Определение № 2 от 04.01.2017 г. на ВКС по д. № 3383/2016 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на П. Д. и А. А. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №5263/15 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени в размер от по 26 850 лв. предявените от И. К. срещу касаторите искове по чл.59 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за ползването на собствен на ищеца недвижим имот / земя и построената върху нея сграда/ от страна на ответниците без основание за периода 1.06.10 г.-25.05.13 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Според касатора: „От приложените съдебни решения е видно, че практиката на ВКС и АпС, касаеща въпроси, свързани с правилното прилагане на ЗЗД и по –конкретно чл.59 ЗЗД е противоречива. Това ми дава основание да считам, че в конкретния случай правилно е да бъде уважена жалбата на касаторите, като законосъобразна и основателна.” В изложението не се поставя конкретен правен въпрос от предмета на спора, като общо основание за допускане на обжалването. В ТР №1/19.02.10 г. е прието, че касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. То се извежда допълнително и от въведеното задължително приподписване на касационната жалба от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител имат юридическа правоспособност. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните /арг. от чл. 5 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и др./. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Или непосочването на конкретен правен въпрос от предмета на спора в настоящия случай е достатъчно, за да не се допусне обжалване на въззивното решение. Освен това в изложението не се сочи и конкретно противоречие между въззивното решение и представените от касатора ППВС №1/79 г. и решения на ВКС по чл.290 ГПК. Решението на АС София е представено без данни за окончателност и не може да се използва за обосноваване на противоречие по чл.280, ал.1,т.2 ГПК - ТР №1/10 г. Въззивният съд при решаване на делото се е позовал на ППВС №1/79 г., като е приел, че обогатяване е налице не само при увеличаване на имуществото, но и когато са спестени средства на едно лице/ в случая ответниците/ за сметка на друго претърпяло обедняване лице / в случая ищецът/. Обезщетението е определено при наличие на предпоставките по чл.59 ЗЗД / посочени в ППВС №1/79 г. и приложеното от касатора р. по гр.д. №1933/13 г. на четвърто г.о. на ВКС/, с помощта на заключение на вещо лице за вида и площта на имота и средната пазарна цена за ползването му по предназначение за процесния период. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.