвърдено с решение по в.гр.д.№ 3373/2012г. на САС, ГК, 2 състав. Не е предмет на касационното производство отхвърлянето на иска по чл.403,ал.1 ГПК. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като е присъдено обезщетение за вреди от неоснователно наложено обезпечение в размер на законната лихва, която вече веднъж дружеството дължи въз основа на осъдителното решение по гр.д.№ 140/2006г. на СГС, потвърдено с решение по в.гр.д.№ 750/2008г. на САС, ГК, 1 състав - по силата на изпълнителния лист, въз основа на който е било образувано спряното по силата на наложената обезпечителна мярка изпълнително дело. Касаторът счита, че ищецът е предявил отново иск за вече присъдена законна лихва за времето, през което производството по изпълнителното дело е било спряно и този иск е недопустим, тъй като за същия период законна лихва върху главницата се дължи на основание вече издадения изпълнителен лист; че ищецът-взискател по спряното изпълнително дело се домогва да получи два пъти законна лихва върху главницата за времето, през което това дело е било спряно и главницата не е била платена. Поддържа се, че ищецът няма правен интерес да предяви настоящия иск, тъй като дължимите лихви върху главницата са му присъдени и той разполага с изпълнителен титул и че въззивният съд не е обсъдил това възражение. Касаторът счита, че при уважаване на иска, една и съща по размер лихва върху една и съща главница, ще се дължи два пъти на основание два изпълнителни титула; че искът би бил допустим само ако в изпълнителното производство е събран пълният размер на дълга /главницата и дължимата законна лихва до окончателното плащане/ и след като с допуснатото обезпечение е забавено плащането на така формираната сума, то тогава върху нея би могло да се претендира вреда под формата на законна лихва, а в случая се търси законна лихва върху главницата, за която страната разполага с изпълнителен титул и може да я събере принудително без да предявява иск по чл.403,ал.1 ГПК. Изложени са и съображения за неправилност на основанията по т.3 на чл.281 ГПК. Искането е за обезсилване на решението като недопустимо или за отмяната му и отхвърлянето на иска. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл.403,ал.1 ГПК за обезщетение за вреди под формата на законна лихва за забавено плащане при положение, че забавеното плащане е лихвоносно и тази сума се дължи по вече издадения изпълнителен лист; 2/ Предпоставките, предвидени в чл.124,ал.1 ГПК и конкретно наличието на правен интерес, представлява ли абсолютна процесуална предпоставка и за иск с правно основание чл.403,ал.1 ГПК. 3/ Постъпването на дължимата главница по сметката на ЧСИ, означава ли, че след тази дата не се дължи и не следва да се събира присъдената законна лихва върху главницата до момента на окончателното заплащане на дължимите суми, която е присъдена и изрично е отразена като дължима в издадения изпълнителен лист. Посочва се допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на решението по гр.д.№ 1001/2014г. на ІІг.о. и т.3 на чл.280 ГПК, чието наличие се обосновава с твърдението, че въпросите са „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по тях няма формирана съдебна практика на ВКС”. В писмен отговор ищецът Я. Д. оспорва основателността на искането за допускане на обжалването и основателността на жалбата. Акцентира на обстоятелството, че в изпълнителното производство се начислява законна лихва върху главницата до момента, до който длъжникът внесе по сметката на съдебния изпълнител дължимата сума и това е окончателното плащане по изпълнителния лист, след което съдебния изпълнител не начислява лихви. Сочи, че в конкретния случай по сметката на ЧСИ са получени сумите: 117 008.74лв. на 29.09.2010г. и 59 578.09лв. на 26.11.2010г. и с това окончателно е погасено дължимото по издадения изпълнителен лист, а предявеният иск е за обезщетение след датата на окончателното изплащане от длъжника по изпълнителния лист - от момента на получаването на сумите по изпълнителното дело, до момента, в който ЧСИ е получил правото да предаде събраната сума на взискателя, който е бил отложен във времето чрез неоснователно предприетите действия на ответника по спиране на изпълнението по това дело като обезпечение, наложено по бъдещ иск, впоследствие отхвърлен. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото е безспорно, че по силата на изпълнителен лист от 29.07.2009г., издаден по силата на невлязлото в сила осъдително решение за парично вземане, присъдено на основание чл.534,ал.1 ТЗ по в.гр.д.№ 750/2008г. на САС, [фирма] е осъдено да заплати на Я. Д. сумата 87 039.61щ.д., ведно със законната лихва от 17.01.2006г., въз основа на който, на 04.08.2009г. Д. е образувал изпълнително дело № 449/2009г. на ЧСИ рег.№ 780. С оглед подадената касационна жалба срещу решението на САС, с Определение №508/13.10.2009г. по ч.т.д.№574/2009г., ВКС е спрял по искане на [фирма] изпълнението на решението в частта за главницата по издадения изпълнителен лист, покрита от размера на внесеното обезпечение 117 008.74лв. С определение № 615 от 21.10.2009г. на ВКС е спряно изпълнението на въззивното решение и в частта, с която дружеството е осъдено да заплати законна лихва върху сумата 87 039.61щ.д., считано от 17.01.2006г., при внесено обезпечение от 59 578.09лв. С определение № 334 от 30.04.2010г. по 1145/2009г. на ВКС, І т.о. не е допуснато касационно обжалване на решението на САС. Няма спор, че с оглед недопуснатото касационно обжалване, ВКС е превел по сметката на ЧСИ по изп.дело 449/2009г. внесените по сметката на съда като обезпечение за спиране на изпълнението на невлязлото в сила въззивно решение суми: на 29.09.2010г. - 117 008.74лв. и на 26.11.2010г. - 59 578.09лв. Няма спор, че след превода на паричните средства от ВКС /общо 176 586.83лв./, ЧСИ е извършил разпределение, но сумите не са получени от взискателя, тъй като с Определение от 30.07.2010г. на СГС по ч.гр.д.№ 8896/2010г. по искане на [фирма] е било допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.45 ЗЗД, който ще бъде предявен срещу Я. Д. и други физически лица чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране изпълнението на всички изпълнителни действия по изп.дело № 449/2009г. на ЧСИ рег.№ 780”. Предявеният иск е бил отхвърлен с влязло в сила решение по гр.д.№ 758//2010г. на СГС и с определение от 15.05.2014г. допуснатото с определението от 30.07.2010г. обезпечение е било отменено. При тези безспорни факти и произнасяйки се по въззивната жалба на ответника, съставът на САС е приел, че ищецът обосновава претенцията си за вреди от поисканото от ответника обезпечение чрез спиране на изпълнителните действия по изпълнителното дело с твърдението, че обезпечението на бъдещия иск е било неоснователно - искът е отхвърлен и като пряка последица е причинило имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на законната лихва върху платените в хода на принудителното изпълнение от длъжника парични суми за времето, през което действията по него са били спрени на основание обезпечителната мярка и за който период взискателят е бил лишен от възможността да получи изпълнение на вземанията си - да се удовлетвори от преведените по сметката на ЧСИ парични суми именно поради неоснователното обезпечение. Обосновал е, че доводите на ответника, обуславящи недопустимостта на иска, касаят неговата основателност. Приел е за безспорно въз основа на заключението на съдебно счетоводната експертиза, че от датата на постъпването на сумите чрез превода им от ВКС по сметката на ЧСИ до 31.05.2014г., съдебният изпълнител не е начислявал законна лихва върху дълга. Посочил е, че от събраните по делото доказателства безспорно е установено наличието на първата предпоставка за възникване на субективното право по чл.403,ал.1 ГПК - обезпеченият иск с правно основание чл.45 ЗЗД е отхвърлен с влязло в сила решение, наложената обезпечителна мярка е спиране на принудителното изпълнение за периода от налагането й до нейната отмяна /по реда на чл.402,ал.2 ГПК с влязло в сила на 31.05.2014г. определение/. Счетена е за осъществена и втората предпоставка - че пропуснатата полза под формата на законна лихва за периода 29.09.2010г.