Определение № 899 от 23.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60304/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3494/26.05.2016 година, подадена от [фирма] [населено място] и касационна жалба с вх. № 3920/13.06.2016 година, подадена от М. Е. Д., двете насочени срещу решение № 89/11.04.2016 година на Апелативен съд В., търговско отделение, постановено по т. д. № 65/2016 година. С подадената от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 3494/26.05.2016 година въззивното решение се обжалва в частта му, с която [фирма] [населено място], на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и 86, ал. 1 от ЗЗД, е осъдено да заплати на М. Е. Д. сумата от 40 000.00 лева представляваща обезщетение за претърпени от него ,вследствие на настъпило на 18.09.2009 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.09.2011 година до окончателното плащане, както и сумата от 3048.53 лева, представляваща обезщетение за претърпени, вследствие на същото пътнотранспортно произшествие имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба 17.09.2014 година до окончателното заплащане на сумата. Излагат се доводи за това, че в тази му част обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане решението на Апелативен съд В. да бъде отменено в обжалваната част и да се постанови друго, с което предявените срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част. С подадената от М. Е. Д. касационна жалба с вх. № 3920/13.06.2016 година решение № 89/11.04.2016 година на Апелативен съд В., търговско отделение, постановено по т. д. № 65/2016 година. а се обжалва в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) за сумата от 10 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 40 000.00 лева и претендираното такова от 50 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от него ,вследствие на настъпило на 18.09.2009 година пътнотранспортно произшествие, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.09.2011 година до окончателното плащане. В касационната жалба са изложени доводи за това, че решението на Апелативен съд В. е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които нарушения от своя страна са довели и до необосноваността му. Прави се искане въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният срещу [фирма] [населено място] с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) да бъде уважен за сумата от още 10 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Е. Д. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд София по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Страните не са подали отговори на касационните жалби на другата страна и не са изразявали становище по допустимостта и основателността им. Ответницата по предявения от М. Е. Д. евентуален иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД, а именно Й. Ж. Г. не е подала отговор на касационните жалби като не е изразила становище по допустимостта и основателността им. [фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 20.04.2016 година, а касационната му жалба е с вх. № 7464/25.05.2016 година, като е подадена по пощата на 19.05.2016 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. М. Е. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 10.05.2016 година, а касационната му жалба е с вх. № 3920/13.06.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си въззивният съд е приел, че основния спорен въпрос е за това дали между [фирма] [населено място] и деликвента Й. Ж. Г. съществува действително правоотношение по договор за застраховка за риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите. Съдът е приел, че по силата на разпоредбата на чл. 261 от КЗ (отм.), наличието на застрахователен договор за задължителна застраховка "гражданска отговорност" на автомобилистите се удостоверява със застрахователна полица и знак, който се издава от Гаранционния фонд [населено място]. Застрахователната полица била бланка под отчет с поредна номерация, която се отпечатвала по реда, установен от МС за отпечатване на ценни книжа. От договора за застраховка „гражданска отговорност”, обективиран в застрахователна полица № [ЕГН]/28.07.2009 година, се установявало, че [фирма] [населено място], действащо чрез [фирма] [населено място], се е задължило да обезпечава гражданската отговорност на автомобилистите по смисъла на § 1, т. 35 от ДРКЗ (отм.) собственика, ползвателя, държателя или водача на лек автомобил марка „Х.”, модел „CR-V”, с рег. [рег.номер на МПС], с уговорено застрахователно покритие за периода от 12.08.2009 година до 11.08.2010 година. Уговорената застрахователна премия била в размер на 287.00 лева, платима на една вноска с падеж 28.07.2009 година. Към полицата е бил издаден и стикер N GO-14941937. По силата на чл. 187 от КЗ (отм.), застрахователният договор влизал в сила след плащането на цялата дължима премия или на първата вноска от нея при разсрочено плащане, освен ако със закон или в договора е предвидено друго. Затова, ако не било уговорено друго, заплащането на дължимата премия представлявало част от фактическия състав, при чието настъпване се пораждало правното действие на този договор за застраховка „гражданска отговорност”. С оглед диспозитивния характер на разпоредбата на чл. 187 от КЗ (отм.), страните могли свободно да изменят правилото за поведение, установено в нейната диспозиция, а именно да уговорят друг момент за влизане в сила на договора. В този смисъл била и изричната уговорка в процесния застрахователен договор, като страните по него се били съгласили, че правното действие на договора се поражда не при сключване на договора, а в един по късен момент, а именно 12.08.2009 година. В случай че страните били имали намерение да приложат диспозитивната разпоредба на чл. 187 от ГПК, нямало да уговорят, че застрахователят ще обезпечава деликтната отговорност на водача от момент различен от датата на която договорът е бил сключен. С постигането на съгласие по съществена клауза от договора, касаеща периода на застрахователното покритие, страните били изменили диспозицията на чл. 187 от КЗ, предписваща, че договорът влиза в сила едва след заплащане на застрахователната премия. По аргумент за противното от текста на чл. 261, ал.1 от КЗ (отм.), не се изисквало за удостоверяване сключването на задължителна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, представянето на издаден от съответния застрахователен брокер, агент или пряко от застрахователя приходен касов ордер или фискален бон. Отделно от това съгласно чл. 293, ал. 3 от ТЗ, страната (в случая [фирма] [населено място]) не можела да се позовава на „нищожност на застрахователния договор”, ако от поведението й можело да се заключи, че не е оспорвала действителността на заявлението, а между страните нямало спор, че полица N [ЕГН] е предадена от застрахователя [фирма] [населено място] на неговия застрахователен брокер [фирма] [населено място], но същата вероятно не е била отчетена като сключен застрахователен договор. Обстоятелствата поради които полицата не е била отчетена, не можело да се противопоставят на ищец по прекия иск с правно основание по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и обективно не били годни да освободят застрахователя от задължението му, поето с издадената полица под горепосочения номер за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Основният аргумент в подкрепа на този извод се основавал както на предвидените в чл.155 от КЗ (отм.) и в чл.167, ал.1 от КЗ (отм.) „Гаранции за дейността на застрахователния брокер”, съответно „Гаранции за дейността на застрахователния агент”, така и на задължението на тези лица по чл. 156 от КЗ (отм.), съответно. по чл. 167, ал. 2 от КЗ (отм.), да поддържат задължителна застраховка „професионална отговорност”. Освен това, в чл. 260, ал. 2 от КЗ (отм.) била предвидена възможност за застрахователя да прекрати договора на специално основание чрез едностранно волеизявление, но в същото време не въздигало неплащането на част от застрахователната премия в условие за действието на договора за застраховка „гражданска отговорност”. Заплащането на застрахователната премия било основно задължение на застрахования, при неизпълнение, на което би се породило потестативното право на застрахователя да прекрати договора, който вече е породил своето правно действие. Това субективно право обаче следвало да се упражни по начина и в сроковете, предписани от КЗ, а данни за подобно упражняване не са били установени в производството. Затова дори и да се приемело, че застрахованият по застрахователна полица № [ЕГН], не бил изпълнил задължението си да заплати дължимата застрахователната премия от 285.00 лева, то в полза на [фирма] [населено място] се било породило едно потестативно право за прекратяване на договора, което обаче не е било упражнено и към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие е съществувало действително правоотношение по договор за застраховка „гражданска отговорност”. След анализ на събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд В. е достигнал до извода, че е налице реализирано на 18.09.2009 година, при което М. Е. Д. е претърпял имуществени и неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване от страна [фирма] [населено място], в качеството му на застраховател по задължителната застраховка за риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите. При извършената преценка на установените по делото доказателства въззивният съд е приел, че размерът на претърпените от М. Е. Д. имуществени вреди е в размер на 3053.03 лева, поради което искът за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, следвало да се уважи до предявения размер от 3048.53 лева Според съда обезщетението за неимуществените вреди е в размер на 50 000.00 лева. След като е определил размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, съставът на Апелативен съд В. е разгледал направеното от [фирма] [населено място] възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на М. Е. Д.. Изложени са съображения, че независимо от противоречивите свидетелски показания за местоположението на М. Е. Д. при задвижване на автомобила на заден ход, с оглед неговото признание в исковата молба, следвало да се приеме, че той е бил прегазен, след като известно време се е опитвал да се качи в автомобила за да го овладее и поради неуспех да направи това е попаднал под гумите му. Въззивният съд е приел, че при извършване на това действие, М. Е. Д. неоправдано е игнорирал съществуващият риск, да не успее да се качи на автомобила в движение и по този начин да бъде увреден. Мотивацията на Д. да предприеме точно такова действие обаче от една страна е било обстоятелството, че е бил съдружник в дружеството, собственик на процесното МПС, т.е. същият се е стремял да опази собствено имущество и от друга страна, автомобилът се е движил на заден ход с бавна скорост-не повече от 10.00 км/ч, при което се предполагало, че с оглед възрастта и физиката на Д., той не би имал проблем да се качи на автомобила. Въззивният съд е посочил, че анализирайки механизма на настъпване на вредоносния резултат и съобразявайки поведението на пострадалия, изразяващо се в неоправдано игнориране на съществуващ, но не в особено висока степен риск намира, че е налице съпричиняване, като степента на съпричиняване на М. Е. Д. за настъпване на вредата спрямо самия него е в размер на 20 %, поради което размерът на обезщетението за неимуществени вреди от 50 000.00 лева, следва да се намали на 40 000.00 лева. Във връзка с горните изводи на състава на Апелативен съд В. в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е поставило правните въпроси за това може ли да се счита съдържащия се в застрахователната полица реквизит по чл. 184, ал. 3, т. 4 от КЗ (отм.)-период на валидност, начало и край на застрахователното покритие-за изрична уговорка по смисъла на чл. 187 от КЗ (отм.) за влизане в сила на застрахователния договор, без да е заплатена дължимата се премия или първата вноска от нея при договорено разсрочено плащане. Посочено е, че този въпрос е разрешен във въззивното решение в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК намерила израз в решение № 502/26.07.2010 година, постановено по гр. д. № 222/2009 година и решение № 347/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 209/2010 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Също така се твърди, се, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата като в подкрепа на това твърдение е приложено решение № 866/16.11.2010 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, първи състав, постановено по гр. д. № 3256/2009 година. Така както е формулиран обаче въпросът не е правен, а фактически и е свързан с изводите на въззивният съд за съществуването на валидна застраховка за риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите. За да се отговори на същия, така както е поставен ще трябва да се установи конкретната воля на страните по застрахователно правоотношение, което може да бъде направено само чрез обсъждане както на наведените от страните доводи и възражения, така и на установената след обсъждането на събраните по делото доказателства фактическа обстановка. По този начин би се извършила проверка на правилността на постановеното въззивно решение, което обаче може да стане само в производството по чл. 290 от ГПК след като решението вече е допуснато до касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 от ГПК, каквото е сегашното. Затова не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по така поставения въпрос. Освен посочения по-горе въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] поставя и правните въпроси за това как следа да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действието на увредения се отнася към увреждането и каква е степента, в която то обективна допринася за настъпването на вредата и при доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат,, следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че в негова тежест да останат по-голям процент от неблагоприятните последици. Същевременно в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на М. Е. Д. правните въпроси дали са налице материално правните предпоставки за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД във връзка с направеното от противната страна възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице; дали ответникът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, а не този принос да се отчита от съда въз основа на предположения и за това какви са критериите за определяне на размера на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увредените лица. Посочено е, че тези въпроси са решение от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, която е подробно изброена в изложението и е приложена към него, поради което е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускането на решението на Апелативен съд В. до касационен контрол. Освен това се твърди, че допускането на касационен контрол по третия от поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което въззивното решение трябва да се допусне до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Първият от поставените от М. Е. Д. въпроси не е правен, а фактически такъв и е свързан с правилността на въззивното решение, в частта му, с която е прието, че е налице хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Затова същият не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд В.. Останалите два въпроса обаче са правни такива и са обусловили правните изводи на въззивния съд при постановяване на решението му. Такива са и поставените от [фирма] [населено място] въпроси за това как следа да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действието на увредения се отнася към увреждането и каква е степента, в която то обективна допринася за настъпването на вредата и при доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат,, следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че в негова тежест да останат по-голям процент от неблагоприятните последици. Предвид на това следва да се допусне касационно обжалване по отношение на тях, доколкото едни от тях са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На [фирма] [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 861.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направят това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено. Тъй като М. Е. Д. е освободен от внасянето на държавна такса по силата на чл. 83, ал. 2 от ГПК не трябва да му се указва да внася такава. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение