Определение № 492 от 24.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 855/2010 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 69992/13.Х.2010 г. на [фирма] - С., подадена против въззивното определение № 12977 на Софийския градски съд, ГК, от 23.ІХ.2010 г., постановено по ч. гр. д. № 10063/10 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на д-вото срещу разпореждане на СРС, ІІ Г0, 69-и с-в от 20.Х.2009 г. по ч. гр. дело № 41312/09 г.: за издаване на заповед за незабавно изпълнение и на изп. лист в полза на [фирма]-С. за сума в размер на 23 976.53 лв., представляваща неизплатена част от дължимо възнаграждение по сключен между търговците на 21.VІІ.2008 г. договор с нотариална заверка на подписите на представляващите ги с предмет извършването на СМР, както и сума в размер на 479.53 лв., представляваща направените от заявителя разноски по делото. Поддържайки оплаквания за постановяване на обжалваното въззивно определение в нарушение както на материалния, така и на процесуалния закон, търговецът частен жалбоподател претендира касирането на този съдебен акт, обезсилване на издадените от първостепенния съд заповед за незабавно изпълнение и на изп. лист за горните две суми, а също и присъждане на всички направени в инстанциите съдебно-деловодни разноски. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] - С. обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно определение СГС се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие „със задължителната практика на ВКС”, същите били решавани противоречиво от съдилищата в Р., а и се явявали от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото. Релевираните в изложението правни въпроси са следните: 1/ За възможността по реда на чл. 417, т. 3, предл. 3-то ГПК да се разпорежда издаване на заповед за незабавно изпълнение и на изп. лист за такова парично задължение, „чиито размер и изискуемост не произтичат пряко от договора, а са поставени в зависимост от настъпването на др. обстоятелства”, установявани в случая от заявителя /ответник по ЧЖ/ с неподписана от него фактура и с количествено-стойностна сметка; 2/ Представлява ли едностранно подписана от изпълнителя по договор за изработка фактура годно доказателствено средство по смисъла на чл. 418, ал. 3 ГПК. Във връзка с релевираната от търговеца частен касатор предпоставка по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК позоваването му е върху две влезли в сила определения на състав на СГС /от 5.ІІ.2009 г. по гр. д. № 5314/08 г., с-в ІІІ-Д/, както и на състав от Второ отделение на ТК на ВКС /Опр. № 321 от 3.V.2010 г. по ч. т. дело № 286/10 г./. Според частния касатор релевантно за точното прилагане на закона и за развитието на правото било това, че изтъкнатите по-горе два правни въпроса, касаели „сложни въпроси на търговското и облигационното право, както и на гражданския процес”, чието решаване от ВКС щяло „със сигурност да доведе до по-точното прилагане на закона”. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по частната касационна жалба [фирма] – С. писмено е възразило чрез процесуалния си представител по пълномощие както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение на СГС. Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение намира, че макар да е постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и да е подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред СГС, частната касационна жалба на [фирма] - С. ще следва да се преценява като процесуално недопустима. Съображенията за оставянето й без разглеждане са следните: Независимо от посоченото във финалната част на атакуваното с настоящата частна жалба определение на СГС, че то подлежало на инстанционен контрол пред ВКС, следва да се отбележи, че частното касационно обжалване е уредено с разпоредбата на чл. 274, ал.3 ГПК, в текста на чиито две точки лимитативно са изброени въззивните определения, подлежащи на такъв контрол. Видно при тази съпоставка е, че с процесното определение на СГС нито се дава разрешение по същество на друго производство /такова вече е било дадено с първоинстанционното разпореждане за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК/, нито пък се прегражда развитието на самото заповедно пр-во. Следователно подлежи само на двуинстанционно разглеждане допускането на незабавно изпълнение на заповед, издадена въз основа на някой от документите, изброени в т.т. 1-9 вкл. на чл. 417 ГПК. В случая с произнасянето на СГС е бил вече изчерпан реда за обжалване и се налага констатацията, че постановеният от него акт е влязъл в сила. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение