Определение № 2934 от 17.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1183/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника И. К. Г. чрез особен представител, назначен по реда на чл.47,ал.6 ГПК, срещу решение № 132 от 23.12.2024г. на Апелативен съд Велико Т. по в.т.д.№ 183/2024г., с което е потвърдено решението по т.д.№ 91/2023г. на ОС Плевен в частта за уважаване на иска и осъждане на касатора да заплати на основание чл. 433, т. 3 вр. чл. 500, ал. 1, т.1 от КЗ на ЗК „Лев Инс“ АД сумата 27 948,82 лв., представляваща заплатени обезщетение и ликвидационни разходи за нанесени материални щети на лек автомобил „Ауди А1“ с рег. № EG 212 LD, причинени при ПТП, настъпило на 31.07.2016 г., в [община], Италия по вина на И. Г. като водач на лек автомобил „К. Карнивал“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от предявяване на иска - 24.04.2023г. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК и отхвърляне на исковите претенции. Поддържа се, че отсъстват предпоставките на чл.500,ал.1,т.1 КЗ, тъй като по делото не е доказано, че водачът Г. е шофирал след употреба на алкохол. Касаторът счита за неправилен извода, че без значение за регресната му отговорност е обстоятелството, дали е бил санкциониран съгласно разпоредбите на италианския закон и за неправилни мотивите, че ако водачът е бил оправдан за управление на МПС след употреба на алкохол над допустимата норма, в негова тежест е да представи доказателства, с които да опровергае констатациите в полицейския доклад. Поддържа, че след като ищецът основава претенциите си на основание употреба на алкохол от застрахования при него водач, именно той следва да представи доказателства в тази насока. Според обжалващата страна единствено с влязъл в сила акт за наложена санкция - влязло в сила наказателно постановление или приравнен акт, издаден в Италия за шофиране след употреба на алкохол, може да се приеме за установено противоправното поведение на водача, а докладът на полицията е недостатъчен да установи спорното обстоятелство. Оспорва се и правилността на изводите, че не е изтекла погасителната давност за предявяване на настоящия иск. Касаторът счита, че след като ищцовото дружество е заплатило на италианския застраховател сумата по щетата на 20.12.2018г., но последният е обезщетил третото увредено лице още на 29.11.2017г., давността за предявяване на регресния иск е изтекла на 29.11.2022г.; тя е изтекла и в случай на прилагане на спирането на течението на давностния срок заради световната пандемия. Възразява срещу правилността на извода, че давността тече от датата на плащането на българския застраховател по щетата - 20.12.2018г. като акцентира и на обстоятелството, че размерът на обезщетението е одобрен от ЗК „Лев инс“ на 05.06.2018г., а плащането е през декември 2018г. Счита за неправилно приложена разпоредбата на чл.378, ал.6 КЗ. В изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ „От значение ли е за търсенето на регресна отговорност да е налице влязъл в сила акт на съдебен или административен орган, за да се счита, че едно лице е причинило ПТП след употреба на алкохол, или е достатъчен само фактът на констатиране на употребата на алкохол от правоохранителните органи, в случая - от италианската полиция; 2/ От кой момент следва да се счита, че тече погасителната давност в случая за търсене на регресна отговорност към ответника - от момента на плащане на застрахователната сума от българския към италианския застраховател или от плащането на застрахователната сума от италианския застраховател към увреденото лице?“ Допълнителната предпоставка е въведена при позоваване на „всички допълнителни основания по чл.280,ал.1,т.1-3 ГПК“ без цитирана съдебна практика по т.1, без посочени актове по т.2 и без обосновка на основанието по т.3. Въведено е и искане за допускане на касационното обжалване при директната предпоставка по чл.280,ал.2,предл. последно ГПК отново без мотивировка за наличието на приложното й поле. С писмен отговор ищецът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на подадената касационна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Съдилищата са сезирани с регресна претенция за заплатено обезщетение и ликвидационни такси в полза на собственика на лек автомобил „Ауди А1“ с рег. № EG 212 LD за причинените му имуществени щети на 31.07.2016 г. около 22 ч. при пътно произшествие в [община], Република Италия по вина на И. К. Г., в качеството му на водач на застрахован при ЗК „Лев инс“ лек автомобил „К. Карнивал“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законна лихва. Ищецът е обосновал правото си на регрес с обстоятелствата: че пред негов представител в Република Италия е образувана щета № 0000-1609- 17-611505 по застрахователна претенция от собственика на лек автомобил „Ауди А1“ с рег. № EG 212 LD, извършен е оглед и опис на вредите върху автомобила в резултат на произшествието, направена е експертиза и остойностяване на вредите; ищецът е изплатил на 20.12.2018 г. застрахователно обезщетение в размер на 14 501,98 евро с левовата равностойност 28 500,32 лв.; пътно произшествие е причинено от водача И. К. Г. при управление на застрахования автомобил след употреба на алкохол над допустимите по закон норми. Сезирана с жалба на ответника въззивната инстанция е приела за установено наличието на валиден застрахователен договор с ищцовото застрахователно дружество по отношение на управлявания в Италия от водача И. Г. лек автомобил „К. Карнивал“ с рег. [рег.номер на МПС] към датата на процесното ПТП. Съставът на апелативния съд е мотивирал, че приложимо за регресното право на застрахователя по отношение на делинквента, произтичащо от сключения между тях застрахователен договор по задължителната застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите, е българското материално право, респ. разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ. Като неоснователни са преценени оплакванията във въззивната жалба, че по делото не е доказано деликтно поведение на въззивника в качеството му на водач на застрахованото МПС при осъщественото ПТП на посоченото в исковата молба място и с конкретните участници. Въз основа на приобщения като доказателство полицейски доклад от служител на Общински полицейски корпус, отдел Злополуки при [община]; протокол за разпит на водача на другия участвал в пътното произшествие автомобил - С. Тозини, подписан от него и от полицейския служител, изготвил протокола; заключението на приетата пред първата инстанция САТЕ, работило на база на тези документи, е прието за безспорно установено, че около 22 часа на 31.07.2016г. ответникът е причинил пътно произшествие като е нарушил Закона за движение по пътищата на Италия (в сила от 1991г., представен по делото и в превод на български език) като при навлизане в дъга на завой управляваният от него автомобил е загубил напречна устойчивост навлязъл е в насрещната пътна лента, ударил се е челно – косо в насрещно движещият се лек автомобил „Ауди“ с италианска регистрация, управляван от С. Тозини. За неоснователни са счетени оплакванията на въззивника, че след като представеният по делото полицейски доклад не е подписан от него, той няма качеството на документ, удостоверяващ обстоятелствата относно механизма на ПТП и вината му. Даден е отговор, че докладът за ПТП е изготвен от органите на полицията в Италия в изпълнение на служебните им задължения, след оглед на местопроизшествието, поради което се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените от длъжностните лица пряко възприети от тях факти, включително и за направените от длъжностните лица проверки с помощта на алкотестер за наличието на алкохол при водачите и резултатите от тези проверки. Анализирано е, че отсъстват доказателства, ангажирането на които е в тежест на ответника, че съгласно изискванията на италианското законодателство за удостоверяване на ПТП е необходимо да се изготви допълнителен документ, извън полицейския доклад, както и че не е оспорена и опровергана автентичността на този доклад. Въззивната инстанция е анализирала, че съгласно чл. 186 ал. 1 от Закона за движение по пътищата на Република Италия (в сила от 1991г.) изрично е забранено шофирането в нетрезво състояние в резултат на употреба на алкохолни напитки, а в ал. 2 са предвидени различни по тежест административни наказания за нарушения, които не съставляват престъпления. Анализирано е, че в полицейски доклад се съдържат констатации в резултат на извършена проверка с помощта на алкотестер на наличието на алкохол и при водача И. Г. пробите са положителни и съответно в 23,53 ч. резултатът е 1,12 g/l, а в 00,15 ч. резултатът е 1,02 g/l; че този доклад установява, че