Определение № 437 от 15.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 972/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] - [населено място] срещу Решение № 783 от 4.V.2011 г. по гр.д. № 72/ 2010 г. и Допълнително решение № 30 от 13.І.2010 г., постановени по гр.д. № 72/ 2010 г. на Софийски апелативен съд, с които е потвърдено Решение № 763 от 22.Х.2009 г. по т.д.№ 135/2008 г. на СГС, с което [фирма] - [населено място] е осъдено да плати на С. М. енд К. М. Х. Г. & Ко КГ- Република А., Л. 522 120 евро - сума, дължима по Банкова гаранция № 36/0726/04, издадена на 6.VІІ.2004 г., със законната лихва от 24.І.2008 г. и 211 172 евро - обезщетение за забавено плащане за периода 10.І.2005 г. - 24.І.2008 г., с оплакване за неправилност и необоснованост. В Изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че са решени материалноправни въпроси - 1. кои са приложимите материалноправни разпоредби за банкова гаранция, в която е предвидена приложимост на Еднообразните правила за гаранциите, платими при поискване на Международната търговска камара в П., по който счита, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 442 ТЗ, 2. при банкова гаранция за обезпечаване връщане на авансово плащане по договор, необходимо ли е бенефициерът да е страна по валутното правоотношение, съответно да е извършил авансовото плащане, когато в гаранцията е посочено, че гарантът следва да извърши плащане, по който сочи, че направеният от съда извод е неправилен, 3. при липса на валутно правоотношение поражда ли се задължение на Банката за плащане на гаранцията, по който жалбоподателят поддържа, че е решен неправилно, 4. абсолютен ли е абстрактният характер на банковата гаранция и липсата (недействителността) на валутното правоотно - шение, води ли до неоснователност на претенцията за плащане по гаранцията, по който жалбоподателят счита, че съдът е приел за ирелевантни направените доводи и възражения, 5. при възражения на Банката за неоснователност на претенцията, длъжен ли е съдът да се произнесе по всички правоизключващи, правопрепятстващи и правопогасяващи възражения, включително по това за злоупотреба с права по гаранцията, по който жалбоподателят цитира приетото от въззивния съд, и който въпрос сочи и като решен процесуалноправен въпрос. По тези въпроси поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, което обосновава с липса на съдебна практика и с неправилност на решението, а процесуалноправния въпрос поддържа, че е решен в противоречие с установената съдебна практика за задължението на въззивния съд по чл. 188 ал. 1 и ал. 2 ГПК (отм.) и сочи, че съгласно ППлВС №7/1965 г., необсъждането на прието доказателство или направен довод, е процесуално нарушение, и когато то е съществено, решението следва да се отмени. Иска да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба С. М. енд К. М. Х. Г. & Ко КГ- Република А., Л. - ищец по делото, по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и по същество жалбата, като неоснователна, а ответникът по жалбата [фирма] - [населено място] - трето лице - помагач на страната на ответника - не изразява становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са уважени осъдителни искове, цената на които не е до 10 000 лв., на основание чл. 280 ал. 2 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. По изложените от жалбоподателя материалноправни въпроси: По въпроса за приложимите материалноправни разпоредби за банкова гаранция, в която е предвидена приложимост на Еднообразните правила за гаранциите, платими при поискване на Международната търговска камара в П. и по оплакването, че вззивният съд неправилно е приложил чл. 442 ТЗ. Въззивният съд е изложил, че в издадената Банкова гаранция е посочено, че се подчинява на Еднообразните правила за гаранциите на поискване, публикация на М. № 458, П., затова е приел, че към създаденото между страните по делото правоотношение с международен елемент, на основание чл. 27 ЕПГП, приложимото право е това в мястото на дейност на гаранта - българското право, както и правилата на ЕПГП. Така разрешеният правен въпрос за приложимото към спора на страните материално право, е релевантен за делото, защото обуславя изхода му, но не съставлява въпрос от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото - условия, които кумулативно следва да са налице, за да обусловят основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Жалбоподателят неоснователно поддържа, че вместо да приложи ЕПГП, съдът е приложил чл. 442 ТЗ, като в случая приложението на ЕПГП, като унификация на обичайни търговски правила, е въз основа на уговореното в Банковата гаранция, и с оглед препращането в Гаранцията към ЕПГП, тези норми се считат за част от Банковата гаранция, като се прилага българското материално право - ТЗ и ЗЗД. Жалбоподателят, като сочи решения от въззивния съд въпрос: абсолютен ли е абстрактният характер на банковата гаранция, поддържа, че не е съществувало валидно валутно правоотношение и за Банката не е налице задължение за плащане по Гаранцията, по който въпрос поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Соченото основание не е налице. Съдът, като е посочил създадените правоотношения: валутно по Договора за покупко - продажба от 28.V.2004 г., сключен между [фирма] и консорциум, състоящ се от Фьост-А. Бергтехнок Г. и Ви Ей Тех Фьост Емв Си Г. & Ко, и правоотношение по договор за поръчка между наредителя и Банката - гарант за издаването на Банковата гаранция, съобразно условията на гаранцията, и приетите от страните клаузи на ЕПГП (чл.2 б.”б”), е изложил, че текстът на гаранцията е ясен и несъмнен и че в случая банковата гаранция е безусловна, затова следва да се разглежда извън валутното правоотношение. Изложил е съображения за влизането на гаранцията в сила, за срока й на действие, за заявяването на претенцията за връщане на авансово платената сума и е заключил, че Банковата гаранция е действителна, и че е породила задължение за гаранта за плащане на сумата, което задължение не е условно и не е обусловено от отношенията по валутното правоотношение, като въпросът за съществуването на това правоотношение е решен от австрийските съдилища. След като въз основа на конкретните доказателства по делото съдът е квалифицирал банковата гаранция като безусловна, т.е. абстрактна търговска сделка, неоснователно жалбоподателят поддържа, че същата Банкова гаранция е условна и по естеството си каузална сделка, доказателства за какъвто извод няма по делото. Въпросът за съдържанието на банковата гаранция е въпрос, конкретен по делото, основан на събраните доказателства за съдържанието на издадена банкова гаранция, затова не е налице материалноправен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото. Искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е неоснователно. С оглед характера на издадената от ответника Банковата гаранция, като безусловна, т.е. абстрактна търговска сделка, ирелевантни за делото са въпросите, изложени от жалбоподателя: необходимо ли е бенефициерът да е страна по валутното правоотношение, съответно да е извършил авансовото плащане и при липса на валутно правоотношение поражда ли се задължение на Банката за плащане на гаранцията. Тези въпроси не са решени по делото, не са от значение за изхода му, а и да бяха решени, по тях не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По изложения процесуалноправен въпрос: при възражения на Банката за неоснователност на претенцията, длъжен ли е съдът да се произнесе по всички правоизключващи, правопрепятстващи и правопогасяващи възражения, включително по възражението за злоупотреба с права по гаранцията. Както сочи и жалбоподателят, въззивният съд, като инстанция по същество, следва да обсъди релевантните за спора доказателства и доводите на страните. След като съдът е направил извода, че претенцията е основана на безусловна банкова гаранция, която следва да се разглежда извън отношенията по каузалното правоотношение, поради което не е обсъдил възраженията на ответника във връзка с това правоотношение, съдът не се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика за задълженията по чл. 188 ГПК (отм.) и по чл. 236 ал. 2 ГПК. Възражението на ответника за злоупотреба с права по гаранцията е обсъдено от първоинстанционния съд, чието решение, потвърдено от въззивния съд, става част от последното, като съображенията са в смисъл, че значението за Гаранцията на Договора от 28.V.2004 г., е доколкото последният съществува към датата на издаването й, като злоупотреба с право от бенефициера при претендирането на гаранцията би било налице, ако няма или е нищожно валутното правоотношение и това е известно на бенефициера, доказателства за което няма по делото. По изложените съображения искането за допускане на каса -ционно обжалване е неоснователно. С оглед този изход на делото жалбоподателят следва да плати на ответника по жалбата С. М. енд К. М. Х. Г. & Ко КГ- Република А., Л. 4000 евро - разноски по делото за касационното производство. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение