Определение № 2198 от 17.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 126/2023 г.

С въззивно решение № 226 от 28.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 225/2022 г. на Русенския окръжен съд е потвърдено решение № 260660 от 22.12.2021 г. по гр. д. № 1711/2020 г. на Русенския районен съд в частта, с която уважен иск по чл. 108 ЗС, като е признато за установено по отношение на ответниците Й. Б. Х. и Л. Л. А., че ищците Г. П. С. и В. Б. С. са собственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], м. „К.“, представляващ имот № ***по кадастралния план на [населено място], целият с площ от 478 кв. м., незастроен, при граници: имоти с №№ ***, ***, ***, ***, и ответницата е осъдена да им предаде владението върху имота. Със същото въззивно решение е обезсилено като недопустимо решението на РС в частта, с която Л. Л. А. е осъден да предаде на ищците Г. П. С. и В. Б. С. владението върху същия имот и е прекратено производството по делото в тази част. Касационни жалби са подадени от Й. Б. Х. и от Л. Л. А.. В касационната жалба, подадена от Й. Б. Х. се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, защото ищците не са доказали, че са собственици на процесния имот, за допуснати процесуални нарушения, защото съдът е разместил и неправилно приложил правилата за доказателствената тежест и неправилна преценка на свидетелските показания. Твърди се и необоснованост на решението. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към тази жалба са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Формулирани са следните материално правни въпроси: Може ли малолетно лице самостоятелно да участва в охранително производство и да извършва съответни процесуални действия, насочени към признаването му за собственик на недвижим имот? Достатъчно ли е това лице повторно да се снабди с констативен нот. акт за собственост на този имот при действието на ЗСПЗЗ при условие, че се касае за земеделски имот, за който липсва решение за реституирането му? Кой носи доказателствената тежест при иск за собственост? По тези въпроси се твърди противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 239/30.12.2015 г. по гр.д.№ 6619/2014 г., І гр.о., решение № 113 /31.07.2014 г. по гр.д.№ 6740/2013 г. на ВКС, І гр.о. и решение № 19 /25.03.2015 г. по гр.д.№ 7783/2013 г. на ІІ гр.о. Формулиран е и процесуален въпрос: Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и в първата инстанция доказателства и въз основа на тях да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В касационната жалба, подадена от Л. Л. А. е обжалвано решението в частта, с която е уважен против него искът по чл. 108 ЗС в установителната му част. Навеждат се доводи за неправилност на решението поради това, че неправилно е разпределена и приложена доказателствената тежест и мотивите са в отклонение на чл. 12, чл. 235, ал.2 ГПК. Оспорва се легитимиращото действие на нотариалните актове, с които се легитимира праводателят на ищците и конкретно издаденият през 1961 г., защото посоченият в него титуляр на правото на собственост е бил малолетен към момента на издаване на констативният нот. акт. Заявено е оплакване, че съдът не е обсъдил установеното относно регулационния статут на имота, свидетелските показания, възражението по чл. 17 ГПК по отношение на заповедта за попълване на кадастралния план. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1.Дали оспорването на констативен нот. акт, с който праводателят на ищеца се легитимира по продажбена сделка поражда задължение за съда да обсъди писмените доказателства, въз основа на които нотариусът е направил извод за принадлежността на правото на собственост заедно с останалите доказателства по делото? 2.За задълженията на въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във вр. с доводите и възраженията на дстраните, като изложи и собствени мотиви. 3.В какви случаи се счита, че съдът е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната съвкупност, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 236, ал.2 ГПК? 4.Чия е доказателствената тежест по ревандикационен иск и по положителен установителен иск за собственост за установяване оспорените обстоятелства? 5. По приложението на установената по чл. 69 ЗС презумпция и доказателствената тежест по оборване й в хипотеза при която възражението за придобивна давност се противопоставя на лицето, което е притежавало собствеността към момента на изтичане на давността. Ответниците по касация Г. П. С. и В. Б. С. оспорва допускането до касация и по двете касационни жалби, тъй като съдът е обсъдил събраните доказателствата, доводите и възраженията на касаторите, не са оспорени и не е открито производство по оспорване на констативния нот акт, с която праводателя на ищците е признат за собственик, изводите на съда са съобразени със събраните гласни доказателства, които не установяват елементите на владението. Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване са, поради което съдът ги преценява като допустими. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищците са купили от Ц. П. Ц. и М. Б. Ц. по време на брака си с н.а. № 17, т. ІІ/14.03.2007 г. на нотариус А. имот с площ 478 кв.м. в [населено място], м. К., посочен като пл. № ***. Този нот. акт е поправен с н.а. № 70,т.ІІ/26.03.2007 г., като е вписан правилния номер на имота ***. Праводателите са се легитимирали с н.а. № 91,т.ІХ/19.12.2006 г. на нотариус рег.№ 304. Община Русе е удостоверила, че имот с идентификатор ***се намира извън границите на общия градоустройствен план на [населено място], в имота няма жилищна сграда и е със статут на земеделска земя. Имот с идентификатор ***е идентичен с имот ***по плана за новообразуваните имоти /ПНИ/ Със заповед от 21.11.2003 г. е извършено изменение на ПНИ /а не на кадастралния план/, като са нанесени имотните граници на имоти ***, ***и ***. Границите на тези имоти съвпадат с границите им по КК. / л. 56 и 57 от делото на РС/ От СТЕ се установява, че процесния имот е бил част от имот ***от картон 14 от 2000 кв.м. по план на ТКЗС, а по неодобрен план от 1995 г. е бил имот*** от масив ***. На основание пар.4а ЗСПЗЗ И. М. Ц. е признат за собственик на имот***от к.л.14 с н.а. № 153,т. V/30.05.1995 г., т.е. за част от имот 33. По ПНИ първоначално този имот е бил част от имот ***, но след констатиране на грешка и непълнота в ПНИ, който се изготвя по помощният план, обединяващ всички данни за имотите, със заповед от 21.11.2003 г. е изменен ПНИ, като са заснети съществуващите на место граници и са заснети имоти пл.№ ***, записан на И. М. Ц., имот пл. № ***, записан на Ц. М. Ц. и имот пл.№ ***, записан на Ц. П. Ц., който заедно със съпругата си е продал имота на ищците. Представени са н.а.№ 133,т. V/1961 г. и н.а. № 134,т.V/1961 г. С първия е признат Ц. П. Г., а с втория Ц. М. Г., всеки за собственик на по 1 дка лозе и овощна градина от пет ара. Тези два констативни нот. акт са издадени въз основа на писмени документи по чл. 483, ал.1 ГПК /отм/, а не по давност, както сочат касаторите. Описани са документите, въз основа на които е издадени тези два нот. акта - н.а. № 116,т.ІІ/1953 г. и протоколи от 17.12.1961 г. по две различни дела - гр.д.№ 830/61 г. и 828/1961 г. на Русенски РС. С н.а. № 91,т. ІХ/19.12.2006 г. Ц. П. Ц. /Г./ /предвид представеното удостоверение за идентичност на лица/ е признат, видно от съдържанието му, за собственик по документи /на основание чл. 483, ал.1 ГПК /отм/ на имот ***. В акта е цитирана и заповедта, с която е попълнен ПНИ с този имот С този нот. акт той се е легитимирал при продажбата на имота на ищците. Кадастралната карта е одобрена със заповед от 15.12.2007 г. и процесния имот с идентификатор ***попада в зона по пар.4к, ал.6 ЗСПЗЗ. Записан е на Община Русе, защото ищците не са представили в хода на изготвяне на КК нот. акт, с който са купили имота, но това е без значение за спора, тъй като отразяването или неотразяването в КК няма вещно действие, респективно и скиците, издадени въз основа на нея или на ПНИ, който е инкорпориран в нея. С н.а. № 96,т. V/14.12.2017 г. на нотариус К. ответникът Л. Л. А. е признат за собственик по давност на процесния ПИ с идентификатор ***и с н.а. № 59,т. 1/20.04.2018 г. той го е продал на ответницата Й. Б. Х.. В отговора на исковата молба Л. А. е заявил, че през 2006 г. е проверил, че за имота не е записан собственик и завладял имота, като го разчистил и го използвал изцяло за паркиране на собственото си МПС и коли, нуждаещи се от ремонт. До имота се стигало през проход с врата, която се заключвала и от която имал ключ. Предоставял и ключ за тази врата за проход, водещ към имоти в района, на собственик на сервиз, за да предвижва паркираните в имота автомобили до сервиза. Ползвал имота, за да складира стари губи и камъни. Към улицата имота не бил разчистен от растителността. Оспорена е активната материално правна легитимация на ищците, защото чрез поправка е сменен имота, оспорена е скицата, представена при прехвърлянето, възразява се, че праводателя на ищците не се легитимира като собственик, идентичността на имената на праводателя на ищците, и това, че по отношение на него не е проведена процедурата за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Същите възражения е заявила и Й. Х.. Според показанията на свидетелите, имота