Определение № 131 от 05.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1467/2022 г.

Производствoто е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Р. М., подписана от назначения й процесуален представител адв. С. З., срещу определение № 267817 от 28.04.2021 г. на Софийски градски съд по ч. гр. д. № 4908/2021 г., с което е потвърдено решение № 141569/06.07.2020 г. по гр. д. № 7279/2004 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, имаща характер на определение, с която е прекратено производството по предявения от жалбоподателката иск по чл. 108 ЗС, на основание чл. 299 ГПК. В жалбата се поддържа необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд за непререшаемост на правния спор между страните, който е бил разрешен с влезли в сила решения в други производства. Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК като основания за допускане на касационното обжалване. Не е посочена съдебна практика на ВКС, с която въззивният акт да е в противоречие. Като обуславящ изхода на делото е изведен следния въпрос: „налице ли е основание за прилагане разпоредбите на чл. 224, ал. 1 ГПК /чл. 221, ал. 1 ГПК-отм./, които установяват забрана спор за същото материално право между същите страни и на същото основание да бъде пререшаван в нов процес“. От ответниците С. Д. К. и Р. В. К. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва жалбата относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и нейната основателност. Жалбата е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебeн акт. По въпроса за наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване като положително условие за разглеждане на жалбата по същество, настоящият състав съобразява и намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по предявен от М. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу С. и Р. К. за признаване правото й на собственост и осъждането им да й предадат владението върху 1/2 идеална част от поземлен имот с площ от 880 кв. м. и построената в него двуетажна къща със застроена площ от 209 кв. м., находящи се в [населено място], [улица], нанесени в кадастралната карта и кадастралния регистър, одобрени със заповед № РД-18-108/13.12.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, с идентификатори съответно *** и ****. Въведеното придобивно основание е договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, за който е съставен нотариален акт № 65, том I, рег. № 1158, нот. дело № 57/2002 г., сключен с Н. Д. и на основание наследствено правоприемство от същото лице, възникнало с оглед съставено от него универсално завещателно разпореждане в нейна полза със саморъчно завещание от 30.09.1999 г. За да приеме предявения ревандикационен иск за недопустим първоинстанционният съд констатирал, че са налице влезли в сила съдебни решения между същите страни, с които претендираните от жалбоподателката права били отречени на наведените в настоящото производство основания. Установено било, че с влязло в сила решение от 18.04.2013 г. по гр. д. № 13561/2002 г. по описа на Софийски районен съд, предявеният от жалбоподателката срещу Р. и С. К. иск за делба бил отхвърлен, като е прието, че ищцата не притежава права върху делбените имоти на основание договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане. С влязло в сила решение от 07.07.2014 г. по гр. д. № 13564/2002 г. по описа на Софийски районен съд, образувано по иск на Н. Д. срещу Р. и С. К., заместен след смъртта си от наследниците си /една от които е М. Р. М./, делба с нейно участие не е допусната, поради недоказаност на участието й в съсобствеността с оглед прогласената нищожност на завещанието, с което тя се е легитимирала, по воден срещу ищцата иск по чл. 42, б. „б“, пр. 2 вр. чл. 25, ал. 1, пр. 1 ЗН. Делбата на процесния имот е допусната между С. Ф., Р. и С. К.. Въззивният съд приел, че силата на пресъдено нещо, формирана от влезлите в сила съдебни решения обхваща въпроса за притежаваните от съделителите собственически права върху делбения имот и техния размер, като правят недопустим последващ иск за собственост между същите страни и на същото основание, какъвто е предявеният от жалбоподателката ревандикационен иск. Предвид изложеното, въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение, в частта с характер на определение, с която е прекратено производството по предявения по чл. 108 ЗС иск като недопустимо. По наличието на основания за допускане до касационно обжалване: Независимо че така поставен, въпросът има характер на довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, а не представлява правен въпрос по смисъла на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е необходимо да се посочи следното: Съгласно чл. 344, ал. 1 ГПК при допускане на съдебна делба съдът се произнася по наличието на съсобственост /изследвайки наличие на придобивно основание на вещното право, независимо дали е въведено в процеса от ищец или ответник по делбата/, лицата, легитимиращи се като съсобственици и техните права в съсобствеността. Когато е отхвърлен иск за делба на една вещ, със сила на пресъдено нещо се отрича правото на собственост на ищеца върху идеална част от тази вещ. Този въпрос не може да бъде пререшаван в нов исков процес между същите страни поради забраната на чл. 229, ал. 1 ГПК. Недопустим ще бъде всеки последващ иск на същото лице, спрямо същите ответници и за същия имот - както за делба на същата вещ, така и установителен или ревандикационен иск за право на собственост върху идеална част от вещта. Съдът, пред който би било заведено подобно дело, е длъжен да го прекрати на основание чл. 229, ал. 2 ГПК. Същото е правното положение и в случаите, при които първо е бил отхвърлен иск за собственост /установителен или ревандикационен/ за идеална част от една вещ. Ищецът, чиито права върху вещта са отречени с влязлото в сила решение, не може да предявява нов иск за делба на същата вещ срещу същите ответници, тъй като въпросът за собствеността, който е основен предмет на първата фаза на делбата, вече е решен с влязлото в сила решение и не може да бъде пререшаван в нов процес. В случай че съдът постанови съдебно решение по този иск, вместо да прекрати производството по него, съдебното решение ще бъде недопустимо. В настоящата хипотеза с влязло в сила решение е отхвърлен иска за делба на жалбоподателката на процесния имот, поради което със сила на пресъдено нещо е било отречено правото й на собственост върху идеални части от същия. Предвид изложеното, не е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът се позовава и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, като не е конкретизирал, коя хипотеза от цитираната норма визира. Нито в касационната жалба, нито в изложението към нея се навеждат аргументи за вероятна нищожност или недопустимост на обжалвания акт, като такива основания не се констатират и от настоящия състав. В хода на извършената проверка не беше установена и очевидна неправилност на въззивното определение, за която съдът следи служебно. Видно от посочените от въззивния съд влезли в сила съдебни решения по исковете за делба, правото й на собственост върху идеална част от процесните имоти е отречено на всяко от двете предявени и в настоящия процес придобивни основания, спрямо останалите съделители, сред които и ответниците К.. Разпоредбата на чл. 299 ГПК прегражда възможността за пререшаването на спор за същото материално право между същите страни и на същото основание, в резултат на което всеки такъв иск би бил недопустим. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,