Определение № 558 от 23.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5235/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Ш. М. А. и В. Т. А. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. С. А., против решение № 1527 от 15 юли 2016 г., постановено по гр.д. № 2134 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2015 г., с което се потвърждава решение № 1621 (номерът неправилно изписан като 1628) от 9 март 2015 г., постановено по гр.д. № 11562/2013 г. по описа на Софийския градски съд по иска на М. Г. П. за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане между наследодателя му С. П. Р. и касаторите А.. В касационната жалба се поддържат всички касационния основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че въпреки неправилното виждане на първата инстанция за неразделността на колективната престация, като краен резултат решението било правилно. Твърди се за установено, че касаторите са изпълнявали задълженията си по договора, и изпълнението било пълно, неразделно и непрекъснато, а е прието от съда, че гледането и издръжката се е изпълнявало от съпругата, но заради неизпълнението от страна на съпруга, дължимата престация като цяло била неизпълнена. Като непочиващо на доказателствата по делото се сочи заключението, че касаторът А. е упражнил физическо насилие спрямо прехвърлителката на имота, при положение, че съдът е изложил лични предположения, без установяване с надлежни процесуални средства, за авторство на молба по Закона за защита от домашното насилие чрез сравнение между нея и завещанието в полза на ищеца, а и няма влязъл в сила съдебен акт за извършено насилие от страна на касатора (делото е било прекратено поради неизпълнени указания, дадени на молителката, и без да се достигне до призоваване на касатора в производството, респективно – до негова защита срещу твърдението). Освен това по делото по ЗЗДН едно от съобщенията до молителката Р. било получено от ищеца по настоящото дело П., който го приел като пълномощник, което означава, че той е бил запознат с делото и се е интересувал от хода му, и не е съобразено, че самата прехвърлителка е оттеглила дадено от нея пълномощно на ищеца, и до края на живота си се е уповавала на грижите и издръжката на касаторите. Касаторите заявяват, че по делото няма доказателства, установяващи травматични увреждания на прехвърлителката, които да са били причинени със сигурност от касаторите, и същевременно са налице данни, че тя се оплаквала от световъртеж, замайване, припадъци и падания, загуба на ориентация, които, според тях, са логичната причина за евентуално получени травматични увреждания. За необосновано се сочи заключението на въззивния съд, че предвид психичното състояние на прехвърлителката, следва да се зачитат изявленията й, направени до ноември 2012 г, а след тази дата – да бъдат игнорирани, тъй като предвид проявените симптоми на корова и подкорова съдова деменция, тя се е намирала в това състояние в периода 2008-2013 г., поради което тя не е можела да разбира свойството и значението на действията си и е била силно манипулируема, но въпреки това въззивният съд отказал назначаване на нова медицинска експертиза. Твърди се избирателно възприемане на показанията на свидетелите, както и необсъждане на доводите и представените от касаторите доказателства. Предвид доходите на прехвърлителката, е било невъзможно сметките й да са били покривани от нейни средства. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси с твърдението за разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС и за значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът М. Г. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. А. Д., в отговор на касационната жалба оспорва основателността на искането за допускане на касационното обжалване, и сочи доводите си за неоснователността на жалбата по същество. Въззивният съд основава изводите си на психиатричната експертиза, депозирана в първата инстанция, според която от 2008 г. прехвърлителката е имала проявление на мозъчно съдова болест при генерализирана атеросклероза и хипертонична болест на сърцето, без да са налични симптоми на психоза или деменция, била е освидетелствана към 18.10.2012 г., когато е констатирана пълна дееспособност, но от м. ноември 2012 г. прехвърлителката е страдала от дементен синдром при необратим ход на заболяването, и е била до смъртта си недееспособна. Така съдът приема, че до м. ноември 2012 г. изявленията й следва да се зачетат, и да се игнорират след тази дата, при което според декларацията от прехвърлителката от 23.03.2011 г. приобретателят А. многократно й нанасял побой и й налагал системен психически и физически тормоз, а прехвърлителката сама се грижела за себе си. Съобразени са и медицински освидетелствания от 2008 г., 2010 г., и 2011 г. за установени различни по вид следи от травматични увреждания с извода, че е възможно те да се дължат на нанесен побой, както и жалба, въз основа на която е образувано гр.д. № 7404/2011 г. по описа на районния съд в [населено място] по ЗЗДН (прекратено поради неотстранени в срок нередовности), която била написана ръкописно със същия почерк, с който е изпълнено и легитимиращото в процеса като ищец саморъчно завещание от прехвърлителката. Подробно са цитирани свидетелски показания, ангажирани и от двете страни, формиращи взаимноизключващи се тези, като за достоверни са приети изявленията на самата прехвърлителка, което се подкрепя и от експертизата за психическата й дееспособност, медицинските заключения за упражнено физическо насилие и молбата за оказване съдействие по ЗЗДН с прекратена преписка на процедурно основание. Като причина за противоречието в показанията на свидетелите съдът определя поддържания от прехвърлителката двоен стандарт на изявленията поради формиран страх от приобретателите. Тъй като е достигнат извод за подобен страх и