бил ограден от три страни, но не бил ограден от към пътя, което е констатирано и от СТЕ. Ищците са почиствали имота 2007-2008 г., но в имота има растителност – представлявал гора. Паркирали автомобили, но пред, а не в имота. Паркирали коли на собственици на съседни имоти – св. Й. Д.. В имота имало изкоп с изхвърлени гуми и отпадъци още от 2007 г. Единствено св. А. /братовчед на ответника/ обяснява, че ползвал услугите на автосервиз и оставял пътна техника в процесния имот. РС е приел, че ищците се легитимират като собственици на основание покупко-продажба. Приел е за неоснователно правоизключващото възражение на ответника за придобивна давност в негова полза, поради което е прието, че и ответницата не е придобила имота от ответника А., защото последния не го е придобил по давност. Въззивната инстанция се е на ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС и е приела, че всяка страна следва да докаже твърдяните от нея права, тъй като и двете страни разполагат с нот. актове. Обсъдила е СТЕ и останалите писмени доказателства и е приела, че е неоснователно оспорването на скицата, представена при сключване на сделката пред нотариуса, на която се позовават ищците, предвид установената от вещото лице, че съдържа всички изискуеми реквизити съгласно изискванията на Наредба № 3/28.04.2005 г. за съдържанието и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри - номерът на скицата съответства на входящия номер на молбата за издаване на скица и към датата на нейното издаване номерът се е изписвал на ръка в отдел „Кадастър и регулация“. Позовал се е на удостоверението за идентичност на лице с различни имена относно фамилното име на праводателя на ищците. При анализа на свидетелските показания и преценката им заедно с останалите доказателства по делото, съдът се е позовал и на установеното от приетите снимки и заключението на съдебно-геодезическа експертиза, според която сателитните снимки на процесния имот, съхранявани в компютърната програма Google Earth Pro са идентични с представените веществени доказателства по делото и от тях се установява, че имот е обрасъл с гъста растителност и не е бил обработван, поддържан и почистван в периода 2011-2019 г., с изключение на една малка част от него на границата, не се установява наличието на складирана селскостопанска техника в имота. Поради това са кредетирани показанията на свидетелите, които са в този смисъл. Въззивната инстанция е разгледала и статута на имота според установеното от удостоверенията от общината и СТЕ и е посочила, че имота, за който претендират ищците е идентичен на този, за който ответниците се позавават на придобивна давност и сделка и попада в терен по пар.4к, ал.6 ЗСПЗЗ. От правна страна, въззивният съд е посочил, че е без значение дали ищците са посещавали имота, защото неупражняване на включените в правото на собственост правомощия само по себе си не води до изгубване на това право. /чл.99 ЗС/ Позовал се е на ТР № 11/21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, за да посочи, че когато и двете страни в правния спор се позовават на нотариални актове за правото си на собственост върху спорния имота /констативни или такива за правна сделка/, разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право. Съдът е приел, че ищците са се легитимирали като собственици на основание покупко-продажба и, че и техният праводател е притежавал правото на собственост върху процесния имот въз основа на нот. акт от 2006 г., защото изводите на нотариуса се подкрепят от доказателствата и не се опровергават. Съдът е приел, че и нот. акт №133, том V, дело № 2495/61 г. от 27.12.1961 г. сочещ като титуляр на правото на собственост Ц. П. Ц., идентичен с Ц. П. Г.. също съдържа изискуемите реквизити по ГПК /отм./. За неоснователни са приети възраженията на ответниците по иска относно невъзможността малолетно лице да бъде признато за собственик. Към 1061 г. признатият за собственик Ц. П. Г. е бил малолетен, но неедееспособните действат чрез законите си представители и няма пречка те да бъдат признати за собственици на основание посочено в чл. 77 ЗС, като правно валидна воля изразяват законите представители, а спрямо техните действия се преценява и добросъвестността. Съдът е посочил, че не са ангажирани доказателства, които да оборват констатациите на нотариуса в нот. актове, лигитимиращи ищците. Неоснователни са възраженията на жалбоподателите за неспазена процедура по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, защото нот. акт от 2006 г. е издаден по чл. 483 ГПК /отм/, който е приложим и за земеделски земи, независимо от правната възможност за провеждане на производство по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Като несвоевременно направено и поради това неоснователно е преценено възражението на А. за допуснато нарушение на чл.17 ГПК поради неупражнен от РС инцидентен контрол за валидността на заповед за попълване на кадастрален план. По възражението на ответника Л. А. за придобивна давност, съдът е посочил, че следва кумулативно да са налице и двата елемента на владението – обективният – упражняване на фактическа власт върху вещта /както при държането/, и субективният – намерението да се свои вещта, и владелецът да упражнява непрекъснато фактическа власт върху него в посочения в закона период от време, но и осъществяваното владение да е постоянно, спокойно и явно, т. е. да е осъществявано по начин, който разкрива ясно намерението му да държи имота като свой и фактическата власт да е упражнявана така, че да може всеки заинтересуван да научи за нея. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че А. не е упражнявал фактическа власт върху целия имот. Отсъствал субективният елемент на владението – намерение за своене на вещта, което да е демонстрирано публично. Той е почистил мястото веднъж около 2006 г.- 2007 г. и втори път през 2020 г., когато вече е продал имота на ответницата. Не е обработвал имота, не го е поддържал, липсват данни да е извършвал разходи или да е заплащал разноски във връзка с неговото ползване. Разчиствал е една малка част от парцела, на границата, за да я ползва за паркинг, не е оградил имота от към улицата. Установена е, че и други лица, собственици на съседни имоти паркирали в този имот, на което А. не се е противопоставял. Затова съдът е приел, че той не е демонстрирал пред неограничен кръг лица намерение да свои имота за себе си. Въз основа на изложеното, съдът е приел, че Л. А. не е упражнявал фактическа власт върху целия имот, в продължение на повече от 10 години и че е оборена презумпцията на чл.69 ЗС, поради което не е станал собственик и не е придобил по давност процесния имот, поради което не го е прехвърли и на ответницата Ю. Х.. Поради това, че с исковата молба е поискано осъждане само на Х. да предаде владението, а РС е осъдил и двамата, е обезсилено решението в осъдителната му част по отношение на Л. А. и е прекратено производството в тази част. Видно от подробно изложените мотиви на въззивната инстанция, въззивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика, която изисква въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира собствени мотиви по тях. Затова по процесуалният /втори/ въпрос по касационната жалба на Х. и по втория и третия въпрос от касационната жалба на А. не се допуска касационно обжалване. Не е налице противоречие с ПП-1-53, ПП-1-85 г. при съобразяване на действащата сега нормативна уредба на ограничен въззив – чл. 269 ГПК и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е обобщена съдебната практика за правомощията на въззивната инстанция по действащия ГПК. С решение № 92/16.03.2012 г. по гр.д.№ 980/2011 г. на ВКС, ІІ гр.о. е разяснено, че задължава съда да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните е спазено, когато в мотивите на съда е намерил отражение процеса на формиране на волята му, чрез излагане на изводите относно твърдените по делото факти при обсъждане на всички релевантни за тях доказателства по делото и съобразно доводите на страните и значението им при установяване или неустановяването им за изхода на правния спор. От мотивите на обжалваното решение е видно, че е направен анализа на доказателствата, формирани са правни изводи от тях и е ясно как е формирана волята на съда. От обстоятелството, че тези изводи не подкрепят тезата на жалбоподателите не следва, че съдът не е изпълнил задължението си по чл. 236, ал.2 ГПК. Поради това, че решението не е постановено в противоречие със съдебната практика по тази група въпроси, не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Относно въпросите за разпределение на доказателствената тежест съдът е съобразил разясненията, дадени в ТР № 11/2012 г. на ОСГК и в мотивите е преценявал документите за собственост, на които се позовават и двете страни. Следва да се има предвид, че в този тълкувателен акт е посочено, че констативните нот. актове нямат материална доказателствена сила и при оспорването им не се открива производство по чл. 193 ГПК, но ако не са опровергани изводите на нотариуса в тях, те имат легитимиращо действие. Праводателят на ищците е признат за собственик въз основа на документи през 1961 г. и през 2006 г., а не по давност. Този акт е неприсъствен и е без значение кой е представил документите на нотариуса и това, че не е посочено името му, като законен представител в нот. акт. Името на представляващия не е елемент от съдържанието на констативният нот. акт по чл. 483, ал.1 ГПК /отм/, който удостоверява правото на собственост само по документи или по ал.2 от същия текст, който установява право на собственост, придобито на основание придобивна давност. Нотариалният акт съставен по реда на чл.483, ал.1 или ал.2 ГПК /отм./, респективно чл. 587, ал.1 или ал.2 ГПК трябва да съдържа само реквизитите, посочени в чл.484 ГПК /отм./, сега чл. 588, ал.1 ГПК, между които не е посочване името на останалите участниците в производството /законен представител или попечител на заявителя или имената на свидетелите/. Затова е без значение за изхода от спора първия въпрос от изложението към касационната жалба на Х. и по него не се допуска касационно обжалване. Съдът подробно е обсъдил дали са опровергани изводите на нотариуса в констативните нот. актове от 2006 г. и преди това от 1961 г. В изложението е цитирано само обобщаващото изречение от мотивите, но не е съобразено подробното мотивиране на всеки от доводите на ответниците по касация. Затова съдът не констатира противоречие с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Твърди се противоречие с Решение № 239 от 30.12.2015 г. по гр.д.№ 6619/2014 г. на ВКС, І гр.о., с което се приема, че доказването трябва да е пълно, когато е главно, т.е. от страната, която носи доказателствената тежест за определени релевантни за спора изгодни за нея факти, които са оспорени от насрещната страна. Обратно - когато доказването е насрещно - от страната, която не носи доказателствената тежест за определени релевантни за спора факти, а цели да обезсили провежданото от насрещната страна главно доказване, то може да е непълно, защото е достатъчно да доведе до разколебаване на главното доказване. В настоящия случай проведеното от ищците доказване е достатъчно пълно, за да докаже право на собственост от 1961 г. с констативни нот. актове по документи и записване в планове. Проведеното насрещно доказване от ответниците се базира на правоизключващо възражение за придобивна давност, което съдът е приел за недоказано. Другите доводи за това, че с нот. акт от 1961 г. бил признат малолетен, че скицата при продажбата била с дописани на ръка дата и номер, че имота не бил заявен по ЗСПЗЗ са обсъдени от съда и са намерени за неоснователни. Следва да се има предвид, че не всички земеделски земи подлежат на заявяване и възстановяване по ЗСПЗЗ. Ако подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ имот не е заявен, той става общинска собственост по чл. 19 ЗСПЗЗ и за него в периода до предявване на иска е спряло течението на давността на осн. пар.1 ЗДЗС, обявен за противоконституционен в хода на производството, през който период течението на давността също е спряно на осн. чл. 115, ал.1 б. „ж“ ЗЗД. По тези съображения, съдът не констатира противоречие на въззивното решение с цитиранто решение на ВКС, поради което не се допуска касационно обжалване по този въпрос. Относно петия въпрос, касаещ приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС и кога се приема, че тя е оборена, следва да се съобрази, че тя ползва владелеца, а по делото съдът е приел, че не е доказан обективният елемент и признаците на владение. Установено е, че имота е бил с растителност /като гора/, че не е бил ограден от към пътя, паркирането на няколко коли н края му и изхвърляне на боклук /стари гуми и циментови отломки/ не доказва нито упражняване на фактическа власт нито демонстрира намерение за своене. Така с оглед установеното по делото, въпросът за оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС не определя изхода от спора и по него не се допуска касационен контрол. Й. Б. Х. се е позовала и на нормата на чл. 280, ал.2 ГПК, но не сочи никакви аргументи за това. За валидността и допустимостта на обжалваното решение, съдът следи служебно. Въззивното решение е постановено от законен състав в рамките на правораздавателната му компетентност, разбираемо е и от мотивите следва формулирания диспозити., поради което е валидно. Не са налице и основания за недопустимост на въззивното решение. Касаторката Х. не е посочила никакво основание за очевидна неправилност на обжалваното решение. Това основание е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните, или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Настоящата инстанция не констатира от обжалваното решение подобни пороци, поради което и на това основание не се допуска касационно обжалване. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1200 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение