Определение № 245 от 25.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4631/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. А., Г. Д. Г., С. Й. А., Г. Л. А., Т. М. С., Д. С. С. и М. С. Д. срещу въззивно решение № 8950 от 28.12.2015 г. по възз.гр.д. № 12220 /2013 г. на Софийски градски съд, г.о., с което при ново разглеждане на делото от въззивния съд, е оставено в сила решение от 02.08.1994 г. на Софийски районен съд, в частта, с която с него е признато за установено по иск с правно основание чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ, че ищцата М. К. С. и ответниците, посочени във въззивното решение, са съсобственици по наследство от общия наследодател – Б. С. А., бивш жител на [населено място], починал на 03.01.1958 г., който общ наследодател, към датата на включване в ТКЗС, е бил единствен собственик на земеделските имоти, ниви и ливади, подробно описани в обжалвания съдебен акт. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в останалата част. Насрещната страна М. К. С. не е подала писмен отговор Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не съществува ограничение за касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК.. Въззивният съд е направил следните правни изводи: Очертал е предмета на спора, за който делото му е върнато от ВКС за разглеждане по същество - само в частта от решението на СРС, касаеща отделни имоти, които е посочил според използваната в решението на ВКС номерация по описа им в решението на СГС. Установил е, че ищцата М. С. е наследница на Б. А. - внучка от починала дъщеря на наследодателя В. В.. Приел е, че имотите, за които е останал висящ спорът по делото, към момента на обобществяването им, са били собственост само на общия наследодател Б. А. и че със събраните по делото доказателства е установено, че преди влизането в ТКЗС той не се е разпореждал с тези имоти (ниви и ливади) в полза на синовете си, нито е разделял имотите приживе, нито е прехвърлял собствеността върху тях чрез друга правна сделка. Извършените от Б. А. приживе разпределения на ползването и обработването на земите между синовете му са без правно значение по отношение притежанието на собствеността, те не представляват прехвърляне на собствеността. В касационната жалба се твърди единствено, че решението е неправилно и е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано (посочени са по вид възможните пороци на въззивното решение, водещи до неправилност). Но не е формулиран нито един конкретен довод за неправилност. Жалбоподателите извеждат следния въпрос като правен: Обвързана ли е въззивната инстанция от извода на първоинстанционния съд относно неоснователността на иска по чл.14,ал.4 ЗСПЗЗ, макар и само в мотивите, за който твърдят, че има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Този въпрос, доколкото е правен, тъй като се отнася до конкретния спор, по конкретния иск, по конкретното дело, се свежда до процесуалноправния въпрос: обвързана ли е въззивната инстанция от мотивите на обжалваното пред нея решение на първоинстанционния съд (което проверява) относно основателността на иска (по разглеждания спор). Въпросът не е обуславящ, а и в твърденията на които се основава (в него самия) се съдържа неговият отговор – въззивният съд има правомощия да извършва проверка на обжалваното пред него първоинстанционно решение, следователно не е обвързан от изложените в неговите мотиви изводи на първоинстанционния съд. Или: не би имало смисъл от въззивно обжалване (и въобще от обжалване пред по-горна инстанция), ако въззивната инстанция (и въобще по-горната инстанция) би била обвързана от мотивите на обжалваното пред нея решение. Казано с други думи: В момента на подаване на въззивна жалба от страна по делото се проявяват нейните суспензивен и деволутивен ефект; суспензивният ефект се състои в това, че решението не може да влезе в сила, а деволутивният – в сезирането на въззивния съд и пренасянето на висящността на делото пред въззивната инстанция; за да прояви тези ефекти, жалбата трябва да е подадена до изтичането на установения в закона двуседмичен срок. Обуславящ е въпросът: Каква проверка извършва въззивният съд за правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение (когато е сезиран с допустима и редовна въззивна жалба); какви точно са правомощията на въззивния съд (уредени са в разпоредбите на чл.271 и чл.272 ГПК). Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Разноски не се претендират и не следва да бъдат присъждани. Воден от изложеното съдът