Определение № 178 от 23.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60097/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Б. Д. Р., чрез адв. О. В. К., против решение от 11. 03. 2016 г. по в. гр. д. № 5332/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, II Д въззивен състав, с което е потвърдено решение от 23. 12. 2014 г. по гр. д. № 747/2014 г. на СРС, 25 с-в, с което е отхвърлен предявеният от Б. Д. Р., чрез неговата майка и законен представител Д. Д. Р., против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, за присъждане на сумата 25000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени в резултат на настъпило на 30. 06. 2013 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 06. 2013 г. до окончателното й изплащане. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на разноски. Ответната страна по касационната жалба [фирма] изразява становище за липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение и правилност на същото. Претендира присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: С обжалваното решение градският съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционния съдебен акт, с който е отхвърлен предявеният от Б. Д. Р., чрез неговата майка и законен представител Д. Д. Р., против [фирма] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), за присъждане на сумата 25000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреждания, причинени в резултат на настъпило на 30. 06. 2013 г. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 30. 06. 2013 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат, съставът на съда е приел, излагайки собствени мотиви и препращайки и към мотивите на районния съд, на осн. чл. 272 ГПК, че водачът на автомобила, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, не е осъществил виновно и противоправно деяние, като произшествието е резултат не от деликт а от случайно събитие. Липсата на противоправно поведение е обоснована с факта, че пътят, по който се е движил лекият автомобил, е представлявал участък от общински път в границите на урбанизирана територия и, съгласно чл. 4, ал. 1 ЗП, движението по този участък е с предимство. Прието е, че този извод не се опровергава от факта, че Т- образното кръстовище, на което е възникнало произшествието, е било неурегулирано и никой от двата пресичащи се пътя не е бил сигнализиран като път с предимство. След като се е движил по път с предимство и със скорост в рамките на позволената за съответния пътен участък (с 46 км/ч, при максимално допустима 50 км/ч), водачът на автомобила не е бил длъжен да намали скоростта и да пропусне движещият се по другия път велосипедист (ищеца). Прието е, че водачът на автомобила е могъл обективно да види велосипедиста едва когато е бил на разстояние 14 м. от мястото на удара и при скорост на движение 46 км/ч ударът е бил непредотвратим (същият не би настъпил при скорост на движение на автомобила до 25,2 км/ч). Направен е изводът, че след като инцидентът е възникнал случайно и липсва осъществен деликт от водача на автомобила, то не са налице основания за ангажиране и на отговорността на застрахователя по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), поради което предявеният иск се явява неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани два материалноправни въпроса. Първият е свързан с приложението на чл.чл. 47 и 48 ЗДвП и чл. 4, ал. 1 ЗП и засяга проблема дали при преминаване през неурегулирано по смисъла на чл. 48 ЗДвП кръстовище, намиращо се в границите на урбанизирана територия/селищно образувание, на което един от пресичащите се пътища е общински път по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗП, но не е сигнализиран като път с предимство, е приложима разпоредбата на чл. 48 ЗДвП, според която при преминаване през неурегулирано кръстовище с предимство се движат пътните превозни средства, намиращи се от дясната страна, или е приложима разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗП, според която движението по участъците от републиканските и общински пътища в границите на урбанизираните територии и селищните образувания се осъществява с предимство. Твърди се, че по така поставения въпрос е налице противоречива практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въпросът е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото. Така твърдяното противоречие е налице. От представените от касатора съдебни актове (решение № 2438 от 30. 12. 2013 г. по гр. д. № 3693/2013 г. на САС, решение № 499 от 22. 11. 2013 г. по в. гр. д. № 501/2013 г. на СОС, решение № II-66-25) е видно, че в мотивите към същите е прието, че при липса на вертикална сигнализация на кръстовище, даваща предимство на движещите се по някой от пресичащите се пътища превозни средства, преминаването на кръстовището се регулира от правилото на чл. 48 ЗДвП – с предимство се ползват намиращите се или приближаващите от дясната страна превозни средства, независимо че единият от пресичащите се пътища е общински път по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗП. Прието е, че ЗДвП е приложим за всички пътища, които са част от републиканската и общинска пътна мрежа, и участниците в движението следва да се съобразяват с регламентираната в него организация на движението, според която при липса на сигнализация, кръстовището е неурегулирано и с предимство се ползва дясностоящият. Така дадените разрешения на поставения въпрос противоречат на приетото по същия въпрос в обжалваното въззивно решение, поради което е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по посочения по-горе въпрос. Вторият въпрос е дали движението по път с предимство освобождава водача на превозното средство от задължението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП да избира такава скорост на движение, която да позволи своевременно спиране пред всяко предвидимо препятствие, с твърдение, че същият е решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въпросът е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Приетото от въззивния съд по този въпрос противоречи на изразените по същия въпрос становища в представените решения на СГС и СРС (решение № 2478 от 28. 03. 2016 г. по гр. д. № 2584/15 г. на СГС, решение № II-66-25 от 2. 08. 2012 г. по гр. д. № 27684/2011 г. на СРС, ГО, 66 с-в.), според които и при движение по път с предимство и навлизане в кръстовище (независимо дали урегулирано или неурегулирано) водачите на превозните средства следва да спазват чл. 20 ЗДвП и да избират такава скорост на движение, която да им позволи да спрат пред всяко препятствие, което са могли или са били длъжни да предвидят, както и при възникнала опасност за движението. Налице е основание по чл.- 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане до касационен контрол на решението и по този въпрос. С разпореждане от 13. 01. 2014 г. по гр. д. № 747/14 г. на СРС, 25 с-в жалбоподателят е освободен от такси и разноски по делото по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение