Определение № 123 от 10.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1054/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. С. срещу решение №8695 от 18.12.2019 г. по в.т.д.№1053/2019 г на СГС. С обжалваното решение след частична отмяна на решение №50402 от 17.10.2018 г. по гр.д.№18942/2018 г. на СРС, е отхвърлен предявеният от Д. Г. С. срещу Застрахователна компания „Уника“ АД иск по чл.208 от КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 20 500 лв., застрахователно обезщетение по застраховка Каско на МПС по полица №00431366К/31.05.2012 г. „Каско и злополука“ за настъпил застрахователен риск – кражба на лек автомобил Фолксваген Туарег с рег. [рег.номер на МПС], собственост на Д. Г. С., поради погасяване по давност на вземането. В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси /третият, уточнен от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС /, спрямо които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. Допустимо ли е при комбинирани застрахователни полици за част от покритите рискове да се прилага 3 годишна давност, а аз друга част – общата 5 годишна давност. 2. Трябва ли в комбинираните застрахователни полици да бъде посочено кой от покритите рискове с какъв давностен срок се погасява. 3. За задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация Застрахователна компания „Уника“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че за основателността на предявения иск по чл.208, ал.1 от КЗ /отм./ в тежест на ищеца е докаже в кумулативност следните предпоставки: възникване на валидно застрахователно правоотношение; настъпване в срока на застрахователното покритие на застрахователно събитие, за което застрахователят носи риска и в причинна връзка с което са настъпили вреди в претендирания размер. Установил е от представената пред първата инстанция комбинирана полица №0043136 6К/ 31.05.2012 г. за застраховка Каско на МПС и Злополука, че между ответното застрахователно дружество и ищеца е сключен договор за застраховка Каско на МПС - лек автомобил „Фолксваген Туарег“ при застрахователна сума 25000 лв. и застраховани рискове – съгласно приложените ОУ със срок на покритие 00.00 часа на 01.06.2012 г. до 24.00 часа на 31.05.2013 г. Намерил е за неоснователни доводите на ищеца, че предмет на застраховане са и живота, здравето или телесната цялост на физическо лице, тъй като от представената полица се установява, че страните са договорили единствено имуществено застраховане – Каско на МПС, макар ползваната полица да сочи сключване и на застраховка „Злополука“. Посочил е, че по делото не се спори, че за времето от 21.05.2013 г. до 22.05.2013 г. в [населено място], кв.К. село, на кръстовище на ул.Л. и ул.Л. чука, е била извършена кражба на застрахования при ответника лек автомобил /с действителна стойност от 20 500 лв./, което представлява покрит риск по клауза А - пълно Каско, както и че е образувана щета №12110012286, по която не е изплатено застрахователно обезщетение. Изложил е съображения, че с оглед възраженията на ответника, единственият спорен въпрос между страните е относно приложимата погасителна давност за вземанията, която следва да се определи според вида на сключената застраховка. В този смисъл и тъй като предметът на застраховката не е свързан с живота, здравето или телесната цялост на ищеца, а с имуществено право, оценимо в пари, е достигнал до извод, че е сключена имуществена застраховка по см. на чл. 200 от КЗ /отм./, по която съгласно чл.197, ал.1, пр.1 от КЗ /отм./, правата се погасяват с тригодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие, поради което предявеният иск по чл.208 от КЗ /отм./ следва да бъде отхвърлен, като неоснователен поради погасяване по давност на вземането за обезщетение на имуществени вреди по сключената застраховка Каско на МПС. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди и анализира всички събрани по делото доказателства не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно визираната практика, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С посоченото разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на наведеното селективно основание по отношение на трети въпрос – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото. С оглед изложените мотиви, формулираните от касатора първи и втори въпрос не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. В решението не е обсъждано какво е необходимото съдържание на застрахователния договор, респективно необходима част от това съдържание ли е посочването на давността, с която се погасяват правата по съответния договор за застраховка. Също така, след анализ на процесната застрахователна полица, въззивният съд изрично е приел, че предметът на процесният договор на застраховка не е свързан с живота, здравето или телесната цялост на ищеца /т.е. не е налице сключена лична застраховка/, а с имуществено право, оценимо в пари, поради и което не може да намери приложение предвидената в чл.197, ал.1, пр.2 от КЗ петгодишна погасителна давност, респективно отговор на въпроса с каква давност се погасяват правата по различни договори за застраховка, сключени с една полица, не е даден в обжалваното решение. Следва да се посочи, че дори и въпросите да бяха обусловили решаващата воля на въззивния съд, то спрямо тях не се установява и наличие на поддържаните от касатора селективни основания. В изложението за допускане на касационно обжалване не е посочен акт на касационната инстанция, в противоречие с който е постановено обжалваното решение, а от друга страна разпоредбите на чл.184, ал.3 и чл.197 от КЗ /отм./, уреждащи съответно съдържанието на застрахователния договор и погасителната давност на правата по застрахователните договори са ясни и непротиворечиви, като не съществува съмнение, че давностните срокове са императивно уредени и същите не могат да бъдат скъсявани и удължавани по волята на страните, респективно поради обстоятелството, че в един документ са материализирани повече от един застрахователни договори. С оглед изложеното и тъй като от друга страна при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,