автомобилът, управляван от С. Тозини е бил повреден при пътното произшествие, не може да рестартира, напълно е разрушена цялата лява страна и окачването на колелото, има повреда в задния ръб, вдлъбнатини и повреда при контакт от удар в мантинелата в задния десен ръб, експлозия на въздушна възглавница и счупване на предното стъкло, както и че самият водач С. Тозини е бил ранен и му е предписан домашен режим на лечение за 10 дни. Решаващият въззивен състав е мотивирал, че въз основа на писмените доказателства безспорно се установява, че пред представителя на ищцовото застрахователно дружество за Италия - „Д. Италия СРЛ“ на 21.04.2017 г. е предявена застрахователна претенция от водача С. Тозини във връзка спроцесното ПТП от 31.07.2016 г., че са образувани щети и пред представителя на ЗК „Лев инс“ в Италия (№ 17/81401-93081 при Д. Италия СРЛ“) и пред ЗК „Лев Инс“ (№ 0000-1609-17-611505), в хода на които, след извършени опис, експертиза и снабдяване с официалния полицейски доклад за ПТП, „Д. Италия СРЛ“ е изплатило застрахователно обезщетение на пострадалия С. Тозини в размер на 14 011,98 евро за причинените на автомобила му имуществени вреди при процесното пътно произшествие. За безспорно установено е прието, че след изплащане на обезщетението „Д. Италия СРЛ“ е фактурирало на 04.06.2018 г. извършените разходи по щетата, заведена от С. Тозини, от които 140 евро за хонорар на експертиза и 350 евро за такса за обработка на документите, както и заплатеното обезщетение в полза на С. Тозини в размер на 14 011,98 евро, при което общото задължение на ЗК „Лев инс“ към „Д. Италия СРЛ“ е определено в размер на 14 501,98 евро и тази сума е заплатена от ищеца на италианския му представител на 20.12.2018 г. при изрично посочване на основанието за заплащане на сумата чрез номера на щетата при италианското дружество. Въззивната инстанция е обосновала решаващ правен извод, че при съобразяване на обстоятелството, че застрахователят е изпълнил произтичащото от непозволеното увреждане задължение на въззивника към пострадалото лице за репариране на вреди, настъпили на територията на Италия и подлежащи на репариране в Италия, приложимо за размера на вредите по предявения регресен иск е италианското право. Съгласно разпоредбата на чл. 19 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския Парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Р. II“), когато едно лице кредитор предяви иск по извъндоговорно задължение срещу друго лице длъжник и трето лице има задължение към кредитора, или действително е удовлетворило кредитора в изпълнение на това задължение, правото, което урежда задължението на третото лице към кредитора определя дали и до каква степен третото лице може да упражни срещу длъжника правата, които кредиторът е имал срещу длъжника съгласно правото, уреждащо тяхното отношение. Като неоснователни са преценени оплакванията на ответника-въззивник, че не са представени доказателства относно реално нанесените щети на пострадалият лек автомобил „Ауди“, техния обем и стойност, с аргументите, че от представените по делото полицейски доклад, документ за оглед на щетите и от заключението на приетата САТЕ безспорно се установяват тези спорни обстоятелства. Даден е и отговор, че ответникът не е направил възражение, че парична равностойност на вредите, заплатени на пострадалото трето лице, надхвърля дължимото обезщетение за вреди по италианското право, поради което следва да бъде възприет определеният от вещото лице техен размер, платен на пострадалия. По тези съображения е изведено, че са налице всички кумулативни предпоставки на търсената регресна отговорност, предвидена в чл. 500, ал. 1, т. 1, предл. 1 КЗ и в полза на ищеца е възникнало изискуемо право да получи от ответника - управлявал лекия автомобил с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, пълния размер на заплатеното обезщетение за репариране на вредите на пострадалото лице, настъпили и подлежащи на репариране в Италия, ведно със законната лихва от подаване на ИМ и разходите по щетата. Въззивната инстанция е обосновала извод, че извършените от длъжностните лица - полицейски служители измервания с помощта на алкотестер на концентрацията на алкохол в кръвта на ответника, обосновават правото на ищцовото дружество да търси възстановяване на заплатеното застрахователно обезщетение и извършените разходи във връзка с определянето му. За неоснователни са приети оплакванията на Г., че след като по делото няма доказателства да му е било наложено административно наказание, няма доказателства той да е извършил нарушението - управление на застрахования лек автомобил с алкохол над допустимия в закона. Даден е отговор, че резултатите от измерванията на алкохол на водача, извършени от полицейските служители от 1,12 g/l, в 23,53 ч. в деня на ПТП и 1,02 g/l, измерен в 00,15 ч. на следващия ден, са несъмнено и категорично установени в официален удостоверителен документ, съставен в кръга на правомощията на полицейските служители. При констатирано количество алкохол над 0,5 g/l въззивният съд е посочил, че водачът Г. се бил лице в нетрезво състояние, както съгласно италианското законодателство, така и съгласно българското законодателство и е управлявал МПС под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма по смисъла на чл. 500 ал. 1 т. 1 пр. 1 от КЗ. Възражението дали на водача са наложени предвидените в италианският ЗДвП санкции е счетено за ирелевантно за настоящия спор, тъй като ако той е бил оневинен за констатираните нарушения, свързани с употребата на алкохол над допустимата норма, в негова тежест е да представи доказателства, с които да опровергае констатациите в полицейския доклад. Като неоснователни са преценени и възраженията за погасяване на правото на иск на ищеца поради изтекла погасителна давност със съображенията, основани на постановките на т.14 на ППВС № 7/1977г. от 04.10.1978 г. - за регресните искове важи общата петгодишна давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, която започва да тече момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. С позоваване на решение № 35 от 9.07.2019 г. за ВКС по т. д. № 1175/2018 г., I т. о. на ВКС е споделено виждането, че регресното вземане на застрахователя срещу застрахования, макар да възниква в момента на деликта, става изискуемо от момента на плащането/прихващането на застрахователното обезщетение на третото лице, от който момент задължението на деликвента се счита погасено и от който момент започва да тече и давността за събиране на вземането на застрахователя към деликвента. При съобразяване на извършеното от въззиваемото дружество към представителя му в Италия плащане на 20.12.2018 г. и датата на подаване на ИМ пред СГС – 24.04.2023 г. и при съобразяване на периода от 69 дни от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., през който давността не е текла поради обявеното за страната извънредно положение съгласно разпоредбите на чл. 3 т. 2 от ЗМДВИП и § 13 от ПЗР на Закона за здравето, е счетено, че към датата на подаване на иска петгодишната давност не е изтекла. Даден е и отговор, че релевантната дата на плащането не е тази, на която италианското дружество на свой риск е заплатило на пострадалия застрахователно обезщетение, тъй като видно от представения доклад по щета при ищеца, размерът на обезщетението е одобрен от ЗК „Лев инс“ на 05.06.2018 г., след което е извършено плащането по щетата на 20.12.2018 г.. С тези мотиви първоинстанционното решение за уважаване на иска е потвърдено. Искането за допускане на касационно обжалване по първия въпрос е неоснователно. На първо място, въззивната инстанцияв синхрон с произнасянето по правния въпрос по т.д.№ 256/2021г. на І т.о. на ВКС е дала разрешението, че в случая регресното право на застрахователя по отношение на делинквента произтича от сключения между тях застрахователен договор по ЗЗГОА, за който е приложимо българското материално право. Съгласно разпоредбата на чл.500, ал.1, т.1 КЗ правото на регрес на застрахователя възниква и когато при настъпване на пътно транспорното произшествие виновният водач е извършил нарушение по ЗДвП като е управлявал моторното превозно средство под въздействие на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Тази норма е определена в разпоредбата на чл.171, ал.1, б. „б“ ЗДвП, която в приложимата към датата на пътното произшествие редакция (ДВ бр.101/2015г.) също като понастоящем е над 0.5 на хиляда. Съгласно разпоредбата на пар.1,т.5 ДР на Наредба № 1/19.07.2017г. за реда за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, „ концентрация на алкохол в кръвта, изразена „на хиляда“, означава „грам на литър“. Видно е, че и италианското и българското законодателство прилагат идентични забранителни норми за шофиране под въздействие на алкохол съответно над 0.5 грам на литър, респ над 0.5 на хиляда, а установената концентрация при касатора е 1,12 g/l, в 23,53 ч. в деня на ПТП и 1,02 g/l, измерен в 00,15 ч. на следващия ден. Надлежният ред за определяне на реда за установяване на употребата на алкохол в кръвта над „допустимата по закон норма“ по смисъла на чл.500,ал.1,г.1 КЗ, е Наредба за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо средство, като приложимата към процесния случай е Наредба № 30 от 2001г., отм. 2017г. По силата на чл.1 тя урежда редът, по който се установява употребата на алкохол или друго упойващо средство от водачите на МПС. Съгласно чл.1,ал.2, употребата се установява посредством използване на съответни технически средства и/или чрез медицински или лабораторни изследвания, като техническите средства се определят със заповед на министъра на вътрешните работи. В процесния случай проверката за употреба на алкохол от водача е извършена с помощта на алкотестер - универсално електронно устройство тип дрегер. От изложеното е видна неоснователността на тезата на касатора за необходимост употребата на алкохол в кръвта в хипотезата на регресната отговорност на водача по чл.500,ал.1,т.1 КЗ да бъде установена с влязъл в сила акт на съдебен или административен орган. Очевидно е, че такъв акт е необходим за реализиране на административна или наказателна отговорност, но наличието му е ирелевантно за приложението на цитираната разпоредба от кодекса. Следва да се посочи, че съдебната практика приема, че надлежният ред и по смисъла на чл.343б,ал.1 НК при реализиране на наказателната отговорност на водача за установяване на употребата на алкохол е този по приложимата Наредба № 30 от 27.06.2001г. - отм., респ. по действащата наредба № 1 от 19.07.2017г. (решението по н.д.№ 2120/2011г. на І н.о. на ВКС). Самостоятелно основание за недопускане на обжалването е отсъствие на надлежно въведена допълнителна предпоставка. Както се посочи приложното поле на визираните основания по чл.280,ал.1, т.1-3 ГПК не е аргументирано с посочване на съдебна практика по т.1, с цитиране на акт по т.2, не са изложени аргументи и за наличието на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Вторият въпрос е правно нелогичен. Ако българският застраховател, претендиращ регресно плащане към застрахования водач по ЗЗГОА не е престирал в изпълнение на своето задължение към увредения, той не би могъл да търси реализиране на регресните си права към водача. Разпоредбата на чл.378,ал.6 КЗ ясно установява, че регресният иск се погасява в срок от 5 години, считано от датата на извършеното плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице. Тази разпоредба възпроизвежда установената при действието на отменения КЗ съдебна практика, включително и цитираната във въззивното решение - т. V. 14 от ППВС№ 7/1977 г. от 04.10.1978 г., съгласно която, регресните и суброгационни искове срещу причинителя на вредата се погасяват по давност в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане на застрахователното обезщетение на третото увредено лице. Основанието за регресните искове възниква от фактически състав, който включва изплащане на сумата на правоимащото лице и даденото от закона право на регрес. Невъзможността за допускане на факултативния касационен контрол по втория въпрос пряко произтича и от обстоятелството за аналогично невъведена и към него по надлежния ред допълнителна предпоставка. Не следва касационно обжалване да се допусне и в хипотезата на директното основание по чл.280,ал.2, предл. последно ГПК поради отсъствие на каквито и да било аргументи за наличието на този особено съществен порок на въззивното решение, който не подлежи на служебно установяване от настоящата инстанция. При недопускане на касационното обжалване касаторът следва да заплати на насрещната страна претендираното юрисконсултско възнаграждение за изготвянето на отговор на касационната жалба, което съдът определя в размер на 200лв. На назначения по реда на чл.47,ал.6 ГПК особен представител на касатора следва да се изплати внесеният от ищеца депозит за адвокатско възнаграждение от 750лв., а касаторът следва да бъде осъден да го възстанови на застрахователното дружество. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.