-31.05.2014г. върху сумата 117 008.07лв. и за периода 26.11.2010г. до 31.05.2014г. върху сумата 59 578.09лв. е имуществена вреда в причинно-следствена връзка с неоснователно допуснатото обезпечение. За неоснователен е счетен доводът на ответника, че ищецът получава повторно законната лихва върху главницата, за която вече е издаден изпълнителен лист. Обосновано е, че по силата на последния ответникът е осъден да заплати главница и лихва до окончателно плащане; че такова плащане представлява превода по сметката на ЧСИ за удовлетворяване на взискателя, до който момент е дължима законната лихва по издадения изпълнителен лист. Обсъдено е, че след този момент ЧСИ не е начислявал законна лихва именно поради плащането в рамките на принудителното изпълнение, с което е мотивирано, че отсъства законова пречка ищецът да претендира пропусната полза под формата на законната лихва и върху присъдената с изпълнителния лист законна лихва, тъй като последната е преведена по сметката на ЧСИ, но ищецът не я е получил и не е реализирал доход от нея поради неоснователното спиране на принудителното изпълнение в рамките на допуснатото неоснователно обезпечение на бъдещия иск. Няма основание за преценка въззивното решение да е недопустимо, в която хипотеза за ВКС съществува задължение да допусне касационното обжалване, за да провери дали то страда от такъв порок. Неоснователността на довода за недопустимост и неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси произтича на първо място от неправилната теза на касатора, че ищецът претендира, и че с въззивното решение е постановено присъждане на законна лихва върху една и съща сума, на едно и също основание. При доводите си за недопустимост и при формулирането на въпросите касаторът игнорира обстоятелството, че законната лихва е само стойностното изражение на вредата от неоснователно наложеното обезпечение, а не повторно олихвяване „с една и съща лихва”. Страната не държи сметка и за разпоредбата на чл.455 ГПК, на която въззивната инстанция макар и без изрично позоваване, е основала правните си доводи- че постъпилите по изпълнителното дело суми независимо, че са на длъжника, са предназначени за удовлетворяването на взискателя и присъединилите се кредитори; с тези суми на длъжника се разпорежда съдебният изпълнител, като плащането и удовлетворяването на взискателя, съответно погасяването на неговото вземане и осъществяването на принудителното изпълнение, се счита осъществено с факта на получаването на сумата, респ. заверяване на сметката на кредитора. Касаторът игнорира безспорния по делото факт, че ЧСИ е извършил разпределение на преведените по изпълнителното дело от ВКС суми още в деня на постъпването им, но те не са били преведени по сметката на взискателя на тези дати именно поради спиране на изпълнителните действия; че при отсъствие на неоснователно поисканото от ответника обезпечение взискателят би бил удовлетворен на датите на извършеното разпределение от съдебния изпълнител. Неоснователността на искането за обжалването по поставените въпроси произтича и от обстоятелството, че въззивната инстанция не се е произнасяла по въпроса дали правният интерес е предпоставка на иска чл.403,ал.1 ГПК, а и въпросът за правен интерес при предявен осъдителен иск е правно неиздържан. Не е бил включен в предмета на спора, съответно САС не е излагал и правни съображения по въпроса дали постъпването на дължимата главница по сметката на ЧСИ означава, че след тази дата не се дължи и не се начислява законна лихва съобразно присъдената с изпълнителния лист. Изцяло неотносимо към спора е позоваването от касатора на решението по гр.д.№ 1001/2014г. на ІІ г.о. Формално е посочена и предпоставката на т.3 на чл.280 ГПК. Приложното поле на касационното обжалване, поддържано в хипотезата на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК предпоставя аргументирана обосновка защо и в какъв смисъл произнасянето по реда на чл.290 ГПК би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване тълкуването на конкретна правна норма с оглед измененията в законодателството, или, че се касае за непълна или неясна законова разпоредба, по прилагането на която следва да се създаде практиката. Касаторът следва да заплати на насрещната страна поисканите и доказани разноски - сумата 2 498лв. по представения към отговора договор за правна защита и съдействие и приложено нареждане за касов паричен превод. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.