дискомфорт у прехвърлителката, при поето задължение за издръжка и гледане, е счетено, че не следва да се анализира дали и в какъв размер плащания от името и нейна сметка е правил приобретателят, още повече, че не може да се установи източникът на средства, с които той е заплащал разходите. Накрая е посочено, че въпреки неправилното разбиране на първата инстанция за неразделността на колективната престация, като краен резултат изводите са правилни. К. съд приема, че следва да допусне обжалването по обусловилия изхода на спора въпрос следва ли в мотивите на съдебното решение, и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно неоснователни. Основание за това се намира в заключението на въззивния съд за неправилност на разбирането на първата инстанция за неразделността на престацията по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, поето от повече от едно лице, при същевременно направен извод за правилност на решението на първата инстанция като краен резултат. Даденото от въззивния съд разрешение следва да бъде съпоставено с тълкуването, извършено от ВКС по въпроса за необходимостта въззивният съд да изложи в решението си мотиви, в решение № 120 по гр.д. № 964/2012 г., ІV г.о., ВКС (неправилно посочено в касационната жалба по описа на ІІІ г.о.). Останалите многобройни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Така въпросите, свързани с изпълняване на задълженията по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, поето от повече от едно лица (при прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, при условие, че приобретателите, дължащи гледане и издръжка, са съпрузи, и имотът е станал съпружеска имуществена общност, то ако единият от двамата съпрузи, дължащи гледане и издръжка по договора, изпълнява в пълен обем задълженията, то следва ли договорът да се счита за изпълнен изцяло в отношенията им спрямо прехвърлителя; делимо ли е задължение за гледане и издръжка на приобретателите – съпрузи, когато са придобили имот по време на брак в режим на съпружеска имуществена общност по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, при условие, че такова разделяне и индивидуализация на дължимите грижи и издръжка за всеки от двамата съпрузи поотделно не е предвидено в договора; в случай, че единият от приобретателите – съпрузи, когато двамата са придобили имот по време на брак в режим на съпружеска имуществена общност по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, изпълнява една част от задълженията спрямо прехвърлителя, а другият съпруг изпълнява друга част от задълженията, а общо двамата изпълняват в пълен обем, то следва ли в отношенията между прехвърлителя и приобретателите да се счита, че задълженията са изпълнени в пълен обем), не могат да се счетат за обуславящи изхода на спора, доколкото липсва еднозначен извод на съда, че е достатъчно неизпълнението на едно от задължените по договора лица, за да може договорът да бъде развален изцяло, нито пък е направен извод за това, че единият от съпрузите е изпълнявал изцяло задълженията по договора, респективно – да е установено, че всяко от задължените лица е изпълнявало съответна част от задълженията. Ето защо по поставените въпроси не може да се извърши съпоставка с разясненията, дадени от ВКС в ТР № 6/2011 г., ОСГК. Не обосновава допускането на касационното обжалване въпросът с оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, да се произнесе по всички възражения във въззивната жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения. Това е така, защото в случая не се твърди пренебрегване на определени доказани по спора обстоятелства или липса на произнасяне по надлежно въведени оплаквания, а неправилното им интерпретиране от страна на съда. Затова преценката на сочените от касаторите актове на ВКС – решение № 331 по гр.д. № 257/2009г., ІV г.о., решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., решение № 700 по гр.д. № 91/2010 г., ІV г.о., не е необходима. Същият е изводът и по въпроса съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства, както и по въпроса задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор, респективно – за сочената практика на ВКС: решение № 260 по гр.д. № 1286/2012 г., ІV г.о., решение № 123 по гр.д. № 890/2010 г., ІІІ г.о., решение № 380 по гр.д. № 758/2009 г., ІІІ г.о., решение № 232 по гр.д. № 2716/2008 г., ІV г.о. Въпросът длъжен ли е съдът да се обоснове защо възприема (кредитира) или не, прието по делото експертно заключение на вещото лице, се разрешава в посоченото от касаторите решение № 108 по гр.д. № 1814/2009 г., ІV г.о., в което се приема, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото; съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. В случая съдът е изградил изводите си не единствено върху експертното психиатрично заключение, а и върху други доказателства по спора, като при съпоставката им е кредитирал и заключението. В другите две сочени решение № 100 по гр.д. № 1820/2009г., І г.о., и решение № 57 по гр.д. № 871/2010 г., ІІІ г.о., въпросът не е поставян за разрешаване при условията на чл. 290 ГПК. Следващата група въпроси също не обосновават допускането на касационното обжалване. Пита се съставлява ли извинителна причина по смисъла на чл. 266 ГПК за страната да поиска извършването на експертиза във въззивната жалба, при условие, че първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 146 ГПК да направи доклад по делото, да разпредели доказателствената тежест и да даде указания на страните; съставлява ли процесуално нарушение в случай, че въззивният съд, при обосновано такова искане във въззивната жалба, не назначи нова съдебна експертиза при противоречие на изготвената пред първата инстанция съдебна експертиза с представената и приета по делото медицинска документация, включително и при условие, че първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 146 ГПК; в този случай неназначаването на исканата във въззивната жалба експертиза съставлява ли процесуално нарушение, при което съдът е оставил делото неизяснено от фактическа страна и е нарушил принципа за установяване на истината в процеса. На първо място е необходимо да се отбележи, че въззивният съд е приел за основателно оплакването за неизвършен доклад от първата инстанция, и съответно е направил такъв в закрито заседание от 03.06.2015 г., като изрично е отразил, че доказателствената тежест имат страните, твърдящи съответните обстоятелства, от които черпят права, и няма разместване на доказателствената тежест относно тезата на ищеца, тъй като въпреки че се обосновава твърдение за отрицателен факт, проявяващ се продължително през времето на действие на договора, твърденията подлежат на доказване по позитивен път, както и че по делото безспорни обстоятелства няма. Същевременно, в публичното съдебно заседание от 21.10.2015 г. е оставено без уважение искането на касаторите в качеството им на въззивници за допускане на съдебно-медицинска експертиза, защото липсвали доказателства, въз основа на които същата да даде заключение относно въпросите, посочени във въззивната жалба. При това заключение на въззивния съд, не може да се направи търсената от касаторите връзка между липсата на доклад по чл. 146 ГПК и изключенията от преклузиите, установени в чл. 266 ГПК, както и да се заключи, че е нарушено задължението на съда да съдейства на страните при установяване на истината в процеса. Очевидно във връзка с виждането на съда, отразено в посоченото по-горе публично съдебно заседание при мотивирането на отказа да бъде назначена медицинска експертиза – няма необходимост от прилагане на специални знание при анализ на наличния по делото доказателствен материал, се поставят следващите въпроси: след като веднъж вече по делото е прието, че правилното изясняване на дадени въпроси, предмет на спора, изискват специални знания из областта на науката, то може ли съдът, в частност въззивният, в последващ етап по делото да прецени, че същите тези въпроси не изискват специални знания; в случай, че съдът прецени така, то той длъжен ли е в определение по делото или в решението си да изложи мотиви за тази своя преценка и откъде счита, че самият съд има съответните специални знания. Необходимо е да се вземе предвид, че посоченото заключение на съда е предшествано от друго такова – за липсата на доказателства по делото, въз основа на които да се даде отговор на поставените задачи, и така съдът е приел, че ще цени, в качеството си на въззивен съд, вече събраните пред първата инстанция доказателства. Ето защо въпросите не обосновават допускане на касационното обжалване. Пита се длъжен ли е съдът, ако прецени, че сам той има специални знания, в случая из областта на графологията, да изложи мотивите за тази своя преценка, и ако не изложи такива, това явява ли се процесуално нарушение и основание ли е за назначаване на експертиза, дори и служебно. Липсва извод на съда, че той е компетентен в областта на графологията, а доколкото е приел, че жалбата, по която било образувано делото по ЗЗДН, е написана със същия почерк, с който е изпълнено легитимиращото в процеса като ищец саморъчно завещание, този извод самостоятелно не е обусловил изхода на спора. Освен това следва да се посочи, че касаторите като ответници не са оспорил тази жалба, а само декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, и не е било спорно, че именно прехвърлителката е инициирала производството по ЗЗДН. Накрая, липсва отделен обуславящ извод, че самото иницииране на дело по реда на ЗЗДН установява осъществено спрямо прехвърлителката домашно насилие, за да се приеме за обуславящ въпросът нарушение ли е формирането на извод у решаващия съд за извършено насилие спрямо прехвърлителката на имота, без обаче да има влязъл в сила окончателен съдебен акт, удостоверяващ такова, а само на база прекратени дела или преписки. За да приеме наличието на такова насилие, съдът е съобразил множество обстоятелства, които е намерил за доказани по делото. Затова и въпросът представлява ли нарушение на чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи формирането на извод в ущърб на една от страните по делото за нейно противоправно поведение, без такова поведение да е доказано по надлежен ред, без процес за това твърдяно противоправно поведение с участието на тази страна и възможност за нейна защита, и без да има влязъл в сила съдебен акт, не води до допускане на касационното обжалване. По тази причина сочената съдебна практика – т. 18 на ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, решение № 44 по гр.д. № 1188/2011 г., ІV г.о., решение № 133 по т.д. № 133/2011 г., ІІ т.о., решение № 472 по гр.д. № 1712/2010 г., ІV г.о., решение № 610 по т.д. № 391/2008 г., І т.о., не следва да бъде съобразявана. Накрая, представените от касаторите решение без номер по гр.д. № 1484/2016г. по описа на районния съд в [населено място], решение № 494 по гр.д. № 2332/2013 г. по описа на районен съд (не е ясно кой), и решение без номер по в.гр.д. № 752/2014 г. по описа на окръжния съд в [населено място], не са отразени като влезли в сила, като по този начин не формират съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (сравни т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК), която да бъде основа за преценка за наличието на соченото допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Нужно е да се отбележи и че касаторите, макар да сочат изрично основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не обосновават необходимостта от разрешаването на кой да е от многобройните въпроси в интерес на значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За касационното обжалване касаторите дължат държавна такса от 626,62 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение